Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (38)

Събота, 24-ти юни

Темпъл Корт

Проспект Парк

08:00

Ники стоеше пред прозореца в апартамента на Кейси и гледаше дечурлигата, които ритаха топка в обраслия с жълтеникава трева двор на блока. Дърветата се бяха разлистили и крехките им клони зеленееха на фона на синьото небе. Гласът на Кейси се чуваше през затворената врата откъм спалнята на майка й. Стереоуредбата беше точно до него. Той натисна копчето и зазвуча някакъв откачен суинг, нещо като Лучано Павароти, прекаран през машина за изтегляне на тел. Бавно. Но беше достатъчно силен, за да заглуши караницата, която Ники не искаше да слуша.

Той седна на зеленото кожено канапе, което въздъхна, обгърна го и лъхна на кожа. И на парфюма на Кейси. И на трева. Ники зачака, заслушан в музиката. Едно слънчево петно пропълзя по паркета. След десетина минути се възцари тишина, нарушавана от нечии едва доловими хлипове.

Кейси влезе в стаята и затвори вратата. Беше облякла черни джинси, високи ботуши и прилепнала черна тениска и беше вързала косата си на опашка. Ники си помисли, че прилича на пистолет „Берета“, включително яркочервените нокти, точно като червените предпазни бутони на беретата.

Не че си падаше особено по пистолети, но тя му напомняше точно на това. Кейси намръщено застана до него. Той се взря в безизразните й китайски очи. Беше плакала. Подаде й кутията „Давидоф“ и вдигна вежди.

Тя извади цигара и я запали с кибрита от масичката за кафе. Дръпна, издуха и го изгледа през дима, скръстила ръце на гърдите си.

— Как е майка ти? Заспа ли? Даде ли й нещо?

Тя извърна глава и кимна.

— Знам, че не е моя работа…

— Позна от раз, Ники.

— Кейси… знам, че ти е голям проблем.

— Ти пък какво знаеш?

Ники се облегна на канапето, прехвърли крак върху крак, сложи ръка на глезена си и издуха дима към нея.

— Кейси, изобщо не съм искал да научавам каквото и да било. Но трябва да приемеш факта, че го научих. Или ме приеми в живота си, или ме изхвърли. Майка ти е алкохоличка. И наркоманка.

Кейси замълча. Ники видя промененото й лице и си помисли, че е прекалено груб. Накрая Кейси заговори с дрезгав шепот:

— Тя пие, откакто я помня. Пиеше, като бях малка, сигурно пие, откакто са убили баща ми, не знам. И хапчетата. Държа всичките й хапчета в мен. Никога не ги оставям вкъщи, защото ще вземе да погълне свръхдоза. Като се прибирам от работа или е пияна, или е на път да се напие, или спи пияна на канапето. Непрекъснато й вземам бутилките, но тя си купува нови. Крие алкохол в шишета за оцет, в кутиите от мляко, къде ли не. Като се напие, става ужасно общителна и започва да се сваля на всеки, който й се стори привлекателен. Това е малко преди да стане злобна. Когато е махмурлия — което е рядкост, защото за да те хване махмурлук, трябва все пак да престанеш да пиеш — прилича на блуждаещ труп. За снощи вината е моя. Нямаше ме вкъщи и тя не си беше получила дозата…

— Каква доза. От какво?

— От валиум, а понякога и елавил.

— Откъде вземаш елавил?

— Чувал ли си за фалшиви рецепти?

— Божичко, Кейси — това е престъпление! Не ми казвай…

— Че нося лекарствата със себе си ли? Да, нося ги със себе си… носех ги. Бяха в куфарчето ми. Ти защо мислиш, че ми стана толкова кофти, като го откраднаха? Беше пълно с рецепти, до една фалшиви. Ксанакс. Риталин. Антабюз. Валиум. Перкодан. Всичките боклуци, с които мога да я контролирам. Всички писма, които съм писала. Имена на лекари. Писмо от „Белвю“^[1]. Бланки за постъпване на лечение. Цяло досие.

— И си ги държала в куфара си?

— А къде да ги държа, по дяволите? В къщи? В офиса? В шапката си?

— Ами тогава ти остава да се надяваш, че боклукът, който е разбил колата, е отворил куфарчето, купил си е кило хапчета, изгълтал ги е и е пукнал. Господи! Ами ако тая дребната тъпа полицайка от Пийкскил — как й беше името — Мойра Стокович — ами ако намери куфарчето и го отвори? Каквато е проста и усърдна, направо ще ти съсипе живота.

— Ох, колко се радвам, че ти се доверих. Толкова добре ми става, като ми говориш така. Моля те, избягвай хуманитарните професии. Липсва ти талант.

— Виж, аз съм си ченге, но мога да се обзаложа, че майка ти е един доста скъп проблем. Колко е откраднала досега от теб и от познатите ти?

— Не е много. Аз… й давам каквото иска. Няма нужда да ходи по улиците да си набавя хапчета. Поне да имаше някакви истински програми за лечение… само че няма. Ники, алкохолизмът не е престъпление.

— Наистина ли фалшифицираш рецепти?

— И аз съм ченге. Знам как се прави.

— Хитро. Много хитро. И някой ден ще проверят рецептата — някой доктор ще се разсмърди — и си дотам. Ще ти пуснат водата отгоре и това е. И докато си в затвора, тя какво ще прави?

— Нямам избор.

— Как стана тази работа?

— Дълга история.

— Добре, не ми я разказвай. Какво смяташ да правиш?

— Да продължавам. Какво друго да правя?

— Кейси, съсипваш си живота. Сигурно съсипваш и нейния. Хапчетата… поне тях спри.

— Хапчетата са единственото, с което успявам да я контролирам. Ако е само на алкохол, без валиум или елавил, започва да… ходи при съседите. Връщали са ми я мъртвопияна и полугола. Като й дам хапче, знам, че мога да отида спокойно на работа. Освен това няма да ме хванат.

— Ако Мойра намери куфарчето, направо пиши, че са те хванали.

Кейси вирна нос и закрачи из стаята.

Ники стана от канапето и се приближи до нея. Прегърна я и тя отпусна глава на гърдите му. Тялото й трепереше. Бяха прекарали нощта заедно, в нейното легло, и тази сутрин всичко беше различно, и макар промяната да го радваше и макар да се беше влюбил мъничко в нея, онова, което беше разбрал, не беше нещо, което едно ченге трябваше да знае. „Забрави това, което прави — помисли си. — А аз какво да правя?“

Телефонът иззвъня.

Кейси се отдръпна от него и вдигна слушалката.

— Кейси? Обажда се Декстър Зарнас. Винс ми каза, че си си вкъщи.

— Декстър… какво става?

— Ники Цицеро при теб ли е?

— Да. Току-що дойде.

— Добре. Аз съм в Харисбърг. На летището. Говорих с хората от „Слипстрийм“. АТО вече са ги овършали и те се кълнат, че не знаят никакъв Ърл Пайк да е кацал в Харисбърг. Аз им вярвам. Мисля, че чартърният полет е бил за отвличане на вниманието.

— Сега какво правим?

— Елате тук и ми помогнете.

— Защо? Нали Пайк го няма…

— Мисля, че е тук. Гледа ли новините от сутринта.

— Не. Още не съм.

— Онзи Вермилиън, дето АТО го окошари?

— Е?

— Избягал е. Предполага се, че е убил двама пазачи. Федералните го търсят под дърво и камък из целия щат. Само че на мен не ми се вярва.

— Мислиш, че Пайк му е помогнал ли?

— Само предполагам. Вермилиън е бизнесмен. В бизнес училището в Харвард не ги учат как да убиват по двама маршали наведнъж. Поне се надявам, че не ги учат. Идвате ли?

— Идваме. Ще вземем кола от…

— Много ще се забавите. Винс ви е запазил места на „Ла Гуардия“. Качвайте се на следващия полет за Харисбърг. Вземете си дрехи. Чу ли ме? Подгответе се за по-дълъг престой.

— И двамата ли? Ами вътрешното разследване? И погребението на Джими Скалата?

— То е в понеделник следобед. Цялото управление ще е там. И Винс ще бъде. Вие имате работа. Отивай да си събираш багажа.