Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (24)

Хотел „Плаза“

Източна Четиридесет и четвърта улица и Първо авеню

22:45

Ърл Пайк се прибра в хотела половин час след като Ники беше излязъл от гаража и беше тръгнал на запад по Петдесет и първа улица. Спря белия линкълн пред бариерата и подаде ключовете на пазача да откара колата.

Появата на Пайк трябваше да заинтригува полицейския екип от Мидтаун Юг, който Винс бе помолил изрично да бъде там и да го следи. Но не го заинтригува. Защото екипът пристигна пред хотела след един час. Впоследствие Сарагоса разбра от шефа на Мидтаун Юг, че първо е трябвало да отметнат едно голямо 10–63. 10–63 означаваше почивка за пикаене и за хапване. По това време Пайк също не обръщаше внимание на онова, което се случваше на улицата. Главата му беше пълна с какво ли не, но не дотолкова, че да не забележи притеснената физиономия на жената на рецепцията.

Беше скръстила ръце върху инкрустирания плот, очите й бяха отворени широко и лицето й приличаше на порцеланова маска. Ченгетата се бяха добрали до нея. Друг въпрос доколко. Ако намереше време, щеше да я попита. Той й кимна и тръгна към асансьора.

Бяха му прикачили опашка, това беше ясно. Разрешаването на непосредствения проблем с мерцедеса в сервиза се оказа недостатъчно, за да се отърве от тях. Преследването по „Куинсбъро“ бе достатъчно доказателство. Бяха пуснали по петите му поне два екипа — синята „Виктория“ с трима души и ръждясалото такси с още две ченгета. Забеляза викторията още на Първо авеню. Таксито му се беше лепнало на моста Куинсбъро. Две коли. Петима човека. Сериозно внимание от страна на полицията. Скъпоструващо внимание. Вече съжаляваше дълбоко за онова, което беше привлякло интереса им. Беше се доказал по най-тъпия начин, беше проявил слабост. Сега трябваше да се справя с последствията. Като се започне с тези ченгета.

Бяха добри, но не чак толкова. В Лонг Айланд се отърва от тях почти без усилия. Вярно, че дъждът му дойде като по поръчка. Но сега, докато се качваше с асансьора към апартамента си, в главата му продължаваха да се въртят множество въпроси. Слезе на етажа и огледа внимателно ключалката на вратата си. Нямаше следи от взлом. Извади пистолета от кобура на кръста си, долепи го до дясното си бедро, отключи, отвори широко врата с крак и погледна дали няма някой зад нея. Нямаше никого.

Апартаментът беше празен. Недокоснат. Той вдиша дълбоко. Нямаше непознати миризми… чакай. Да. Нещо цветно и евтино. Беше му смътно познато отнякъде. Но не се сещаше откъде. Преди час тази миризма я нямаше в стаята му.

Обиколи хола и отвори вратата на спалнята. Изглеждаше така, както я беше оставил. Стоманеният куфар с 50-калибровата снайперистка пушка си беше на мястото. Тук не долавяше непознатата миризма. Който и да беше влизал — ако някой беше влизал — беше стоял в другата стая. Върна се в хола и го огледа внимателно. По килима личаха само собствените му следи и тези на двете ченгета.

Добре, я чакай. Ами това?

Две дълбоки линии на около метър една от друга, точно до дивана. Успоредни следи, широки по три сантиметра всяка. Съвсем пресни. Пайк се замисли и след минута реши, че са оставени от дъска за гладене. Отде до телефона и натисна бутона за обслужващия персонал.

— Румсървис. Какво ще обичате, господин Пайк?

— Някой влизал ли е в стаята ми?

Той се вслуша внимателно в зададения на испански въпрос и чу приглушения отговор на жената.

— Да, сър. Искали сте дъска за гладене. Да се качим ли да я приберем?

Тогава му стана ясно каква е миризмата. Розово лавандуловият ароматизатор, който слагаха в баните, когато идваха да чистят и да поставят тия тъпи бонбони по възглавниците.

— Не. Благодаря.

— Няма за какво, господин Пайк. Пак заповядайте. Лека нощ.

Претърси апартамента, но не откри дъска за гладене. Излезе в коридора. Намери я подпряна на машината за лед, ютията беше оставена на пода до нея. Взе дъската, като внимаваше да не пипа с пръсти металните части, а ютията вдигна за дръжката с химикалка. Отнесе ги в стаята си, заключи вратата, отиде в спалнята и извади от чекмеджето преносим комплект за сваляне на отпечатъци. Върна се в хола и след шест минути разполагаше с отпечатъци, свалени от дъската и ютията.

Постави ги в отделни пликове и ги надписа. Върна се в спалнята и огледа внимателно стоманения куфар. Ключалката не беше пипана, поне в това беше сигурен. Куфарът също не беше местен. По килима имаше следи, но те можеха да са както негови, така и на камериерката, оправила леглото.

Влезе в банята и пое дълбоко въздух. Миришеше на дезинфектант и на шампоан. Отвори шкафчето, извади флакона с пяната за бръснене, разви основата му и извади миниатюрната камера. Червеният светодиод светеше, което означаваше, че камерата е записвала. Тя се задействаше от светлина и някой беше отварял шкафчето след излизането му от апартамента. Пайк вдигна капачето и натисна бутона за превъртане. Касетата засвири и броячът се върна на нула.

Пайк взе камерата, отиде в хола и седна на дивана. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и пусна записа. Екранчето беше само два инча по диагонал, но цветният образ беше отличен. Картината беше стабилна, макар и леко изкривена по краищата от широкоъгълния обектив.

Ченгето в черното кожено яке, дето приличаше на филмова звезда с къдравата си черна коса и белезите покрай очите. Беше отворил вратата на шкафа и разглеждаше съдържанието му. Обективът го беше хванал до главата. Пайк гледаше лицето му, докато той местеше поглед надолу и нагоре. Видя как отваря несесера за маникюр. Как му беше името на тоя? Цицеро. А черната полицайка как го беше нарекла? Ники? Да. Ники Цицеро.

Миниатюрният екран го показа да гледа надолу, най-вероятно към кошчето за отпадъци. След това погледна право към обектива, понечи да затвори вратичката, но се поколеба. Цицеро се взираше напрегнато в някакъв предмет точно до камерата. Ръката му се уголеми и посегна към самобръсначката на Пайк. Огледа я на лампата на шкафчето, постоя няколко секунди с объркано изражение, след което свали ножчето и сложи ново.

После внимателно остави самобръсначката и ножчетата, вратичката на шкафчето се затвори като капак на ковчег и екранът изгасна. Моторчето изключи и червеният светодиод отбеляза пауза. Пайк остави камерата и впери поглед в хоризонта на Ню Йорк. ДНК. Бяха се сдобили с негова ДНК.

Как беше пропуснал ножчето? Никога не използваше ножчетата повторно. Стандартна практика, част от всички правила, които му бяха набивали хиляди пъти в главата по време на обучението във Форт Белвоа. Никаква кожа, никаква кръв, никакви косми, никакви нокти. Никакви миризми. Някакъв едва доловим допир накара дясната му буза да се сгърчи. Усети пълзенето по лявото си слепоочие, но не стана да погледне какво е. Знаеше какво е. Имаше си хапчета за това.

Нямаше обаче никакво логично обяснение на цялото това полицейско внимание. Освен ДНК — което само по себе си бе катастрофален факт — нищо друго не го свързваше с… престъплението. Трябваше да го приеме. Не можеше да го нарече работа. Нямаше смисъл да му търси евфемизми. Беше изгубил самообладание и беше проявил слабост. Беше извършил престъпление. Само че те сигурно имаха за проверка още неколкостотин мерцедеса 600, преди да се върнат за повторна проверка. И въпреки това се занимаваха с него, без да разполагат с никакви улики, и бяха извършили абсолютно безочлив непозволен — а оттам и незаконен — обиск на стаята му. Всеки апелативен съд щеше да изхвърли доказателствата им право на улицата. Не виждаше смисъла.

Имаше само две възможни обяснения.

Първото беше, че някакви надъхани нюйоркски ченгета се правят на каубои и — как му се викаше? Да, сглобяваха си случай. Събираха доказателства, а после щяха да лъжат за източниците. За да му окачат въжето.

Или изобщо не бяха никакви нюйоркски ченгета и имаха предвид нещо съвсем друго. Нещо много повече от един мъртъв дебел тъпанар и курвата му с уста като канализационна шахта. Досега не беше виждал правосъдието да се затрогне толкова дълбоко от смъртта на двама незначителни граждани. Целият му досегашен опит крещеше, че настоящият договор е много важен и че е жизненоважно да отговори със сила и да защити интересите си. Замисли се за СКК и за многобройните договори, по които работеха той и съдружниците му. Беше ли възможно някой от тях да е привлякъл внимание? Да, реши накрая, но пък федералните винаги обръщаха голямо внимание на всичките проекти на СКК. Досега обаче не се беше стигало до незаконно разследване. Къде беше разликата? Каква беше промяната? Какво бе новото на хоризонта?

Върна камерата във флакона и я остави на масичката до телефона. Постоя малко, опитвайки се да успокои дишането си и усещането за пъплещите по слепоочията му паяци. Сградата на „Ситикорп“ сияеше с бледа светлина и му напомняше за антените по мачтите на руския самолетоносач, когато разузнавателният му хеликоптер се беше измъкнал на косъм от урагана до Гранд Банкс. Как му викаха на това сияние?

Огънят на Свети Елм. Това не беше истински огън, а зрителна измама от статичното електричество около антените. Нещо като халюцинациите за червените паяци. И двете неща имаха логично обяснение. Тази мисъл го успокои. Усещанията по слепоочията отслабнаха малко. Той вдигна телефона и бавно набра един номер. Почеса се по бузата с пръстите на лявата ръка и докато слушаше сигнала, огледа превръзката на дясната. Телефонът иззвъня пет път и от отсрещната страна вдигнаха.

— Вермилиън.

— Джак, какво правиш?

— Ърл? Какво има? Всичко наред ли е?

— Къде си в момента, Джак?

— Вкъщи. Гледам как един малоумен котарак яде пилешки бутчета. Защо?

— Сам ли си, Джак?

На Джак му бяха нужни няколко секунди, за да се овладее, и когато заговори, тонът му беше спокоен, сдържан, не особено дружелюбен, напълно уместен, когато почти непознат човек ти се обажда у дома в единадесет и половина вечерта и се държи като пръв приятел.

— Да, сам съм. Защо?

— Всичко наред ли е?

— Да. Ти къде си?

— В Ню Йорк. По някое време ще намина към терминала да видя дали „Агава Каньон“ е пристигнал.

Отново мълчание. Чуваше дишането на Джак.

— Пайк, стига вече. Ако искаш ходи, ако искаш — недей. Ей сега ще се обадя на капитана да остави контейнера, а ти кажи на шофьора си да го вдига и си търси друг превозвач. Започваш да ми лазиш по нервите.

— По-спокойно де. Просто се обаждам да проверя какво става. Нали ти казах, че ще звънна?

Джак не си спомняше да е казвал такова нещо. Може и да грешеше.

— Да. Обаче вече е късничко. Уморен съм. Освен това имам и друга работа.

— Да — отвърна Пайк. — Аз също. Adios, compadre.

Пайк бавно остави слушалката и огледа хоризонта. Вече беше сигурен, че Джак Вермилиън го е продал. Ако той беше катализаторът, нещата със следенето и незаконния обиск ставаха ясни. Освен другото, това означаваше, че контейнерът с оръжията щеше да бъде проследен. Нямаше начин, иначе как щяха да изградят доказателствената верига?

От което следваше, че Ред Хук щеше да бъде фрашкан с ченгета, днешните или други, от АТО. Ужилване, федерално ужилване. Точно така. Ако беше прав, а той знаеше, че е, вече не можеше да направи нищо. Не можеше да отмени превоза, тъй като вече беше поръчал превоза на контейнера до склада на „Блек Уотър Транзит“. Беше го потвърдил в телефонния разговор с Вермилиън, който сто процента беше записан. Контейнерът беше докаран в склада от негов шофьор и беше обмитен от името на Пайк. Само по себе си това бе умишлено деяние. Капанът беше щракнал. Колекцията му, кървавото наследство от баща му и дядо му беше изгубена заради Джак Вермилиън и ченгетата. Потънала в дебрите на федералните складове. За да бъде претопена или разпродадена на вътрешни хора. И грешката беше негова. Сега какво?

След пет минути Пайк излезе от гаража на хотела, понесъл стоманения куфар с пушката и малък черен сак. Хвана такси на ъгъла на Второ и потегли. След още тридесет минути и четиридесет и две секунди полицейският патрул, за който Винсънт Сарагоса беше помолил преди два часа, същият, който бе отделил време за пишкане, най-накрая пристигна пред хотела. По това време птичката беше излетяла и никой нямаше и най-малка представа къде е. Нито АТО, защото Валериана Греко беше решила, че е твърде рисковано да му лепнат опашка, нито нюйоркската полиция, защото бяха оплескали следенето на Пайк като шайка циркови клоуни. Дотолкова, доколкото действията му вълнуваха която и да е официална власт, Ърл В. Пайк бе изчезнал напълно от радара.