Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (56)

Понеделник, 26-и юни

Апартамент 2990, хотел „Плаза“

22:00

Слънцето бе залязло в цялото си великолепие зад небостъргачите и колоните на Манхатън, превръщайки небето в неповторима кехлибарена феерия с отблясъци на коралово розово и морскозелено. Манхатън беше запалил лампите. Ърл Пайк стоеше по джинси и риза в хола на апартамента си и се наслаждаваше на всеки миг от тази красота на фона на тихата музика на уредбата. Беше посетил много градове по света и беше видял ужасни и прекрасни неща, но нищо не радваше сърцето му и не отпускаше душата му както залезът в Ню Йорк. Той погледна чашата си и разклати виното. Вдъхна аромата — дъб и черна череша. Имаше нужда от още едно. Закрачи бос по смарагдовозеления килим и взе бутилката от палисандровата масичка. Хубав ден. Един от най-хубавите в живота му.

Особено го бе трогнал телевизионният репортаж от погребението на полицая в църквата „Сейнт Джон“, редиците сини униформи, плющящите знамена и меланхоличният тромпет, свирещ „Последен пост“ така, сякаш знаеше за какво става дума. Сцената го развълнува дълбоко като военен и той си припомни колко пъти — безброй — беше стоял мирно по брулените от ветрове хълмове, в джунглата, в пустинята и бе наблюдавал през сълзи как полагат още един воин в прегръдките на майката земя, великата утешителка, последното сигурно убежище от този жесток свят.

Беше потърсил познатите лица на чернокожата полицайка и на боксьора Ники Цицеро, но тълпата беше огромна. Всъщност това нямаше значение. Беше изиграл ролята си в една велика мистерия и знаеше, че по някакъв начин е допринесъл за ненужната смърт на един смел мъж. През всички тези години не бе мразил почти никого от мъжете, които беше убивал, а най-малко полицаите, които беше застрелял през последните дни. Тези мъже и жени служеха на една порочна империя, но самият той също беше живял и — донякъде — умрял, на същата служба. Всички мъртви воини са братя, беше си помислил, и смъртта на бойното поле пречистваше дори врага. Когато флейтата засвири „Поразителна добродетел“ в Бруклинското гробище и когато ковчегът започна да се спуска в прясно изкопания гроб, Пайк изживя страшната красота на момента толкова пълноценно, като всички мъже и жени край гроба. Чувството беше мъчително и го напусна едва когато видя новините в шест. Те потвърдиха всичките му убеждения относно американската политическа система. И освен това бяха дяволски забавни.

Джак Вермилиън беше излязъл от нелегалност — точно така се изрази говорителят на Канал Седем и описа подробностите по извънсъдебното споразумение: свалянето на обвиненията и приемането на двете години затвор — Вермилиън в никакъв случай нямаше да лежи повече от половин година — в замяна на намалена присъда за неволно тройно убийство в Хейзълтън и неотменим договор за връщане на активите му от страна на федералната прокуратура — всички тези ходове за пореден път доказаха на Пайк, че за съдебната система „чест“ е мръсна дума в противовес на циничните калкулации и закона на джунглата и че личността трябва да води жестока битка за запазване на някакво мизерно достойнство в този ширнал се от океан до океан затвор.

Пайк знаеше, че Джак ще даде показания в някоя тайна килия и че описанието на убиеца на двамата пазачи е част от сделката му с Греко, но тези обвинения щяха да излизат от устата на един осъден убиец и нямаше да трогнат нито един съдебен състав в страната. Джак вече беше опетнен и освен ако той не нарушеше обещанието си да не използва пушката, нито една негова дума нямаше да вземе превес над дългата и вярна служба на Пайк към нацията. Специално по отношение на пушката Пайк бе подготвен да поеме риска.

Не че Вермилиън му беше оставил голям избор. Беше му дал дума и незнайно защо Пайк бе склонен да му вярва. Този мъж беше воин и воинът в този мъж искаше изкупление, а Пайк беше доволен, че съжалението му е искрено. Доказваше го фактът, че АТО не бяха нахлули в стаята му още преди няколко часа. Джак беше спазил своята част от договора и Пайк щеше да спази своята. Нещата помежду им бяха приключили.

Колекцията му още беше в ръцете на правителството. Можеше да не я види никога вече. Налагаше се да приеме това и да се надява, че предците му ще го разберат. А може и да успееше да си я върне някой ден, стига да положеше достатъчно усилия. Беше сигурен, че така е уплашил Греко, че тя щеше да я пази, докато не успее да го вкара в ареста. Видя го в погледа й в неделя сутринта.

Страхуваше се от него, което означаваше, че не беше толкова тъпа, колкото изглеждаше. Нито един агент на АТО нямаше да „извади“ и един екземпляр. Щяха да я държат в някой трезор, докато му я върнат или докато не умреше. И в двата случая ги беше наказал за несправедливостта на собствената им система. За него бе достатъчна утехата, че повече нито един войник, придобил оръжието си като кървав трофей от честна битка, няма да пострада от гнусните амбиции на поредния амбициозен психопат.

Телефонът иззвъня. Беше Мерцедес Гонсалва.

— Двама полицаи се качват към вас, господин Пайк.

— Откъде са?

— От нюйоркската полиция. Мъж и жена.

Пайк й благодари, стана и отиде до прозореца, за да погледне още веднъж вечерния хоризонт. Все пак не бяха от АТО. А от нюйоркската полиция вече се беше отървал. Беше спокоен. Очакваше посещението. На вратата се позвъни два пъти и Пайк отиде да отвори.

— А, Шпандау. Здравей, Цицеро. С какво мога да ви бъда полезен?

Кейси му подаде една цветна снимка. Ърл Пайк, застанал пред едно гише. Беше навел глава, но самоличността му бе извън всякакво съмнение. На стената пишеше ПОЩЕНСКИ КУТИИ. В десния долен ъгъл на снимката бяха отбелязани дата и час.