Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (10)

Шосе I-90 Олбъни, 21:45

Джак беше на едно мнение с Ърл Пайк относно черната си „Шелби Кобра“ — колата беше наистина страхотна. Обичаше миризмата на кожените седалки, простотата на аналоговия скоростомер, откровената бруталност на турбото и звука, напомнящ глухо гърлено ръмжене. Кобрата беше изумително творение на техниката и макар Джак да не обичаше да привлича внимание, тази класика си струваше. Беше едно от малкото неща в живота, които му доставяха неподправено удоволствие, и той се грижеше за нея.

Беше си пуснал диск на Том Уейтс. Движението не беше натоварено и светлините на Олбъни премигваха в далечината. Кобрата се плъзгаше по шосето като змия. Докато прекосяваше Хъдсън, колелата трополяха по свръзките на моста, а синкопът от своя страна му напомни за неговия хеликоптер „Хюи“, мисълта за хюито пък го върна към разговора с Индианеца и към неласкавото му мнение за бившата съпруга на Джак и за кекавия му отрок. По-неприятното беше, че Индианеца имаше пълно право.

Военноморска авиобаза Пенсакола, 1966-а. Тя работеше като чиновничка в химическото чистене на базата. Казваше, че името й било Джанис Кулитан. Индианеца обичаше да повтаря, че навярно не й е било позволено да разкрива истинското си име пред потенциалните жертви. Тази жена беше като котка, тръгнала на лов. В леглото също беше като котка, никога не падаше по гръб и винаги си оставяше път към вратата. Имаше щръкнали малки гърди, които наричаше с галени прякори. Джак така и не запомни коя коя беше и това я вбесяваше. Докато правеха секс, говореше като малко момиченце и до ден-днешен го болеше, че му е харесвало. Но той нямаше никакви сериозни намерения спрямо нея. Отношенията им бяха като почивка и възстановяване на силите в демилитаризирана зона преди битка. Не посвещаваше сериозни размисли на бъдещето, но като бъдещ новобранец във Виетнам можеше и да няма такова. Но Джанис имаше набито око за качествените мъже и поне за нея отношенията им бяха много важни. Тя знаеше, че оцелее ли през войната, Джак ще направи за нея нещо мило и доходоносно, поради което смяташе да се навърта край него и да не изпуска шанса си. Така че по времето, когато Джак отиде в Трети корпус, тя вече беше впила и четирите си кучешки зъба дълбоко в сънната му артерия.

В началото на войната той й пишеше доста често, но отговор идваше само когато получаваше заплата. През първата година караше спасителен хюи — там се запозна с Индианеца. Към края на годината един шрапнел го рани в дясното коляно и началството го изпрати да се лекува и възстановява в Пенсакола.

Джанис го язди яко цели шест дни и с всеки сеанс Джак изгубваше по няколко точки от коефициента си на интелигентност. В момента на отпътуването си за Виетнам беше щастлив, че изобщо може да си връзва връзките на обувките и да отвръща на елементарни сигнали, подавани с ръка, стига някой да му даде захарче. Сигурно затова не забеляза, че един куп ШТ-та — шибани тиловаци — в Пенсакола нямат практически никакъв коефициент на интелигентност, бидейки в същото време ужасно щастливи. Трябваха му месеци, за да разбере, че — както биха се изразили в наши дни — Джанис храни непоносимост към понятието вярност. Следващата им среща се състоя след доста време. Той вече три години летеше във вътрешността на страната от Сок Транг заедно с Индианеца, Отс и Горман и вече не беше доброто момче от 1966-а.

Раздялата им настъпи след още няколко години на сърдечни разговори, подправени с евтино червено вино, но бездетната дотогава Джанис вече се беше сдобила с момченце — Господи, красиво като нея, с огромни кафяви очи и аромат на сено. Когато усещаше лекия като перце дъх на бебето, Джак просто настръхваше, а Джанис с ръка на мястото, където другите жени имат сърце, го уверяваше, че детето наистина е негово, кълняла се в Бога.

В определени моменти Джак се замисляше, че ако я беше убил още в началото, вече щеше да е излязъл от затвора. Е да, но не беше, и детето бе неговото наказание. Който и да беше бащата, въпреки че можеше да е дори той, самоличността на майката бе извън всякакво съмнение.

Нарекоха го Дани, а не Стрийк, както му викаше Индианеца. Беше много красиво дете, но още от малък беше адски проклет и Джак се опасяваше, че е щастлив само в моментите, когато някое малко космато животинче кашля кръв в ъгъла на стаята.

Но Джак носеше отговорност за момчето и полагаше всички усилия да го обича. След като Джанис се отказа и от двамата, той остана единствения му близък човек. Тогава Дани беше седемгодишен.

Поради някакви причини, може би заради това, че беше католик, Джак така и не се разведе с Джанис и години наред тя периодично преминаваше през живота им като комета, престояваше по няколко дни, оставяше след себе си бял шум и замърсена атмосфера, отнасяше пари и всичко останало, което можеше да отмъкне от Джак, при което използваше Дани като касоразбивачески лост. Джак осъзнаваше, че майка като Джанис може да увреди всяко дете и затова проявяваше изключително търпение спрямо Дани.

Беше посветил всичко на бащинството. Дани учеше в най-добрите училища, които позволяваше доходът на баща му, а това, че се налагаше всяка година да са различни, беше от съвсем друга опера. Тренираше какви ли не спортове и работеше на доковете рамо до рамо с татко си. Джак направи всичко възможно да го опази от синовете на старите си приятели, които вече бяха направили първите си крачки в престъпността и се подготвяха за успешен зрелостен изпит на същото поприще. Намерението му беше веднага щом Дани си стъпи на краката, да го направи пълноправен партньор в „Блек Уотър Транзит Системс“.

Джак напомпа хлапето с толкова позитивна увереност и самочувствие, че изобщо беше чудно как Дани не експлодира. Но малкият имаше чудното свойство да си навлича неприятности и през последните им съвместни години неприятността се оказаха наркотиците. По тези места наричаха подобни ситуации „бомба със закъснител“ и един ден тя избухна, за изненада единствено на Джак, който намери Дани в склада на „Блек Уотър Транзит“ в Ред Хук, седнал до цистерна с пропан със запалка „Марин Корпс Зипо“, която Джак смяташе, че е изгубил отдавна.

Дани я беше запалил и държеше върху пламъка лъжица. Левият му лакът беше стегнат с гумена лента. Когато влезе, Джак видя първо иглата, а след това и погледа в очите на сина си — тези нежни кафяви очи, заради които беше запазил безнадеждния си брак, само и само да не ги изгуби — е, това беше последната капка. Двама докери едва успяха да го откъснат от сина му, а малкият лежа два дена в болницата.

Когато му отиде на свиждане, леглото беше празно. Дани беше изчезнал. Както и оранжевото „Камаро“, което Джак му беше взел на лизинг. Следобеда на другия ден му позвъниха от клона на Кий Банк в Пасе и го попитаха дали е подписвал чек на името на Дани Вермилиън. Мениджърът познал името, тъй като и друг път били работили с фирмата, но подписът не му изглеждал наред. Джак се поинтересува каква е сумата.

Двадесет и четири хиляди седемстотин шестдесет и седем долара.

И шестдесет цента.

По хилядарка за всяка година от живота на Дани. Сигурно беше добавил седемстотинте и дребните за по голяма достоверност. Дани Вермилиън в офиса на мениджъра ли е? Там бил. Искал ли Джак да говори с него? Да, искал.

Но Дани отказа. Джак чу гласа му — стържеше като ръждясал механизъм. Мениджърът се върна на телефона и попита Джак какво да прави с чека.

— Няма проблем — каза Джак. — Дайте му парите.

Следващия път се чуха чрез посредник, някакъв полицейски детектив от Лос Анджелис, който го попита дали желае да разговаря с Дани Вермилиън.

Джак се съгласи, изслуша куп тъпи и недостойни дори за най-пропадналия престъпен тип обяснения, след което отказа да плати гаранцията, защото сметна, че затворът за притежание на кокаин може да даде урок на Дани. Така и стана. Научи го на още по-голяма амбиция.

До следващото обаждане изминаха няколко години. Беше петък вечер преди две седмици и позвъниха от клиниката на затвора Ломпок. Минаваше единадесет. Джак седеше на тъмно в хола на къщата си в Ренселер, слушаше едно ноктюрно на Шопен и привършваше бутилка божоле. Оттогава бяха изминали две седмици, но още можеше да повтори разговора дума по дума.

— Господин Вермилиън?

— Да?

— Ще приемете ли обаждане за ваша сметка от Дани Вермилиън в Ломпок, Калифорния?

Джак се поколеба. Ноктюрното се носеше из тъмната стая, божолето се носеше из кръвта му и той реши, че е в настроение да приеме обаждането.

— Да.

— Татко… аз съм, Дани. Татко, не затваряй! Моля те!

Джак не можа да го познае. Никога не беше чувал такава паника в гласа му.

— Няма да затварям.

— Моля те! Татко, трябва да ме измъкнеш оттук. Има един тип… той иска… не мога да се справя с него. Пазачите изобщо не се занимават с такива истории. Не мога да се отърва от него. Остават ми още три седмици в изолатора, но след това…

— Защо си в изолатора?

— Срязах си гърлото. С парче ламарина от работилницата. Наложи се. Към средата на юли ще ме върнат в общото отделение. Не мога да се справя с тоя тип. Той е изрод! Никой не смее да му каже нищо. Направи нещо, моля те. Не мога да стана педал. Не мога. По-добре да умра. Ако ме върнат в общото, ще се самоубия. Кълна се. Помогни ми, моля те.

— Дани… ще се опитам. Какво трябва да направя? Ще се обадя на управата на затвора.

— Недей, само ще стане по-лошо. Можеш да ме преместиш в клиниката за наркомани във Фресно. Питах служителката от социалната служба. Могат да го направят, но трябва да имат разрешение за преминаване към среден режим на охрана. Тя се казва Люси Карильо-Вега. Уредила е всичко. Намери някой в Дирекцията на затворите във Вашингтон…

— Откъде да го намеря, Дани? Не знам…

— По дяволите! Ти си голяма фирма. Все трябва да познаваш някой в Олбъни. Татко, знам, че не заслужавам помощ. Знам, че съм… знам що за човек съм. Но ще се поправя. Наистина ще се поправя. Не знам как, но… Татко, моля те!

— Дани…

— Трябва да затварям. Татко… обичам те. Трябва да затварям!

— Не затваряй.

— Трябва. Чакат още хора. Не мога да държа линията цял час. Ще ме пребият. Направи нещо. Моля те!

И затвори.

„Татко. Помогни ми, моля те!“

Но Джак не можа да му помогне с нищо. Дани лежеше в Ломпок за търговия с наркотици, незаконно притежание на оръжие и опит за въоръжен грабеж. Щеше да лежи в Ломпок още десет години — най-малко.

Джак задейства всичките си връзки. Не стана. Градският прокурор на Олбъни му обясни причините на чаша уиски. Джак нямаше нищо за „продан“. Винаги беше възможна сделка. Преместването на Дани в затворническа клиника за наркомани със среден режим беше напълно възможно. Но федералните щяха да искат нещо в замяна.

Какво?

Прокурорът сви рамене, придаде си нехаен вид и заяви, че нямал никаква представа, по дяволите. О, я чакай… ами ако? Да речем, нещо голямо, нещо, което би направило един местен щатски прокурор щастлив? Би било чудесно, нали? Нещо, което ще излезе на първа страница. Нещо конспиративно и секси.

Имаш ли нещо такова, Джак?

Обезоръжаваща усмивка, още глътка уиски и бързо извръщане на главата. Джак се втренчи безмълвно в профила му и се опита да запази самообладание. Този простак много добре знаеше, че Джак има връзки в италианската общност и че познава хората, които дърпаха конците на обикновените престъпници, но освен това знаеше, че няма никакви доказателства Джак да е замесен в нещо нередно. Нямаше доказателства, защото не беше замесен. Нито сега. Нито преди. Нито никога.

Но правосъдните хиени в Олбъни бяха твърдо убедени, че Джак Вермилиън — италианец от Астория и в червата си — не може да е направил толкова успешна компания като „Блек Уотър Транзит“ без помощта на мафията. Ами онези профсъюзни истории миналата година? Няма начин да не е прибягнал до помощта на Франк Торинети, за когото се говореше, че е основна фигура в местните фамилии. Затова Джак бе източник, върху който трябваше да се работи. Но това нямаше да стане, дори и заради Дани. Нямаше да изтъргува хората, с които беше израснал. Което означаваше, че няма какво да предложи на федералните в замяна на Дани, когото, по непонятни дори за самия него причини, все още чувстваше като свой син и когото трябваше да защити по някакъв начин, защото роднините не бива да се изоставят, дори когато го заслужават, и прошката не бива да има граници, защото ако я мериш на кантар, ще дойде време, когато самият ти ще се нуждаеш от нея, но няма да я получиш, защото тя е от Бог, който помни греховете така, както сицилианецът помни обидата.

Дани се беше обадил преди две седмици. Джак се свърза с жената, която работеше с него, Люси Карильо-Вега, и тя потвърди, че след една седмица Дани ще бъде върнат в общото отделение. Джак ще направи ли нещо? Защото, ако щял да прави нещо, да го направел по-скоро. Джак не можа да й отговори. И тогава в хотел „Фронтенак“ се появи Ърл Пайк и нещата се промениха.