Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (21)

Кола 511

Хотел „Плаза“

21:30

Кейси и Ники се върнаха при чисто новата тъмносиня „Краун Виктория“ на Джими Скалата и го намериха да чете някаква разпечатка. Той вдигна поглед от листата. Кейси този път се настани на задната седалка, а Ники седна отпред.

— Какво стана? — попита Джими, което за Ники бе изключителен напредък в сравнение с предишната му политика да игнорира съществуването на Кейси Шпандау.

— Колата му е абсолютно чиста — отвърна тя с недоволство, насочено както към Пайк, така и към Джими.

— Той с каква кола е дошъл дотук? — попита Ники.

— С голям бял „Линкълн Континентал“. Пазачът каза, че го е докарал днес сутринта.

— Нещо за мерцедеса?

Джими поклати глава.

— Нищо, което да ни върши работа. Говорих с момчетата на паркинга. Вчера Пайк действително е дошъл с тъмносин „Мерцедес 600“. Казаха, че излязъл рано сутринта и не го прибрал тук, а го оставил в гаража на Четиридесет и първа.

— Да.

— Защо са му две коли?

Кейси отвори уста, но Ники я изпревари.

— И аз да имах такъв мерцедес, нямаше да го карам в центъра на Ню Йорк. Щях да взема нещо под наем.

Джими поклати глава.

— Нещо не ми се връзва. Тогава защо вместо скъпоценния си антикварен мерцедес не е оставил в обществения гараж наетата кола? Паркингът на хотела е много по-сигурен.

Кейси и Ники го загледаха с очакване.

— Какво мислиш? — попита тя накрая.

Джими я изгледа през рамо, сякаш току-що се беше материализирала на задната седалка.

— Мисля си, че този тип взе да ми става интересен. Ти сигурна ли си за онази кредитна карта в Касълтън?

— Нищо не е сто процента сигурно. Понякога датата на трансфера се различава от датата на покупката. Младежът може да се е объркал.

— Но е сигурен, че е видял едър белокос мъж с тъмносин мерцедес със счупен преден ляв мигач?

Кейси кимна и реши да не споделя съмненията си. Джими Скалата ръмжеше яростно с педала за газта. Тя не откъсна поглед от него, докато посягаше за радиостанцията и изведнъж разбра защо е добър полицай. Гадният расист имаше инстинкт.

— Какво мислиш? — попита Ники, на когото Пайк изобщо не беше допаднал, но въпреки това смяташе, че няма нищо, което да им позволи да му прикачат двойното убийство. Смяташе, че са се върнали на старта.

Джими Скалата се усмихна, сви рамене, потърка носа си и взе радиото.

— Пет-едно-едно до пет-нула-нула.

— Пет-едно-едно, кажи?

— Винс, ти ли си?

— Аз съм. Ти къде си?

— Пред ООН. Декси и Карло къде са?

— Вечерят в Батъри.

— Можеш ли да ми ги пратиш?

— Да. Какво става?

— Случаят на щатското ченге. Тук май има нещо. Трябва ни още една кола.

— Имаш я. Ей сега ще им се обадя. Как е движението в града?

— Поосвободи се. Можеш ли да им кажеш да побързат?

— Разбрано.

Кейси се опитваше да прочете нещо от листата в скута на Джими. Той я видя, вдигна листата и ги размаха.

— Телефонните разговори на Пайк. Откакто се е регистрирал преди две седмици.

— Откъде ги взе, по дяволите? — Кейси се впечатли.

Джими й каза за рецепционистката във фоайето на хотела.

— Мерцедес Гонсалва.

— Тя Мерцедес ли се казва наистина?

— Да. Съвпадение, нали? Както и да е, тя се подчини на силата ми.

— Силата ти?

— Да. Е, наложи се да я помоля. Както и да е, взех разпечатката.

Ники проследи озадачено разговора.

— Но колата е чиста. Той не е нашият човек.

— Направил е някакъв фокус с колата — намеси се Кейси преди Джими да успее да му отговори. — Това е твоят човек, Ники. Усещам го.

— Колкото и да ми е неприятно да се съглася с Уитни Хюстън, тя е права. Аз също мисля, че Пайк е твоят човек. Честно, Ники, ти как го възприе?

Ники сви рамене. Нямаше да признае, че Пайк го плашеше. Но Джими го беше усетил.

— Той е огромен, той е психопат, той е хладнокръвен убиец. Хлебарка. Гад. С такова впечатление останах от думите ви.

Кейси не можа да се сдържи.

— Не е хлебарка. Нещо съвсем различно е. Сякаш навремето е вярвал в нещо и после се е разочаровал. Прилича на човек, който изпитва огромна ярост, но я държи под жесток контрол. Тази вечер, като се появихме… имах чувството, че се забавляваше. Изобщо не успяхме да го хванем на тясно.

Джими я изслуша и кимна, без да каже нищо, след което впери поглед напред и запотропва с пръсти по таблото. Накрая се обърна към Ники.

— Ники, това е твоят човек. Но това е моето шоу. Предлагам ти да се повлачим малко след него и да видим какви ги върши. Дай да поразклатим нещата и да видим какво ще изплува. Става ли?

Ники кимна, въпреки дълбокото убеждение, че си губят времето. Ако Пайк беше неговият човек, имаха срещу него само фъшкии. Ако не беше, щеше да се разбере много скоро. Щеше да изчака, за да даде възможност на тоя самохвалко да се поперчи, а след това щеше да му каже да си гледа работата.

Джими метна страниците на задната седалка.

— Провери тези телефони, Шпандау. Ники, ти наблюдавай вратите на хотела. Аз ще мисля. Това ми е силата.

Кейси стисна челюсти, но не отговори. Пресегна се през предната седалка, бръкна в жабката, извади кръстосания телефонен указател на Ню Йорк, взе фенерчето и се захвана с номерата един по един. Четеше на глас. Ники впери поглед във вратите на хотела, Джими я слушаше.

— Ето този… 973–343–6000, необявен номер в Нюарк. Обадил му се е към шест часа. Някой си Бен Гардело.

— Търговец на оръжие. Викат му Бен Бум-Бам. Специалист по пистолети и пушки. Обслужва частни клубове. Заглушители. Удължители. Газоотводи. Тежкарски ръкохватки. Лазерни мерници. Всичко е легално и нямаме нищо срещу него. Много интересно. След това?

Кейси продължи да проверява номерата. Джими не помръдваше.

Докато я слушаха, Джими се зачуди дали Кейси има семейство. Сигурно беше омъжена за някой як негър ислямист и имаха цяла сюрия момчетии. И пиеха турски чай и подкрепяха арабите срещу евреите.

— 518–664–7878. В северната част. Обадил се е един път днес следобед, в три и двадесет. Фирма „Блек Уотър Транзит“ в Трой. Нещо говори ли ти?

— Я повтори — каза Джими.

— 518–664–7878… „Блек Уотър Транзит Системс“.

— Само веднъж ли ги има в списъка?

Кейси прегледа листа.

— Да. Обаждал се е на… не, този номер е в Бруклин.

— Кой?

— 718–555–239… на „Блек Уотър Транзит“. Явно имат клон в Ред Хук.

— Какво? На дока за контейнери ли?

— Да. Обадил им се е в Ред Хук днес, в четири и седемнадесет. Разговорът е траял шест минути. След това пак…

— На номера на „Блек Уотър Транзит“ в Ред Хук ли?

— Да. Обадил им се е точно преди да се качим в стаята му. Името „Блек Уотър Транзит Системс“ говори ли ти нещо?

— Нищо не ми говори. Не съм го виждал по сводките. Друго какво?

Кейси и Джими Скалата прегледаха останалите разпечатки. Отне им около половин час. Не откриха нищо. Нямаше свързани с престъпния свят номера и нищо не уличаваше нито Пайк, нито съдружниците му. Когато стигнаха до края на списъка, Джими въздъхна.

— Добре. Сега ще чакаме Декси.

— А той къде е?

— Идва. Чакаме го.

И зачакаха в напрегнато мълчание. Всеки си мислеше по нещо за Ърл Пайк. Центърът на града жужеше като неонов цирков фургон. Дипломати от ООН влизаха и излизаха от фоайето, заобиколени от охрана и самочувствие на талази. До хотела паркира екип на ФБР в черен джип. Шофьорът ги зяпа петнадесет минути. Джими Скалата го зяпа петнадесет минути и единадесет секунди. Някакъв тип в костюм от зелени торби за смет мина по улицата с пазарска количка, пълна с маратонки. Беше бос и косата му беше сплетена на две жълти стърчащи плитки досущ като на Пипи Дългото чорапче. Костюмът от торби за смет беше ушит много добре. Ако го беше шил сам, значи го биваше. Преваля за малко и остави бляскави диамантени капчици по стъклото на детективската кола.

Джими слушаше някаква суинг станция, по която пускаха диска „Вуду Деди“, и тактуваше с пръсти по волана. Кейси се зачуди дали да не се обади на майка си, но се отказа. Ники се опитваше да си представи дали би се справил с човека, който беше пребил до смърт жертвата от мъжки пол — Доналд Албърт Кондоти. Зачуди се дали щеше да се представи по-добре от него, ако ставаше дума за Ърл В. Пайк. Определено, реши накрая. Поне щеше да оживее.

След петнадесет минути до входа на хотела се приближи бял „Линкълн Континентал“. Отвътре излезе шофьорът на хотела с картата за паркиране и ключовете в ръка и ги подаде на едрия мъж в маслиненозелено яке и сини джинси, който сякаш изникна от нищото.

Мъжът си беше сложил вълнен каскет. Беше обърнат с гръб към улицата. Качи се в колата и вдигна затъмненото шофьорско стъкло. Ники, чиито очи вече сълзяха от взиране, се наведе към арматурното табло.

— Това е Пайк.

Колата запали и потегли на изток. Докато завиваше наляво по Първо авеню, Кейси записа номера й.

— Прав си, Ники — отбеляза Джими. — Това е неговата кола.

Поеха след него, но на първия светофар изпуснаха зеленото и се наложи да изчакат. Кейси зададе въпрос на Джими Скалата. Наложи й се да го зададе втори път.

— Попитах няма ли да изчакаме подкреплението?

— Не си спомням да съм ти искал тактически съвети, Шпандау. Затова бъди така добра и си затваряй устата.

Кейси понечи да отвърне, но размисли и се отказа. Ники пристегна предпазния си колан и подпря ръце на арматурното табло.

Светофарът даде зелено и Джими настъпи газта до дупка. Понесоха се по Първо. Движението не беше натоварено. По улиците бяха останали най-вече таксита и микробуси. Вятърът и дъждът се бяха усилили. Белият линкълн удари спирачки, за да избегне някакъв пешеходец, и се скри зад наклона на Петдесета.

Джими вдигна радиостанцията и натисна бутона.

— Пет-едно-едно, до пет-нула-нула.

Тишина… и прещракване.

— Пет-нула-нула. Кой е?

— Джими Скалата. Ти ли си, Винс?

— Ей, Джими. Che cosa?

— Шефе, действаме по случая на щатското ченге. Имаме заподозрян и искам да го проследим. Пътуваме на север по Първо. Ще провериш ли един номер? Какъв беше номерът, Шпандау?

— Робърт-Виктор-Робърт осем, осем, осем.

Джими повтори номера. Вече излизаха на Петдесет и първа. Белият линкълн беше на двадесет метра пред тях и се движеше доста бързо.

— Чакай малко, Джими. Огледахте ли мерцедеса?

— Да. Шпандау и щатският го огледаха. Нищо му нямало.

— Пребоядисван ли е?

— Не. Нещо друго. Предполагам, че е намерил начин да смени номерата. Ще помолиш ли пътната да проверят още веднъж регистрацията на мерцедеса на Пайк? Може да изскочи нещо.

— Ще им кажа. Но ако той е такъв майстор, значи си има приятели. Провери ли дали не ви следят?

— Не ни следят, Винс. Сам е. Сигурен съм, че не му е чиста работата, и не искам да го изпускам.

— Ясно. Ще проверя номера и ще…

— Винс, къде е Декси? Минаха двадесет и пет минути, откакто ти се обадих. Трябват ни!

— Пет-нула-девет, в ефир ли сте?

— Пет-нула-девет, в ефир сме, шефе.

Кейси позна гласа на Декстър Зарнас, сержанта, когото беше видяла за кратко предната вечер.

— Декси, Джими е. Къде ходите, да ви вземат мътните?

— Заседнахме зад един счупен боклукчийски камион на „Лафайет“. Ей сега го издърпаха, преди няколко минути. В момента сме на „Рузвелт“ и Тридесет и четвърта.

— Можете ли да ни пресрещнете на Второ и Петдесет и първа, на горното ниво на моста Куинсбъро? Следим бял линкълн, Робърт-Виктор-Робърт, три осмици. До пет минути сме там. Прехващате ли го.

— Прехващаме го, Джими.

Екипът на Джими изостана на половин пресечка от линкълна. Колата се движеше равномерно на север, лавирайки през ненатовареното движение. Кейси напрегна погледа си, за да я вижда. Ники си мислеше, че хабят усилията си залудо, но все пак беше гостенин в Ню Йорк и това не беше неговата игра.

Джими Скалата превключи радиостанцията на пети канал, остави микрофона и погледна Кейси в огледалото за обратно виждане.

— Шпандау, ти днеска колко спа?

— Не съм спала. Нищо ми няма.

— Ники, продължаваме ли?

— Да.

Колата се движеше на север под осветлението на уличните лампи. По лицето на Джими пробягваха жълти отблясъци.

— Сигурен ли си?

Ники вече беше разбрал, че този полицай има нещо предвид.

— Казах, че продължавам, Джими. Защо питаш?

Джими спря колата при Източна Петдесет и трета, пресегна се през Ники и отвори неговата врата. Ники го изгледа мръснишки, но Джими вдигна ръка.

— Наистина ли искаш да хванеш този откачалник?

— Ако това е той, да.

— Каза, че ръката му била превързана.

— Да. Дясната. С огромен бинт. Раната ми се стори сериозна.

— Сега не си е в стаята, нали?

Ники веднага схвана за какво става дума.

— О, не. Каквото и да намеря, като претараша стаята му без заповед за обиск, няма да ни свърши работа. Случаят отива на боклука. Ще ни направят на гъз за незаконен обиск. Не става.

— Виж какво, малкият. Моментът е такъв, че майната им на правилата. С мерцедеса не става нищо. Начукаха ни го. Тази гад пребива жертвата ти до смърт, изкормя го с клон от дърво, чука жената, без да остави сперма, и няма нищо. Само че е оставил от кръвта си върху мъжа. Трябва да е оставил. Нямаш друго, Ники. Бъди ченге. Нека прокурорът да се чуди откъде си взел шибаните бинтове. Ако го направиш като хората, ще кажем, че сме го видели как ги хвърля в някоя боклукчийска кофа на улицата. Каквото и да стане, това е версията. Майната му на Пайк.

Ники се колеба цяла секунда.

Кейси се изнерви.

— Хайде решавай! Ще го изпуснем. Ники, просто иди!

Това реши нещата. Ники побърза да слезе от колата. Кейси се качи отпред и го изпрати с поглед по Първо. Джими подкара на север, без да й обръща никакво внимание.

— Ами ако го хванат?

— Той е щатски. ПШН. И не е от нашите.

— Какво пък е това ПШН?

— Поредния шибан наблюдател.

— Той е ченге.

— Но не е от моите. Ти също не си. Затова млъквай.

Преди Кейси да успее да каже нещо, радиото изпращя.

— Пет-нула-нула до пет-едно-едно.

Джими взе микрофона.

— Винс, Джими е.

— Намерих ти номера на колата. Бюро за коли под наем на „Херц“ в Джърси. Знам, че не ти върши работа, но това е.

— Разбрано, Винс. Благодаря.

— Дръжте го под око, Джими. Аз съм тук.

— Чу ли?

— Чух. Наблюдавай го. Сега ще излезем пред него.

Белият линкълн беше попаднал в задръстване и беше спрял на кръстовището на Първо и Петдесет и седма. През затъмненото задно стъкло се виждаше как шофьорът поклаща глава. Светна зелено, линкълнът се измъкна, направи рязък ляв завой и спря откъм северната страна на Петдесет и седма.

Джими изпсува и го подмина, без да се обръща, след което взе радиостанцията.

— Пет-едно-едно до пет-нула-девет.

— Пет-нула-девет. Джими, Декстър съм. Къде си?

— На запад по Петдесет и седма, близо до Първо. Нашият човек спря на трийсет метра от кръстовището. Наложи се да го подмина. Ти къде си?

— На север по Сътън Плейс. Тъкмо влизаме по Петдесет и седма. Бял линкълн РВР 888… я чакай малко…

Настъпи продължително мълчание. Чуваше се разговорът на двете ченгета, шумът от уличното движение, рев на двигатели.

— Да — той е. Джими, хванахме го, на половин пресечка пред нас. На север.

— Добре… дръжте го. Аз ще завия някъде и пак ще дойда. Вие с коя кола сте?

— С таксито. Нали го знаеш.

— Знам го. Не го изпускайте.

— Разбрано, пет-едно-едно. Край.

— Сега какво? — попита Кейси.

Джими зави по Петдесет и шеста и пое обратно на изток. Направи още един ляв завой и спря на стотина метра преди кръстовището на Първо и Петдесет и седма. Пое дълбоко въздух, издиша и се намръщи на Кейси Шпандау. Отвори уста да й отговори, но в същия момент радиото оживя.

— Пет-нула-девет до пет-едно-едно.

— Пет-едно-едно. Слушам.

— Пет-едно-едно, караме на запад по Петдесет и седма — той тръгна — сега завива надясно по горното ниво — движи се доста бързо. Идваш ли?

— Точно зад теб съм, пет-нула-девет. Дръж възможно най-голяма дистанция. Може да има скенер.

— Разбрано. Край.

— Няма ли да прекараме Пайк през НПБД?

Джими помисли малко.

— Не ми се ще. Поне засега. Всяко запитване до НПБД се отбелязва къде ли не. Не ща федералните да си врат носа където не им е работа. Случаят е наш.

Джими даде газ и изпревари някакъв влачещ се пикап, натоварен с плодове. Белият линкълн и таксито се виждаха като две червени искри на фона на премигващите светли равнини, ъгли, квадрати и покриви на Лонг Айланд. След шест минути се озоваха на тридесет метра от очуканото мръсно такси. На още тридесет метра отпред белият линкълн пътуваше към моста Куинсбъро.

Градът отдясно беше забулен от дъжда. Разбитите плочи на моста тракаха под гумите. Минаха над остров Рузвелт и започнаха да се спускат към Лонг Айланд.

На север, там, където трябваше да бъде Бронкс, ставаше нещо нередно. Не се виждаха никакви светлини и небето приличаше на опушено стъкло. Бурята връхлетя след три минути.

Сиво-черната дъждовна завеса погълна изхода на моста. Видимостта спадна под десет метра.

Джими се наведе, стисна волана и напрегна очите си. Кейси гледаше да не изпуснат отклонението за булевард „Куинс“ и държеше връзка с 509, които бяха някъде отпред. Радиото пращеше от атмосферното електричество. Кейси взе микрофона.

— Пет-едно-едно до пет-нула-девет.

— Пет-нула-девет.

— Къде сте, по дяволите?

— Ти пък коя си?

— Офицер Шпандау.

— Виждате ли го?

— Ами… той е на петнайсетина метра пред нас. Влачи се след един боклукчийски камион… Мамка му… съжалявам… зави наляво по „Куинс“. Вие къде сте?

— Малко по-отзад.

— Размърдайте се, защото тук е страшно. Налага се да се лепнем за него, защото… Ето го!

Чу се свистене на гуми и двигателят на таксито изрева.

— Измъква се. Не знам дали ни видя, но ни изигра. Даде десен да завива по Северна, а след това зави надясно към… „Ван Дам“! Тръгна на юг към „Ван Дам“!

Джими Скалата настъпи газта, навлезе в тревната ивица и влезе в насрещното платно. Кейси се вкопчи в облегалката и преглътна псувните, които й идеха по адрес на това откачено бяло ченге.

Насрещните коли изникваха от дъждовната пелена и едва успяваха да ги избягнат. Таксито на 509 остана някъде отзад, приклещено зад някакъв камион. Кейси мярна през стъклото бледия силует на Декстър Заргас. Джими качи колата на пешеходното платно и зави рязко към „Ван Дам“.

Продължи да изпреварва и маневрира в отчаян опит да намери белия линкълн сред всички коли, камиони и микробуси. Петдесет… шестдесет… Колата поднасяше, отдясно се приближаваше нещо бяло… белият линкълн?

Тридесет метра… двадесет… десет.

Не беше той.

— Браво — каза Кейси в последвалата тишина. — Много си добър. Страхотен си. Направо съм зашеметена.

Джими нямаше какво да каже и затова не каза нищо.

Кейси се почувства по-добре. Но белият линкълн беше изчезнал.