Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (17)

Улица „Гранит Вали“ №2217, Ренселер, Ню Йорк

20:15

Беше осем вечерта. Джак се беше прибрал преди час и вече привършваше втора бутилка божоле. Това му се случваше рядко. След като беше влязъл в къщата си и беше оставил на масата в хола куфарчето — всъщност подарък лично от Франк Торинети — беше отишъл направо в избата и беше извадил двете бутилки. В осем и петнадесет бродеше из тъмните стаи на гранитната си къща в Ренселер като измъчван от зъбобол.

На широката махагонова маса в трапезарията имаше плато със студено месо и сирене, както и бутилка совиньон блан — стояха почти в същия вид, в който ги беше оставил в седем часа икономът му.

Самият той не яде нищо, но бездомният котарак, който от известно време се навърташе край къщата, беше уважил пилешките гърди веднага щом се разбра, че Джак няма да ги яде. Джак го беше кръстил Смоук, защото идваше и изчезваше като дим. Бездомникът беше сиво-бял и жълтоок и тежеше поне десет килограма. Преди два месеца започна да обикаля около къщата, гладен, проскубан и покрит с рани. Едното му око беше отекло и полузатворено, и куцаше зле, но всеки път, когато Джак се приближеше на по-малко от три метра, започваше да съска като спукана гума.

Минаха седмици, докато Джак го научи да яде от чинията на задните стълби. Котаракът свикна да влиза в къщата, но все още бе на светлинни години от опитомяването. Джак го харесваше, защото беше ексцентричен единак като него самия, въпреки че наскоро бе стигнал до извода, че Смоук е най-тъпият котарак в цялата източна част на страната. За разлика от повечето хора обаче, Смоук бе напълно поносима компания.

Джак слушаше саундтрака на „Чайнатаун“. Солото на тромпета го преследваше из стаите заедно с разговорите по ефира на военноморската радиостанция в кабинета му на първия етаж — облицована в дърво бърлога с изглед към дерето под прозореца и върбалака, който скриваше рекичката отдолу. Радиостанцията му позволяваше да следи движението на контейнерните баржи и на двата товарни кораба по Хъдсън. Звукът й бе усилен на максимум и се чуваше във всички стаи на първия етаж.

Дотук не беше чул нищо по-различно от обичайните морски разговори. От време на време чуваше гърления глас на Динсдейл Кер, капитана на „Агава Каньон“. Кер бе един от най-добрите му хора, шестдесет и две годишен морски вълк, с шотландско-ирландски произход, напълно лишен от чувство за хумор, стабилен като надгробен камък.

Джак го беше запознал с подробностите по операцията, която отделът на АТО в Олбъни беше кръстил „Ред Хук“. Кер го беше изслушал мълчаливо и обветреното му лице придобиваше все по-мрачен вид. Когато Джак свърши, Кер изсумтя изпод буйния си сив мустак и изрече една-единствена дума: „Глупости“.

Джак все повече бе склонен да се съгласи с него. Беше пъхнал безжичния телефон в джоба на джинсите си и очакваше Лутър Камбъл да му се обади, щом операцията в Ред Хук приключи. Вероятността да не му се обади никой беше много голяма. Федералните го бяха зарязали още в момента, в който беше приключил разговора с Ърл Пайк.

От нервните телефонни разговори с Лутър разбра само, че Греко ще проведе операцията със съдействието на пристанищната полиция и че от момента, в който Пайк се беше обадил на Джак, контейнерната зона на Ред Хук в Бруклин е под двадесет и четири часово наблюдение. Операцията щеше да започне в мига, когато Пайк или някой негов човек се обадеше на речния терминал, за да прибере контейнера.

Греко беше нарекла последния етап „превземане“, което звучеше ужасно енергично. Тази жена бе загадка за него, а той не харесваше нещата, които не разбираше. Въпреки това беше съвсем очевидно, че тя си прекарва много добре и вече репетира изявленията си пред пресата.

Джак бе по средата на четвъртата си обиколка на хола и на път за кабинета, където за пореден път щеше да погледне през прозореца, когато безжичният телефон в задния му джоб иззвъня и го накара да подскочи. Той натисна бутона и отговори нервно:

— Вермилиън.

— Здрасти, Джак. Какво правиш?

— Ти ли си, Франк?

— Да. Нали не те притеснявам? Таман си мислех, че трябва да ти звънна.

— Ти не беше ли в Италия — във Венеция? С Клер.

— Не. Венеция е тъпкана с туристи. Никой вече не ходи там. Пълно е с народ. А в Тоскана е като в центъра на Ню Йорк. Разни японци щракат със скапаните си никони. Някакъв дрисльо написал книга за града и сега направо не се трае. Недей да ходиш там.

Гласът на Франк бе гърлен и ръмжащ. На фона се чуваше музика и шумен говор.

— Клер как е?

— Добре… добре е. Страхотно. Джак, зает ли си?

Джак се сети за предупреждението на Индианеца. И най-незначителният контакт с Франк Торинети можеше да провали сделката с „Галицин, Шенг и Мънро“. Освен това тази вечер трябваше да стои на телефона.

— Сега ли?

— Да, сега. Ела да видиш какъв ремонт направихме. Има доста народ, все приятели. Освен това Клер си има чисто нова кухня.

— Пак ли?

— Пак. — Франк се засмя. — Ще изпратя Кармайн. Имам нова кола. „Вайпър“. Можеш да я покараш насам.

— Франк, моментът не е подходящ. Имам ужасно много работа.

— Отдели ми поне час, Джак. Не съм те виждал от месеци. И Клер пита за теб. Ела. Ще хапнеш, ще пийнеш. След това се прибираш.

— Чакам да ми звъннат. Много е важно.

— Е, и? Прехвърли домашния си номер на мобилния телефон.

— Франк, не мога…

— Джак, идваш. Кармайн ей сега тръгва. До няколко минути е при теб. Хайде, ще се видим. Внимавай, paisano.

— Франк…

В слушалката се чу сигнал свободно. След четири минути звънецът на входната врата иззвъня. Джак отвори. Кармайн Даджулия стоеше на вратата и му се хилеше. Типичен калабриец с телосложение на каменен зид, гладко мургаво лице, плешива глава и студени черни очи, малък калибър, облечен в сиво копринено сако и лилава тениска. Пред къщата на Джак бе паркирана една лилава „Вайпър“ — сияеше под уличната лампа като неонов надпис. Двигателят й не беше изгасен. Шумът бе като от далечна лавина. Джак винаги бе смятал, че усмивката на Кармайн наподобява счупен порцелан. Зъбите му бяха прекалено дребни за главата му и освен това бяха леко заострени. И сега се усмихваше по същия начин.

— Здрасти, Джак. Как си?

— Кармайн, ти за колата ли си се облякъл така?

Той погледна тениската си и се засмя.

— Да бе. Обичам всичко да е в тон. Какво става при теб?

— Всичко е наред, Кармайн. Ще влезеш ли?

Той поклати глава.

— Франк каза, че можеш да покараш този звяр.

— Кармайн, кажи му, че…

— Ти му го кажи. Тази вечер и без това се чувства доста зле. Някой трябва да му оправи настроението. Химиотерапията направо го убива. Клер не става за нищо. Изпрати ме да те взема. Трябва да те заведа. Ако не дойдеш, ще ти се обиди. Бъди приятел, а?

Кармайн продължаваше да се усмихва. Джак реши да не го дразни излишно.