Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (14)

Централен офис на ОСД, Бруклин, 13:00

Този ден Кейси Шпандау беше сама в офиса — даваше дежурство в диспечерната в апартамента на втория етаж, забутан в една пресечка на площад „Алби“, близо до Фултън стрийт. Останалите — детектив Джими Рул, сержант Декстър Заргас и Карбо Суарес — бяха в академията на Тридесет и първа улица, където провеждаха проучвателен семинар с обучаемите. Кейси бе особено доволна да види гърба на Джими Рул, познат с прякора Джими Скалата. Беше изкарала цялата си нощна смяна в кола 511 и синеокият ирландски копелдак не й беше продумал нито дума.

Цялата шестчасова смяна беше минала в безсмислено наблюдение на някакво ателие за химическо чистене в Маспет — връщаха услуга на звеното по наркотиците. Джими Скалата през цялото време или говореше по мобилния си телефон, или слушаше някаква суинг станция от Ню Джърси. Не заспа и почти не помръдна. Беше облечен в елегантен тъмносин копринен костюм и подходящи кожени мокасини, а ръцете му бяха гладки и бели. Когато посягаше да завърти копчето на радиото или да вземе мобилния си телефон, ръцете му се носеха в тъмното купе на колата като фосфоресциращи бели птици. Дъхът му миришеше на мента и одеколонът му беше натрапчив, с акцент на сандалово дърво. Беше изключително красив и абсолютен гадняр.

Всеки път, когато Кейси се опитваше да завърже разговор — например да обясни защо е била преместена от Две Пет — да го накара да види нейната гледна точка — или просто за да не заспи — той вдигаше дясната си ръка, златният му детективски пръстен проблясваше на светлината на уличните лампи, и слагаше показалец на устните си. Тя го разбра.

Беше нова, беше черна, беше дошла с връзки и се спасяваше от обвинение, заради което заслужаваше най-малкото да бъде показвана в увеселителния парк на Кони Айланд, докато още неродените поколения не остареят. Затова беше невидима за него, никоя. Подобна позиция изискваше доста инат, но Джими Скалата цяла нощ не омекна дори на градус. Кейси за пръв път осъзна могъществото на абсолютната тишина. Джими Скалата я използваше като инструмент за дране на кожа. Когато заедно с първите млечнобели признаци на зората пристигна и смяната, Джими Скалата й подхвърли ключовете от служебната кола и пое към станцията на метрото, без дори да се обърне. Кейси усети, че сълзите я задавят.

След малко се овладя, откара колата до сградата на ОДС и взе асансьора до втория етаж. Според месинговата табелка върху облицованата с фурнир стоманена врата за външния свят в апартамент 2200 имаше фирма, наречена:

„БОСТЪН БАР“

ИНВЕСТИЦИОНЕН МЕНИДЖМЪНТ

НЮ ЙОРК / ЛОНДОН / ХОНКОНГ

Кейси се досещаше, че инвестиционната фирма е наляла доста чужди пари тук, инвестирайки ги в охранителни видеокамери по подстъпите и във вътрешността на деветте офиса, на които беше разделен апартаментът, детектори за движение на всяка крачка, индикатори за тегло в дъските на паркета, всичко това свързано с беззвучни аларми, прокарани до близкото управление в Бронкс. Техниците бяха прекарали обезопасени информационни линии през екранирани тръби с оловна оплетка, а вратите бяха подсилени със стоманени плоскости и каси.

Офисът на президента в дъното на апартамента от двеста квадрата се обитаваше от самия шеф, който преди три години беше създал отдела. Беше облицован със солидно тиково дърво, подът бе застлан от стена до стена с индиговосин килим, а през устойчивия на куршуми панорамен прозорец зад палисандровото бюро се виждаше част от Бруклинския юридически университет, червените тухлени стени на Бороу Хол, камбанарията на църквата „Света Ана“, а в омарата зад тях се мержелееха двете кули близнаци на Световния търговски център и голяма част от Долен Манхатън, наподобяващ сценичен декор от бродуейска постановка.

Офисът беше страхотен и Кейси стигна до заключението, че ОСД са по-нагоре в хранителната верига, отколкото ги беше представил бившият й шеф в Две Пет.

Когато отделът бе конфискувал офиса на „Бостън Бар“, Джими Скалата беше поръчал специална табелка за шефа си, която висеше на вратата редом с една черно-бяла снимка в рамка на боксьора от миналото Примо Карнера. Кейси реши, че наистина прилича на шефа й.

Табелата гласеше:

ДЕТЕКТИВ ВИНСЪНТ САРАГОСА

ЗЛАТНА ЗНАЧКА 3179

„Il Padrone“

На вратата беше прикрепена бележка за Кейси:

Кейси,

Отивам в Първо. В Оръжейната има сгъваемо легло; поспи малко. Декси, Скалата и Карло ще се върнат в два.

Поеми дежурството в диспечерната в 13:00. Няма нищо особено и денят трябва да е спокоен. Добре дошла в ОСД!

Винс Сарагоса

Кейси остави куфара до бюрото си и намери сгъваемото легло. Беше чисто и подредено, чаршафите скърцаха от белота и всичко беше сгънато като в казарма. Тя седна, вдъхна миризмата на оръжейна смазка и цигарен дим и разтри слепоочията си. Легна, намести се, въздъхна дълбоко и след седем секунди заспа. По обяд телефонът в приемната звънна. Тя се събуди стреснато, спомни си къде е, стана и отиде с неуверена крачка до бюрото.

— Отдел за съвместни действия.

— Здравейте. Аз съм Ники Цицеро от щатската полиция. Значка пет-пет-седем-осем-едно. Искам да разговарям с Отдела за съвместни действия.

— Шпандау. С какво мога да ви помогна?

— Работя по едно двойно убийство. Имаме два трупа и предполагаме, че може би става въпрос за саморазправа на пътя.

— Нещо повече?

— Нощес бях дежурен по магистрала осемдесет и две, до Таконик, близо до Блу Сторс. Познавате ли района?

— Родена съм в Картейдж. Цял живот се размотавам по Таконик.

— Ходил съм в Картейдж. Близо е до Форт Дръм, нали?

Гласът му беше плътен и копринено мек, с едва доловим италиански акцент.

— Да. Какво мога да направя за вас?

— Извинете, не разбрах името ви…

— Шпандау. Офицер Шпандау.

— Здрасти. Аз съм Ники. Викат ми Ники.

— Здрасти, Ники.

— Как ти е първото име?

Божичко! На колко години беше този пубер?

— Кейси.

— Добре, Кейси. Може ли да ти викам Кейси?

— И без това вече ми викаш.

— Добре… докъде бях стигнал?

— Патрулирал си по осемдесет и втора в района на Блу Сторс.

— Точно така. Видях един черен джими в една крайпътна горичка. Накратко, има два трупа. Искаш ли подробности?

Този тип от колко време беше полицай? От три дни ли?

— Не. Какво можем да направим за вас?

— След като дойдоха следователите, се върнах на юг по Осемдесет и втора да видя дали ще открия нещо. На около пет километра от изхода на Таконик за Галатинвил намерих по средата на пътя счупено стъкло. От мигач. Прибрах го.

— Защо?

— Джимито на местопрестъплението имаше прясна драскотина на задния десен калник. По нея имаше боя. Тъмносиня.

— Значи смяташ, че е имало произшествие, което е прераснало в конфронтация там, където си открил джимито?

— Да. Имаме и свидетел, шофьор на панеловоз. Казва, че видял край пътя голяма синя кола и черното джими. Тъмносинята кола го задминала малко преди това със сто и четиридесет, а след нея и джимито. Между него и черния камион нямало други коли.

— И сега има два трупа, така ли? — Интересът на Кейси се събуди. — Имената? — попита тя и придърпа лист и химикалка.

— Жената е Джулия Мария Джането, родена на 14.02.1980. Жителка на Олбъни. Студентка първа година. Камионът е на името на Доналд Алберт Кондоти, роден на 28.08.1978. Безработен. Постоянен адрес в Парамус. Има досие за побои, оръжия и наркотици. Патологът казва, че е гълтал стероиди с шепи. Черният му дроб вече бил на пихтия, а той е бил само на двадесет и две!

— Подробности за жертвите?

— Вратът на момичето беше счупен. Била е…

— Какво?

— Изнасилена. След като смъртта е настъпила.

— Семенна течност?

— Не. Сигурно е използвал презерватив.

— И психарите практикуват безопасен секс. А другото тяло?

Мълчание. Кейси дочу гласове и шум от асансьор. Дисплеят на бюрото й показваше, че обаждането е от някаква болница в Олбъни. Сигурно звънеше от моргата. Виждаше го застанал в чакалнята пред ослепително бялата зала, където две тела лежаха под изнервящата синя светлина. Разбра, че онова, което е видял, го е засегнало дълбоко, и изпита желание да опознае този тип. Повечето ченгета се преструваха, че не им пука от нищо. Беше й писнало от такива. Ако не ти пука за смъртта, по-добре да се махнеш.

— На поляната е имало нещо като сбиване. Жертвата е била с доста масивно телосложение. Направо огромен тип. Гълтал е стероиди, нали ти казах. Вдигал е тежести. Този, който го е убил, е бил или много по-голям, или много по-добър от него. Аз мисля, че е бил много по-добър. В основни линии, жертвата е пребита до смърт.

— С какво?

— С голи ръце. С юмруци. Дори няма следи от ритници.

Божичко!

— Има и друго. След това е бил… изкормен.

— Какво?

— Смятаме, че е било направено с клон.

Боже господи!

— След настъпването на смъртта ли?

— Не. На гърлото му има отпечатък от обувка. Бил е обездвижен, когато е станало. Има много кръв, което означава, че смъртта е настъпила впоследствие. Крясъците трябва да са били нечовешки, но няма свидетели. Най-близката къща е на няколко километра и хората са пенсионери. По цял ден гледат телевизия и климатикът им бучи.

„Майчице — помисли си Кейси. — Тоя тип е истинско чудовище!“ Ако беше тип. Трябваше да е тип. Никоя жена не можеше да направи подобно нещо. Поне се надяваше, че не може.

— Кажи какво можем да направим за теб, Ники?

— Нашата лаборатория изследва стъклото. От мигач на мерцедес е. Стар модел, най-вероятно от луксозния клас 600 от средата на осемдесетте. Намерихме парчета стъкло и по обувките на убития. Същия тип стъкло. Смятаме, че на мястото на първата среща, на осемдесет и втора, близо до изхода за Таконик, е възникнала пътна свада и жертвата вероятно е ритнал мигача на мерцедеса. Оттам е дошла и разправата.

— Пасва. Анализът на боята показа ли нещо?

— Да. И тя е от мерцедес-бенц 600 от средата на осемдесетте.

— Добре. Прекарахте ли данните през компютрите на Пътна полиция?

— Да.

— Колко са?

— От този цвят в щат Ню Йорк са триста шестдесет и един.

— А в града?

Ники направи пауза и Кейси знаеше, че каквото и да каже, то ще означава огромно количество неблагодарна работа. Оказа се права.

— Осемдесет и три леки коли мерцедес-бенц, отговарящи на боята и състава на стъклото.

— И искаш да ти помогнем да откриеш собствениците? Защо не провери в градския регистър?

— Проверих. Казаха, че могат да дадат информацията не по-рано от средата на другата седмица. Дотогава този изрод може да се е покрил кой знае къде или…

— Или да е бутнал колата в някоя пропаст, да я е ремонтирал в някой гараж или да я е пратил в Дубай в контейнер. Права ли съм?

— Абсолютно.

— Изпрати ми списъка по факса. Ще го дам на шефа си.

— Може ли да го донеса?

— Да го донесеш ли? Ти не беше ли патрулен!

— Специално за този случай ме прикрепиха към следователите.

— Сигурно са те харесали. Кога ще дойдеш?

— След три часа. Може и по-рано.

— Толкова ли ти липсва Бруклин?

— Как разбра, че съм от Бруклин?

— По говора ти.

— Искам да хвана този тип. Много искам да го хвана.

— Защо мислиш, че е от Ню Йорк?

— Не знам. В управлението има още трима, които преглеждат другите. Аз помолих да ме пратят в Ню Йорк. Това е моето участие. Става ли?

Кейси си го представи съвсем ясно. Някакво щатско ченге, лъскаво като нов-новеничък пистолет, и подтичва край големите като тригодишно хлапе след велосипеда на батко си.

— Пристигай, Ники.

Даде му адреса и му каза да звънне, като наближи града. Щеше да се погрижи да му намери партньор. Всъщност, надяваше се тя да му е партньор.