Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (20)

Паркинг в центъра на Ню Йорк, 200 Изток, Четиридесет и първа улица

21:15

Докато вървяха по Първо авеню, Пайк заговори за колите си. Дъждът бе студен и гаден и знамената пред сградата на Обединените нации плющяха на вятъра. Трафикът по Първо трополеше по металните конструкции на подлеза под Обединените нации. Пайк носеше маслиненозелен дъждобран и тъмночервени боти. Крачката му беше дълга и караше Кейси да подтичва, докато си говореше с Ники Цицеро. Пайк изобщо не изглеждаше разтревожен. Когато стигнаха до Четиридесет и първа, тя го попита какво е правил в Олбъни, с надеждата, че така ще забави малко ход. Той спря и я изгледа, сякаш току-що се беше материализирала от друго измерение. Беше висок и я гледаше като питон, стрелкащ език от клон в джунглата.

— Аз съм консултант. Консултирах.

— В каква област консултирате?

— Имам фирма, „Системи за кризисен контрол“. Служителите й са основно пенсионирани военни. Консултираме корпорациите, когато възникнат кризи.

— Звучи интересно — обади се Ники, който беше отбелязал наум, че няма никакви признаци през последните дни Пайк да е влизал във физическа конфронтация. Беше огледал лицето му много внимателно. Не можа обаче да огледа ръцете му, където трябваше да има синини от ударите на другия. По лицето му нямаше нищо, освен отдавнашен белег от изгаряне. Ако не се броеше превързаната ръка, този тип беше чист и неповреден като добре смазана машина.

След десетрундовите мачове в гимнастическия салон в Олбъни Ники се чувстваше като прекаран през центрофуга заедно с чувал камъни. Ако Пайк беше участвал в битката, след която другият изглеждаше по този начин, Ники не би желал да си има работа с него. Ърл го погледна и потърси белези на сарказъм, но не ги видя.

— Изобщо не е интересно. Даже е много скучно… Стигнахме.

Слязоха в полутъмния гараж по средата на пресечката към Второ авеню. Будката на пазача в края на рампата се осветяваше от гола жълтеникава крушка. Пазачът зад мръсното стъкло спеше. Пайк удари ламарината с юмрук и будката се разтресе. Кейси потисна импулса си да подскочи. В този тип имаше нещо странно и зловещо, което почваше да я плаши. Ники се държеше с него като че ли му беше стар познат. Щеше да си поговори с него, щом останеха насаме.

Пайк взе ключовете си от стреснатия пазач и закрачи към товарния асансьор. Изкачиха се в пълно мълчание. Кабината спря на петия етаж. Колите бяха толкова на гъсто, че трябваше да се провират между тях. Пайк спря пред мястото с номер 219.

— Ето я.

Тъмносин мерцедес 600. Боята блестеше в синкавата светлина на луминесцентните лампи. Кейси и Ники се приближиха.

По колата нямаше и петънце. Нямаше счупени мигачи. Нямаше драскотина на бронята. Нямаше следи от скорошни ремонти. Боята беше гладка и покрита с паста за блясък. Освен че изглеждаше току-що измита и излъскана, колата сякаш през последната седмица не беше помръдвала от паркинга.

Кейси се наведе да огледа регистрационния номер. Нямаше пресни драскотини. Болтовете бяха клеясали и покрити с ръжда. Тя отстъпи и забеляза напрегнатия поглед на Пайк. Той й се усмихна.

— Изглеждате ми разочарована.

— Бихте ли отворили предния капак?

Пайк отиде до шофьорската врата, отключи я, наведе се и отвори предния капак. Вдигна го и го подпря с лоста. Ники извади от джоба на коженото си яке фенерче и се наведе над двигателя. Табелката беше монтирана отстрани на блока. Беше покрита с прах и масло. Той я избърса с пръст и погледна номера. Съвпадаше с този от списъка на пътна полиция.

Ники го издиктува на глас на Кейси, която го сравни с номера от лявата страна на арматурното табло. Същият. И никакви признаци, че някоя от двете табелки е била пипана. Това не беше колата, която търсеха. Не можеше да е колата, която търсеха.

— Мамка му!

Тя се отдръпна, а Пайк, все така съвсем спокоен и отпуснат, затвори колата и изтри отпечатъците от пръстите си по вратата. После се обърна към ченгетата. Луминесцентната светлина хвърляше зловещи и причудливи сенки по лицето му, а мекият му глас звучеше направо странно.

— Изглеждате ми уморени. Откога се занимавате с тази история?

— Благодаря ви, че ни отделихте време, господин Пайк — каза Кейси. — Ники, хайде. Извинете, че ви обезпокоихме.

— Няма нищо. Радвам се, че ви помогнах. Наистина ли не можете да ми кажете какво разследвате?

— Пътна катастрофа — отговори Кейси.

— Трябва да е била тежка. Изглеждате доста напрегнати.

— Тежичка беше — обади се Ники.

Кейси го изгледа. Пайк се усмихна отново.

— Е, обадете ми се, ако мога да ви помогна с още нещо.

— Ще ви се обадим — каза Кейси.

— Ще ви очаквам с нетърпение.

— Аз също.