Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (41)

Паркинг „Тикнор“

Хейзълтън, Пенсилвания

13:30

Джак беше плувнал в пот и очите го смъдяха. Почти беше привършил половината дясна страна на микробуса, когато чу стъпки по бетонната рампа отзад. Остави четката на капака на баката, изправи се и видя на етажа трима тийнейджъри. Веднага позна първия — хлапето с якето. В следващия миг видя дългата близо метър ръждясала тръба в ръцете му.

Двете му приятелчета също бяха облечени по каноните на уличната мода, в смъкнати джинси, разкриващи горните части на боксерките им, и огромни суичъри, единият в лъскаво яке на „Никс“, а другият в черен суичър с образа на някакъв плешив или бръснат кечист и надпис „Остин 3:16“. И те държаха железа.

Този отляво, с якето „Никс“, беше бял като сирене, тъмнокос, с огромни, почти момичешки кафяви очи и с неизбежната разновидност на козята брадичка, мания, която очевидно преследваше всички млади боклуци в Америка. Другият беше едър, над метър и деветдесет, и тежеше поне сто и петдесет килограма. По широкото му лице нямаше и следа от вътрешен живот — само кухи кафяви очи и провиснали устни. Той непрекъснато клатеше глава, ей тъй на нищо, като робот с тик. Хлапакът от магазина стисна тръбата и пристъпи напред. Другите двама го последваха. Джак вече ги наричаше Никс и Танка.

Джак пристъпи от крак на крак и се сети, че беше извадил глока от ботуша си. В момента се намираше в жабката на микробуса. Нямаше как да го вземе, без да го видят, а и се съмняваше, че ще има време. Това го вбеси. Никога не беше харесвал оръжията и никога не беше смятал, че единствено оръжието означава сигурност. Глокът, който беше насинил пищяла му, беше просто безполезна стомана и затова го беше оставил в жабката, докато си свърши работата. Голяма грешка, както се оказа.

Хлапакът от магазина спря. Никс и Танка го заобиколиха отляво и отдясно. Дишаха учестено. Танка продължаваше да клати глава в някакъв съществуващ единствено в неговата глава ритъм.

— Здрасти бе, духач — каза хлапакът.

— Здрасти — отвърна с усмивка Джак.

Слънцето огряваше паркинга под ъгъл и решетките на прозореца хвърляха по пода квадратни сенки. Прашният въздух приличаше на дим от пожар. Миришеше на бетон, влажна дървесина и ръждясало желязо. Всяка стъпка и всяка дума отекваха като изстрел. Джак знаеше, че наоколо няма други хора. И какво сега? Да повика полицията?

Поклати тъжно глава.

— Тази дума наистина не ми харесва.

— Коя? Духач ли?

— Да. Много, ама много я мразя. Знам, че искаш да ме наричаш някак, за да разбера колко сте велики задници. Но защо духач? Много тъпо. Защо не… простак? Или гнусляр? Или капут? Нещо не ми харесва това духач. Освен ако не избивате някакви комплекси.

Дружелюбната му интонация ги свари неподготвени и им отне няколко секунди, докато се начудят накъде бие. Но се отказаха бързо, тъй като за това се изискваше работещ мозък.

— Я си еби майката бе, духач. Всички ченгета в страната искат да знаят къде си. А ти си тук.

— Да ти дам ли жетонче да им се обадиш по телефона?

Хлапакът бавно поклати глава и се ухили.

— А, не. Още не. Преди това ще ти го начукаме здравата. След това ще им дадем каквото остане. Боклука. А след това ще празнуваме, пич.

— Стига си дрънкал. Дай да го пребием! — обади се Никс.

Танка кимна малко по-енергично и издаде някакви звуци, които можеше да са смях или остатъци от некачествена закуска. Джак въздъхна заради нацията и заради качеството на престъпниците, с които трябваше да се примирява тази велика страна. Сети се за Франк Торинети, за Кармайн Даджулия, за убиеца бръснар Фабрицио Сенца, за момчетата от „Астория“. В ония времена бандитите носеха тренчкотове от „Бърбъри“, шити по мярка копринени костюми, вратовръзки „Мара“, обувки „Мори“ и златни пръстени. Харесваха Верди, плачеха като момичета на „Кармен“, пиеха „Бароло“, обичаха страстно, мразеха пламенно, прощаваха бързо и не забравяха никога. А я ги виж тези жалки отрепки. Покъртително.

Джак отстъпи и опря гръб в микробуса. „Още ли ти е весело, копеле нещастно?“ В стомаха му изригна киселина, студена и същевременно гореща. Раменете му се схванаха и гърдите го заболяха. Хлапакът щеше да му скочи всеки момент. Сърцето му заби лудо. Щеше да умре. Пълна лудост. Да оживее три години във Виетнам, за да бъде пребит до смърт от три отрепки в някакъв си гараж. И всичко това, защото се беше опитал да измъкне детето си от Ломпок. Това вече беше прекалено.

Хлапакът изкряска нещо и се втурна напред. Джак изрита баката и зелената боя се разля по пода, хлапакът се подхлъзна, изтърси се по гръб с цялата си тежест и тръбата издрънча на земята. Джак пристъпи и го сграбчи — Никс вече му налиташе — наведе се и усети как желязото минава на милиметри покрай лявото му слепоочие. Никс залитна — сега се включи и Танка. Джак парира удара му и падна на коляно. Танка вдигна желязото, но Джак успя да го удари по коляното — то се огъна и костта изхрущя — във воя на Танка нямаше нищо човешко — хлапакът от магазина се измъкваше по задник от локвата боя и се канеше да се изправи. Никс си беше възстановил равновесието и отново замахваше. Джак парира удара със своя прът — мамка му, същото като онова упражнение със сопите, на което ги бяха учили в Лежон — пусна единия край и заби другия във физиономията на хлапака — той пак падна в локвата боя и главата му отскочи от пода с неприятен звук. Танка стискаше раненото си коляно и подскачаше на един крак — тлъстите му бузи бяха бели като восък, а мазното му чело беше яркочервено. Джак стъпи здраво и замахна към главата на Танка — усети удара чак до раменете си — обърна се още докато Танка падаше — хлапакът беше стигнал до края на локвата и търсеше опора, маратонките му оставяха зелени следи по бетонния под, ръцете му бяха мокри и яркозелени. Джак захвърли пръта — чу го да издрънчава на пода — отвори рязко вратата на микробуса и взе глока — ботушите му се подхлъзнаха, докато минаваше през локвата — хлапакът се извърна — видя лицето на Джак — видя пистолета в дясната му ръка — лицето на Джак бе същото като през войната — хлапакът се надигна на колене — изправи се на крака — опита се да побегне и падна по лице на бетонния под. Джак го стигна с три дълги разкрача и натика дулото в тила му.

— Моля ви се, господине…

Страхът и гневът се преплитаха в главата на Джак като две опънати до скъсване жици, едната синя, другата червена. Усещаше миризмата на ментоловите цигари на Бъстър, в съзнанието му нахлу образът на дебелия старец, когото беше видял по пътя за затвора да гледа телевизия в полутъмната стая, след това се появи Клер Торинети, застанала в прозрачна роба на вратата на дома на съпруга си. Хлапакът пълзеше по пода и оставяше зелена следа — моля ви се, господине, моля ви се.

„Мамка му — помисли Джак, — та той е още дете. Целият му живот е пред него. Какво ли още може да направи, докато порасне?“

— Ей, малкия.

— Да, сър? — Гласецът му беше писклив и немощен.

— Нещата май изведнъж се сговниха, а? Как се чувстваш? Разочарован ли си? Не смяташ ли, че се налага да преосмислиш поведението си?

— Моля ви… какво ще ми направите?

— Ами… а ти какво би направил на мое място? Да речем, че си сменим местата и сега аз съм на пода, а ти си над мен с пистолета. Какво щеше да направиш?

— Щях да те пусна. Кълна се. Никога не съм искал да наранявам никого. Просто исках да взема парите. Моля ви.

Момчето гледаше някаква точка на пода на три метра от себе си. От раната на лявото му слепоочие течеше кръв и заливаше лицето му. Кръвта не се смесваше с боята — „Вода и нефтопродукт“, сети се Джак — но беше образувала многобройни канали като светлочервена река през зелена равнина. Джак си помисли за Амазонка на фона на грандиозен залез и образът му хареса много. Намираше го за… живописен. Винаги беше харесвал акварели. Някой ден можеше да пробва да рисува. След като нещата се оправеха. Можеше да му стане хоби. Джак клекна до хлапето и го погледна в очите. Видя, че зениците му се свиват.

— Ей, чуваш ли ме? Как си?

Устните на Танка се раздвижиха. Той се взираше в Джак с широко отворени очи. Опита се да каже нещо. Лявата му ръка беше затисната под тялото му и китката стърчеше — белезникава, месеста като наденица, с розови вени. Дъхът му образува няколко вълнички по повърхността на боята. Джак го потупа нежно по рамото, после допря глока до бузата му, заслуша се в учестеното му дишане, притисна дулото, хвана китката си, извърна глава леко вдясно, но не дотолкова, че да изпуска погледа му, и стреля два пъти.

Огледа резултата. Реши, че стрелбата в меката плът на нечия буза се различава съществено от стрелбата право в черепа. Ако не заради друго, заради кътниците. С черепа не се получаваше така.

Сега трябваше да отиде пак в магазина и да купи друга боя. Но тъй като в джоба на мъртвия Никс откри 976 долара в мърляви банкноти плюс пликче долнокачествен кокаин, реши да си купи и няколко нови тениски, три черни и две бели, както и нови джинси, яке, панталон, маратонки и някакви тоалетни принадлежности. Напомни си да вземе и някаква храна, инструменти и терпентин, късовълново радио и някакъв евтин мобилен телефон с предплатена карта. В „Уол Март“ имаше доста изгодни стоки и Джак беше доволен, че изкараните с такъв труд пари му позволяват да пазарува в този чудесен магазин. Америка беше наистина прекрасна страна. След като излезе от магазина, използва отвертката от чисто новия си комплект, за да отвие номерата на някакъв боклукчийски камион, паркирал зад складовете. Огромното оранжево возило беше покрито с кал и мръсотия и Джак реши, че няма да го потърсят скоро и съответно да открият липсата на номерата. Пътят до гаража беше дълъг и покупките му тежаха, но разходката му достави голямо удоволствие, а и времето беше прекрасно. Наоколо щъкаха полицейски коли, но Джак се чувстваше невидим сред гъмжилото от колеги купувачи в този чуден юнски ден.

Отне му още цял час, но в крайна сметка успя да положи върху микробуса плътен и убедителен слой зелена боя. Пипкава работа, но искаше да я свърши както трябва. От време на време отстъпваше назад и се любуваше на резултата; веднъж попита момчетата как намират произведението му, но те си лежаха и не проявяваха никакъв интерес. Тийнейджъри. Що ли им обръща внимание?

Някъде в късния следобед завинти взетите на заем номера и изхвърли правителствените през прозореца в някаква купчина бетонни отпадъци. Те издрънчаха и се търкулнаха под някакъв панел, от който стърчаха ръждясали железа. Изхвърли джинсите си и мръсната бяла тениска в някаква петнайсетметрова шахта. Ботушите ги последваха. Беше му жал за тях, но пък „Дан Пост“ сигурно продължаваха да ги произвеждат. След това се изчисти, доколкото можа, с терпентин, обу маслиненозеления панталон, навлече една черна тениска и новите си „Топ Сайдърс“ — без чорапи, благодаря — пръсна се с малко „О’Саваж“ — с дъх на цитрус и много освежаващ — качи се в микробуса и бавно потегли към рампата, за да се махне от хлапака и двете му приятелчета.

Намери някаква станция с приятен джаз и го усили достатъчно, за да прониква през пищенето в ушите му. Така става, като стреляш в затворено помещение. В микробуса имаше и полицейско радио и Джак превключи няколко честоти подред, докато дисплеят не показа „Инфо Стейт Сити“. Диспечерът обсъждаше някаква кражба на кола на някакво място Лоръл Рън и помощник-шерифът се включи, за да отговори. Нямаше нищо за него. Джак намали звука, отвори бутилка студена минерална вода и изпи половината на един дъх. Бъстър беше оставил половин пакет „Куул“ под жабката. Джак извади една цигара, запали я и смъкна страничното стъкло. Вече се разхлаждаше и улиците ухаеха на окосена трева, цветя и барбекюта в задните дворове.

Пое по двулентовото шосе номер 309, излизащо северно от Хейзълтън, и след половин час излезе на междущатска 80. Тя минаваше на запад от Чикаго, през Омаха и Шайен, през цяло Сакраменто и влизаше в Ню Йорк от изток по моста „Джордж Вашингтон“. На запад аленееше разкошен залез и Мексико беше някъде там. На изток го очакваха лайна и може би щеше да намери онзи, който ги беше изсрал. Ако имаше късмет, можеше да го убие преди АТО да го спипа. След това… Нямаше да има след това. Нямаше след.

Джак пое на изток.