Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (29)

Петък, 23-ти юни

Контейнерният терминал на Ред Хук, Бруклин

07:10

Фланъри Колман пристигна на пристанището малко след седем сутринта. Денят обещаваше да бъде горещ и агентите на АТО, охраняващи „Агава Каньон“, бяха потни и отегчени. И притискаха към гърдите си дълги черни автомати. Джак видя зеленото волво на Фланъри от офиса на втория етаж в главната сграда. Двама от охраната на пристанището го спряха за проверка.

— Ето го — каза той, без да се обръща към Валериана Греко.

Тя го чу, спря да говори с агентите на АТО и дойде до прозореца.

— Чудесно. Значи можем да започваме.

— Какво да започваме?

Греко го изгледа със същия безизразен поглед като всички останали, които беше срещнал досега тук.

— Имаме убити и имаме въпроси. Надяваме се да ни помогнете с отговорите си.

Джак се изкуши да избухне, но се овладя и не каза нищо. След четири минути влезе Фланъри Колман. Беше с тъмносин костюм, снежнобяла риза и вратовръзка на Йейл. Избръснат и свеж. Изглеждаше като току-що завърнал се от едноседмична ски ваканция във Вермонт: румената му кожа блестеше, а светлозелените му очи искряха в предчувствие на битката. Той пренебрегна всички, с изключение на Джак, пристъпи бързо до него, подаде му ръка и чак тогава се обърна към Валериана Греко.

— Преди клиентът ми да е казал или направил каквото и да било, искам да разбера какво става тук.

Греко му се усмихна. Фланъри я изгледа от горе до долу и обратно и зачака. Беше облечена в нещо като анцуг със златна звезда отляво на гърдите. Косата й беше хваната на опашка, лицето й беше зачервено. Погледът й излъчваше някаква извратена сексуална енергия, която Джак не беше забелязвал досега.

— Господин Колман, ситуацията отвън е нещо, което можем да обсъдим по-късно. Сега бих желала вие и вашият клиент да ни придружите на борда на „Агава Каньон“. Искаме да му покажем нещо.

— Госпожице Греко, отвън има полицейски коли, федерални коли, следователска кола от нюйоркската полиция и кордон от журналисти, освен това по пътя за насам задминах един екип на Си Ен Ен. Очевидно е, че има някакво произшествие, и бих желал да знам точно какво е то и какви последствия би могло да има за интересите на клиента ми.

Греко поклати глава.

— Не можем да си позволим да обсъждаме… произшествие… тъй като това е наша вътрешна работа. Разследването продължава. Признавам, че понесохме известни загуби поради неоторизираната намеса на нюйоркската полиция. Въпросът е от юрисдикционен характер и не засяга непосредствено интересите на господин Вермилиън. А сега, ще ни позволите ли да отведем клиента ви на борда на „Агава Каньон“.

— Той обвинен ли е в нещо, госпожице Греко?

Греко облиза устни и Джак почти видя как стрелка език, за да улови минаващата наблизо муха.

— В този случай не. И тъй като не е, нека откровено ви заявя, че присъствието ви не беше жизненонеобходимо. Присъствието ви тук е един вид любезност от наша страна и освен това искаме да сме сигурни, че разследването по никакъв начин не накърнява правата на господин Вермилиън.

— А какъв е статусът на господин Ърл Пайк в този момент?

Лицето на Греко смени няколко изражения и се установи на учтиво и безизразно.

— Понастоящем господин Пайк не е арестуван.

— А какво стана с пратката му? С оръжията?

— Понастоящем е под наш контрол.

— Имаше ли забранени оръжия в пратката?

— Да. Формално погледнато. Имаше.

— Значи ще последва арест?

— Да, ще му бъдат отправени обвинения. Когато го намерим.

— Значи него го няма?

— Господин Пайк не е в стаята си в хотел „Плаза“. Няма го и в дома му в Мериленд. Оставихме му съобщения, но досега не ни е отговорил.

— Той знае ли, че го търсите?

— Приемаме, че знае. Идентифицирахме се.

— Това, което приемате, е, че ако той има пръст в този ад тук нощес — а от вашите твърдения аз стигам до извода, че нямате доказателства за подобно нещо — той се укрива. Също толкова резонно би било да се предположи, че ако е невинен, той не би имал причини да ви съобщава местонахождението си и е възможно просто да не обръща внимание на обажданията ви. Фактите очевидно подкрепят и двете интерпретации.

— Понастоящем правим всичко възможно да открием господин Пайк, за да го разпитаме във връзка с възникналите нощес обстоятелства.

— Но не специално във връзка с пратката?

— В пратката има забранени оръжия.

— Но няма заповед за арестуването му?

— Не. Поне засега.

— Но сделката остава? За сина на Джак?

— Тази ситуация е… спорна.

Джак следеше разговора и търпението му се изчерпваше прогресивно. Думата „спорна“ го изкара от нерви.

— Спорна ли!? Какво искате да кажете, по дяволите? Фланъри! Давай да приключваме с тая история! — Джак се надигна. Мразеше тази жена, мразеше разговора и цялата проклета операция.

— Добре — отвърна Фланъри. — Хайде.

Греко направи някакъв жест и агентите на АТО явно я разбраха. Джак усещаше сдържаната им агресивност и особеното внимание, с което удостояваха всяко негово движение, докато всички се смъкнаха вкупом по стълбите и оттам към дока, където беше акостирал „Агава Каньон“. Беше огромен като жилищен блок — палубата му се издигаше на двадесет метра над кея. Миришеше на водорасли, нафта и тиня. Веригите проскърцваха от лекото му люлеене. Трапът се охраняваше от двете страни и беше преграден с жълта лента, на която пишеше: „Федерални агенти. Вход забранен“.

Греко скъса лентата и ги поведе по стълбата. Ботушите й потракваха по металните стъпала. Пътят до палубата беше дълъг. Горният край на трапа се охраняваше от някакъв русоляв младеж от АТО в защитна жилетка и с черен автомат през рамо. Той се втренчи настойчиво в Джак, но се отдръпна и го пропусна. Откъм реката подухваше вятър. Някакъв ферибот пореше вълните към остров Стейтън. Спряха на основната палуба пред висока дванадесет метра редица контейнери.

— Контейнерът, който ни интересува, е горе. Бихме искали да го погледнете и да потвърдите, че превозът му е отбелязан в товарителниците на „Агава Каньон“.

Фланъри Колман веднага я прекъсна.

— Какво означава това? Джак не е присъствал на натоварването на контейнера на Пайк. Какво целите с всичко това?

— Той може да потвърди, че това е един от неговите контейнери и че документите за натоварването са издадени от „Блек Уотър Транзит“… Господин Колман… какво ви е?

Фланъри пребледня, залитна и седна на една подпора. Устните му бяха посинели, от челото му се стичаше пот. Дишаше трудно.

— Стига вече, кучко! — избухна Джак. — Какво си въобразяваш? Фланъри, хайде да си ходим. Флан…

Фланъри разтриваше гърдите си. Пъхна костеливата си ръка в джоба, извади инхалатор против астма и впръска обилна струя в гърлото си. Понечи да стане, но Джак го натисна надолу и продължи да вика на Греко:

— Ако му стане нещо, ще те съдя до края на света, пуделка скапана! Играеш ми някаква мръсна игра, и то от самото начало. Ако имаш да ми показваш нещо, показвай го. Иначе си тръгвам и можеш да…

— Да, господин Вермилиън, ще ви го покажем.

Тя се обърна и тръгна към стълбата за контейнерите. Фланъри се надигна, но Джак отново го натисна. Тя се изкачи по стълбата като гущер. Джак я последва толкова отблизо, че обмисли възможността дали да не я ухапе по задника.

Тя стигна догоре, обърна се, за да го изчака, после пристъпи към голям черен контейнер с бял надпис „Маерск Дубай“.

Ботушите й изтрополиха по метала, докато слизаше към вратите на контейнера. Бяха затворени, но от двете страни стояха двама въоръжени агенти.

— Този контейнер ваш ли е, господин Вермилиън?

— Госпожице, аз не съм собственик на контейнери. Собственик съм на кораба и превозвам контейнери, толкова ли не сте разбрали досега?

Джак беше приключил с тази кучка, абсолютно. Смяташе да я изтърпи още една минута и да я хвърли в реката.

— Но това са вашите пломби, нали?

Тя му показа скъсаните митнически пломби. Джак кимна и ги огледа в лъча на фенерчето, поднесено от единия мълчалив агент на АТО.

Тя не го изчака да отговори.

— Тези документи ваши ли са?

И навря в лицето му някакви розови и зелени формуляри. Джак ги дръпна от ръцете й и започна да ги прелиства.

— Това не е пратката на Пайк. Това са… тук пише трансформатори. Електрически уреди. Оборудване за фабрики. Пристигат от… — Той приближи листа до очите си. — От Монреал! Какво искате от мен?

— Товарът на Пайк е ето там вдясно…

— На щирборд.

— На щирборд. Благодаря. И засега няма да се занимаваме с него. В момента говорим за този контейнер и пак ви питам тези документи на „Блек Уотър Транзит“ ли са?

— Изглеждат като… да, на „Блек Уотър Транзит“ са, но…

— Тези пломби от вашето бюро ли са?

— Какво целите, по дяволите? Какво има в контейнера?

Очите на Греко бяха като две искрящи цепки. Тя махна на единия агент.

— Покажи му, Марти.

Агентът се приближи, издърпа тежките резета, разтвори стоманените врати и насочи фенера си към тъмната вътрешност. Вътре лъсна нещо гладко, черно и хромирано. Две неща. На Джак му трябваха няколко секунди, за да разбере какво вижда.

Това бяха коли.

Две коли.

Черна „Шелби Кобра“.

И нещо ниско и необикновено.

— Онова отзад е „Дюзенберг“, господин Вермилиън. Изключително рядка кола. Произведена през 1934. Марти ме осведоми, че модели в това състояние вървят по около милион долара.

— Добре. Тази отпред е „Шелби Кобра“. Имам същата. Много добре знам каква е!

— О? Това вашата кола ли е? Внимавайте да не я докосвате.

Джак се приближи и огледа вътрешността през предното стъкло.

— Не. Не е моята. Доколкото ми е известно, моята е в гаража ми в Ренселер.

Греко наведе глава и неясно как успя да си придаде едновременно боязливо и самодоволно изражение.

— Да. Там е. Проверихме.

— Проверихте? Проверили сте колата ми? Как?

— Изпратихме хора в къщата ви.

— Гаражът ми е заключен. Какво, по дяволите…

— Ще стигнем и до това. Значи твърдите, че това не е вашата кола?

— Искам да погледна номера. Не, не е моята. От този модел има не повече от двадесет в целия свят.

— Значи кобрата е рядка кола?

— Естествено. Моята струваше почти четвърт милион.

— Значи присъствието на тези две изключително скъпи колекционерски коли — към които забелязвам, че проявявате особен интерес — е абсолютна изненада за вас? И не знаете нищо за тях?

— Нямам представа как са се озовали тук!

— Сериозно? И никога не сте си помисляли, че ви се отваря страхотна възможност? Че ще претърсим само един от всички контейнери и няма да пипаме останалите? Това ли си помислихте, господин Вермилиън?

— Защо да лъжа, ако прекарвам коли? Превозът на коли в контейнери е напълно законен. Какво общо има това с вас?

— Проверихме сводките на Интерпол. Оказа се, че тази черна кобра — прекрасна кола, между другото — е изчезвала преди два месеца от един паркинг в Квебек. Дюзенбергът принадлежи на един колекционер, който го е държал в един гараж в Монреал. Едва ли е нужно да ви казвам, че вече не е там, след като е тук.

Джак усети как гърлото му се стяга.

— Искате да кажете, че са крадени?

— Да. — Греко се усмихна с перверзно задоволство. — Колите са крадени и освен това се намират на вашия кораб с митнически пломби на вашето бюро и с документи на вашата фирма. Всичко това е много незаконно. Затова, надявам се, разбирате защо съм заинтересувана да чуя какво ще ми кажете.

Джак се втренчи в нея.

— Какво ще ви кажа ли? Нямам никаква представа как са се озовали тук!

Греко кимна.

— Добре. Ще ви помогна да си опресните паметта. Марти, покажи на господин Вермилиън какво намерихме в багажника на кобрата.

Мъжът от АТО ги поведе към вътрешността на контейнера и освети колата. Изчака ги да дойдат, за да виждат какво прави. Джак бе толкова близо до Греко, че усещаше парфюма и потта й. Беше вперила злобен напрегнат поглед в багажника на кобрата.

— Отвори го, Марти.

Агентът натисна копчето. Капакът се отвори с меко съскане и Джак видя пет пакета, увити в зелен найлон. Светлината на фенера ги правеше ярки, радиоактивни и неземни.

— Какво е това? — попита той. — Мръсното ви бельо ли?

На кръста на Греко висеше нож. Тя го извади от ножницата и разряза единия найлон. Вътре имаше стегнати зелено-черни пачки.

— Какво е това? Хартийки?

— Да, можете да ги наречете и хартийки. Това са пари, господин Вермилиън. Канадски долари. В различни банкноти, най-вече двадесетачки, петдесетачки и стотачки. По най-груби изчисления, около милион щатски долара. Нещо да кажете?

Джак онемя. Какво ставаше, по дяволите?

— Не? — загрижено попита Греко. — Отказвате да коментирате? Отказвате да крещите? Отказвате да ме наричате с обидни думи? Дали ще ви е интересно да научите, че по една значителна част от банкнотите са открити следи от амфетамини и кокаин? Имам предвид доста значителна част. Установихме, че количеството наркотик е доста голямо, което означава, че парите са свързани с наркотици. Значи имаме значително количество наркопари, натъпкани в багажника на крадена шелби кобра, чието последно местонахождение също е било в славната земя на лосовете и ескимосите северно от нас, и всичко това е натоварено надлежно в контейнер, запечатан с митническа пломба на „Блек Уотър Транзит“ на борда на „Агава Каньон“, който е собственост и транспортно средство на вашата компания. Затова, както вече казах, съм много заинтересувана. Бихте ли желали да коментирате? Бихте ли желали да ни… осветлите по въпроса?

— Виждам тази кола за пръв път в живота си. Нямам представа как се е озовала в този контейнер. Нямам представа как контейнерът е бил неправилно запечатан. Това е пълна…

— Мистерия? Сериозно?

Джак не отговори. Предчувстваше, че има още нещо.

— Наистина ли виждате тази кола за пръв път?

— Да.

— И никога не сте я карали?

— Не съм!

— И никога не сте я докосвали?

— Не. Как да я докосна?

— С пръстче дори?

Джак отказа да реагира. Имаше представа какво се задава, но въпреки това се смая, когато го чу.

— Тогава може би ще ни обясните нещо. Признавам, щом като твърдите, че никога не сте виждали тази кола, че за мен също е абсолютна загадка как така открихме вашите отпечатъци в купето.

— Какво?!

— Отпечатъци. Пръстови. Компютърът на ФБР ги сравни с отпечатъците от досието ви в Морската пехота.

Не знаеше какво да направи — да викне ли, или да я удари. Но в този миг откъм вратите на контейнера се чу един тих глас:

— На твое място не бих отговарял на повече въпроси, Джак.

Всички се обърнаха към вратата. Фланъри се подпираше на бастуна си. Вятърът развяваше сивата му коса. Злобният поглед на Греко не му направи никакво впечатление.

— Много подло, госпожице. Четвъртата поправка говори ли ви нещо?

— Само даваме възможност на господин Вермилиън да обясни какво става.

— Моят клиент ви разреши да отворите контейнера, който бе обект на първоначалното ви разследване. Кой ви позволи да отворите този, който няма нищо общо с него?

По физиономията на Греко за миг премина нещо като колебание.

— Имахме основания да мислим, че се осъществява… контрабанда.

— Основания ли? Колко удобно. И въз основа на какво? Карти ли хвърлихте? Или ползвахте ясновидец?

— Не съм длъжна да разкривам източниците си. Колкото до този случай, в заповедта за обиск пише „Агава Каньон“, господин Колман. Не сме ограничени до един контейнер.

— Може ли да видя тази заповед, госпожице Греко?

— Ще я видите. Когато трябва.

— Ясно. Много добре. Смятате ли да предявите някакви обвинения към клиента ми в тази прекрасна юнска утрин, госпожице Греко?

Тя се поколеба, погледна Джак, после агентите си и отвърна през зъби:

— Не.

— Ако решите да предявите някакво обвинение, ще ми окажете ли професионалната любезност да посетим федералните служби в Олбъни в удобно за всички ни време?

Стомахът на Джак се сви, но той се постара да запази самообладание.

— Ще ви окажа. Ако господин Вермилиън обещае да не напуска страната и да държи непрекъсната връзка с вас.

— Уверяваме ви, че ще го направим. Искам да отбележа за протокола, че това е очевиден и умишлен опит да бъде опетнена репутацията на клиента ми.

— Репутация на всеизвестен съдружник на мафията?

Фланъри не се остави да бъде подведен.

— Убеден съм, че едно щателно разследване ще докаже невинността му и ще извади на бял свят престъпниците, които и да са те. Надявам се, че ще се доверите единствено на доказателствата, госпожице Греко, каквито и да са те и когото и да злепоставят. Ясен ли съм?

— Абсолютно, господин Колман.

— Значи имам честната ви дума, че ако предявите обвинения срещу господин Вермилиън, ще ни дадете възможност да им отговорим лично и че няма да го арестувате по циркаджийския начин, към който службата ви напоследък изявява необикновено пристрастие? И че случаят ще бъде разследван честно и дискретно?

— Вашият клиент ще бъде третиран съобразно всичките си граждански права.

— Без циркаджийски арести?

— Без.

— Обещайте ми, госпожице Греко, като юрист на юрист.

— Обещавам.

Фланъри й подаде визитка.

— Всичките ми номера са тук. След като вземете решение, можете да се обадите и да се срещнем където пожелаете. Сега смятаме да си ходим, госпожице Греко, и да ви пожелаем приятен ден.

— Довиждане, господин Колман. Пак ще се видим, Джак.

— Достатъчно, госпожице Греко. Без заплахи. Обещахте ми.

— Обещах ви.

— Честна дума?

Греко се усмихна криво.

— Честна дума.