Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (22)

Апартамент 2990, хотел „Плаза“

22:00

На Ники му трябваха седемнадесет минути, за да се промъкне от гаража на хотела до сервизните помещения, и още десет, за да стигне до сервизния асансьор в жилищната част на хотела. Малцина го видяха, основно испаноговорещи чистачи и един техник, но Ники се постара да прилича на имиграционен полицай — от тези, които чиканосите наричаха la migre — и бе достатъчно убедителен, за да им се стори невидим. Сега се намираше в коридора пред апартамента на Пайк и кръвта му пулсираше толкова силно, че яката на якето му помръдваше. Затаи дъх и огледа електронната ключалка. Добре, умнико. Как ще влезеш?

Върна се при асансьорите и видя вътрешния телефон до една ваза с рози на инкрустирана със седеф масичка. Вдигна слушалката и натисна бутона за камериерката. Веднага му отговори женски глас с испански акцент.

— Казвам се Пайк и се обаждам от 2990.

— Вие не сте си в стаята, господин Пайк.

Господи! Естествено. На таблото се виждаше откъде звъни.

— Не, до асансьора съм. Бързам. Трябва ми ютия и дъска за гладене. Можете ли да ми ги донесете сега? Аз слизам за малко до долу.

— Разбира се, господин Пайк. Ей сега ще ви ги донесат.

Ники остави слушалката и поклати глава. Идиотщина. Защо позволи да го забъркат в тия каубойски простотии? След това отново видя поляната в горичката, разпорения корем на Кондоти, сините очи на момичето — Джулия Мария Джането — двадесетгодишна, за бога — вперени завинаги в капака на ковчега — и реши, по дяволите. Ако Пайк го беше направил, рискът си струваше.

Закрачи по безлюдния коридор и когато асансьорът звънна, се скри в нишата на машината за лед. Вратата се отвори и една камериерка в зелена униформа се запъти към апартамент 2990. Отвори с карта и влезе, като остави вратата открехната.

Ники изтича на пръсти и надникна в антрето. Камериерката разпъваше дъската за гладене в хола, до зеленото кожено канапе. Беше с гръб към него. Той пристъпи тихо и влезе в кухнята. След минутка вратата се затвори. Дясното му коляно трепереше, по лицето му се стичаше пот.

Холът беше празен, а гледката през огромния прозорец бе все така впечатляваща, както преди един час. Усещаше одеколона на Пайк. Погледна часовника си. Шестдесет секунди, откакто беше влязъл в стаята.

Започна да претърсва кошчетата за кървави бинтове, като гледаше да не докосва нищо с голи ръце. Отвори шкафа под мивката с хавлиена кърпа. Утайка от кафе, кори от портокал, опаковки от деликатеси, кутия от цигари „Нат Шърман“, празна. Кибрит от „Парнел“.

Никакви кървави бинтове.

Остана спалнята. Две минути. Той мина по дебелия зелен килим, отвори вратата на спалнята с рамо, вдигнал ръце като хирург в операционна. Вътре имаше огромно постлано легло с по един ментов бонбон на златистите възглавници. Прозорецът гледаше на юг към Първо авеню, което в момента гъмжеше от коли. Дъждът плющеше по стъклата. Ники извърна поглед от прозореца. Вратата на банята беше отворена. Той пристъпи и огледа зелената мраморна вана и огледалните стени.

В шкафчето над мивката имаше крем за бръснене „Барбазол“, самобръсначка „Жилет Ексел“, ножчета, туба „Колгейт“, сух дезодорант и малък кожен несесер. Той го взе и го отвори. Комплект за маникюр. Остави го и отвори шишето с перхидрол. Нищо нередно. Всичко беше съвсем нормално. Антисептични марли. Бинтове. Лепенки.

Всичко беше подредено, сякаш Пайк очакваше военна инспекция. Всички неща бяха толкова обикновени, че чак беше странно. Никакви лекарства, никакви спринцовки, нищо с име отгоре, никакви необичайни белези. Ники погледна в кошчето под мивката. Нищо. Никакви бинтове, даже никакви окървавени салфетки.

Стига толкова. Време беше да се омита. Джими Скалата беше тъпанар. Ники понечи да затвори вратичката на шкафа под мивката и застина. Самобръсначката. Може би самобръсначката.

Взе я и огледа ножчето. Беше използвано. Виждаха се косми и люспи от кожа, остатъци от пяна и малки червени петънца.

Щеше ли да стигне? Трябваше да стигне.

Свали ножчето и посегна да остави дръжката, но размисли и взе пластмасовата форма с резервните ножчета. Пайк дали щеше да забележи?

Налагаше се да рискува. Ники постави ново ножче, остави самобръсначката там, където я беше намерил, прибра резервните, затвори вратата на шкафчето с лакът и огледа банята. Всичко изглеждаше както преди. Беше внимавал да не пипа почти никъде. Огледа килима за следи от обувки и не видя. Изобщо не личеше, че е влизал.

Докато излизаше, видя стоманения куфар до леглото. Метър и половина дълъг, двадесет сантиметра широк и тридесет висок, солиден и тежък. Заключваше се с цифрова комбинация.

Пристъпи към него, но в същия миг дочу през стените бучене. Асансьорът. За пет секунди се озова извън спалнята и извън апартамента. Мускулите на врата и на корема му се бяха свили на топка. Докато затваряше входната врата, се сети. Скапаната дъска. Пайк щеше да я види и да се заинтересува какво търси в апартамента му. Щеше да се обади на камериерките и да разбере, че става нещо. А целият номер беше да не разбере, че е ставало нещо.

Ники се втурна обратно в хола, сграбчи дъската и я изнесе от апартамента. Мина покрай вратите на асансьорите тъкмо когато едната от тях започна да се отваря. Успя да се напъха в нишата с машината за лед. Дочу гласове. Мъж и жена. Изчака ги да се отдалечат, остави дъската и ютията до машината и побърза да изчезне.