Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (50)

Магистрала 22

Аустерлиц, Ню Йорк

16:00

Фабрицио Сенца мина по всяка възможна задна улица в щата и по целия път на север Джак лежеше на задната седалка, наблюдаваше крайпътните дървета и размишляваше какво го очаква. Сенца слушаше някаква джаз станция, доста силно, тъй като беше малко глух, и палеше една от друга ментолови цигари.

Прочетоха някакви новини чак когато стигнаха Чатъм, малко градче близо до границата на Масачузетс. Джак ги изслуша внимателно, обаче единственото, което се споменаваше, бе изявлението на специален агент Дери Флин, че беглецът Джак Вермилиън продължава да се издирва и скоро ще бъде заловен. Останалото беше спорт и предизборна надпревара за кметското кресло на град Ню Йорк. Новините завършиха с кратка криминална хроника на щата, която започна със следното:

„От кореспондента ни в Ню Йорк научихме, че е бил заловен обвиняем по пътното убийство, за което вече съобщихме. Детективите от отдела за съвместни действия към нюйоркската полиция съвместно с полицаи от отдела за криминални разследвания на щата са арестували днес бившия военен Ърл В. Пайк, докато е излизал от кабинета на помощник федералния прокурор Валериана Греко на улица «Уотър». Пайк е заподозрян в убийството на двама младежи в гората близо до Блу Сторс миналата сряда. Засега не разполагаме с официален коментар, но източници, близки до случая, твърдят, че арестът е извършен вследствие на намерената на местопрестъплението ДНК. Пайк е пълноправен съдружник в притежаваната от бивши военни мерилендска фирма за консултантски услуги «Системи за кризисен контрол». Пайк е задържан в ареста на Манхатън и очаква изслушване в съдебната палата на Олбъни утре сутринта.

Властите продължават да търсят оцелели в дълбоките води на…“

Сенца изключи радиото и измина още петнадесет километра в пълно мълчание. Джак се опита да осмисли чутото, но се провали с гръм и трясък. Наистина беше чул за някакво убийство в щата, но това беше малко преди животът му да се обърне с главата надолу и да почне да се тревожи за други неща. Връзката с Пайк го обърка тотално.

Зачуди се дали да не попита Сенца какво мисли по въпроса, но тишината откъм предната седалка беше като каменна стена и Джак реши да не споменава нищо. Сенца не беше продумал почти нищо, докато пътуваха, а след новините млъкна съвсем. Джак виждаше, че старецът си има свои тревоги. Не бяха споменавали почти нищо за Индианеца, най-вече защото Джак наистина се разстройваше при тази мисъл. Индианеца беше половината му живот, единственото истинско нещо освен работата. Познаваха се от почти четиридесет години.

Но всичко съвпадаше. Дори канадската връзка. Когато хапваха пържоли на покрива на къщата му, Индианеца беше споменал за някаква любовница студентка. Деконструкционистка. Точно така, от „Макгил“. Джак беше сигурен, че „Макгил“ е университет в Монреал. А Франк му беше казал за колите, по-специално за тъндърбърда на Клер. И Фланъри му беше казал. Тогава всичко му се беше сторило съвсем нормално. Но защо? Никой не знаеше защо. Какви мотиви можеше да има Индианеца? Джак беше сигурен, че ще го попита. Лично. Много скоро. И когато получеше отговора, щеше да знае какво да прави. Опита се да въздъхне и го заболя.

Познаваше това стягане в гърдите и този студ. Сърдечна болка. Сенца изглеждаше раздвоен между лоялността към Франк и подозренията към Джак и Индианеца. И явно лоялността печелеше. Джак на няколко пъти го попита къде отиват, но неизменно получаваше някакво ръмжене и поредните километри в пълна тишина. Сивият глок убиваше ребрата му. Беше го заредил със седемнадесет от патроните на Калахан. Единият беше в цевта. Не че това го успокояваше особено. Разбра накъде отиват чак когато завиха към паркинга на брега на Хъдсън, където миналата седмица се беше запознал с Пайк. Сенца спря под една плачеща върба и се обърна към Джак.

— Пристигнахме. Стой в колата, докато не ти кажа.

— Добре. Какво ще правим?

— Ще чакаме.

— Кого?

— Поисках помощ.

— От Франк ли?

— Естествено, че от Франк. От кой друг? От Светата Дева ли?

— Той какво ще направи? Ще намери ли Индианеца?

— Ще разберем, като дойде. Стой сега тук и мълчи. Аз отивам да пусна една вода.

Сенца отвори вратата и излезе. В колата нахлу хладен въздух с дъх на тиня, гора и цветя. Джак опита да се отпусне. Както лежеше по гръб, виждаше само клоните на върбата. Те се поклащаха, показвайки му сребристите си листа, и Джак си припомни, че само преди няколко дни беше гледал такива върби през дебелите стъкла на хотел „Фронтенак“ и се беше сетил за златоперките в Южнокитайско море, Индианеца беше до него. Вятърът шушнеше в листата. През клоните се виждаше потъмняващото следобедно небе.

Изминаха няколко минути. Сърцето му за пръв път от няколко дни почти възвърна нормалния си ритъм… но точно тогава чу три отчетливи изстрела — единия по-слаб, другите два по-силни. Джак се изтърколи от колата и тупна на каменната настилка. Глокът вече беше в ръката му и солидната му тежест го успокои. Под сянката на върбата не виждаше почти нищо. Пропълзя възможно най-безшумно до следващата върба, изправи се и се огледа.

Нямаше жива душа и единствената кола беше тяхната. Паркингът продължаваше на около километър и половина по бреговата ивица, а самият парк продължаваше още половин километър по-нататък. Бреговете бяха обрасли с върби, но покрай пътя имаше морава с пейки. Отвъд моравата блестеше черната лента на пътя. По тъмнозелената трева се спускаха лилави сенки. Реката шумеше. Вятърът шумеше. Джак различи повърхността на реката, само на десет метра от себе си. Широка, кафява и гладка, с редки бразди от пяна. Джак предпазливо тръгна наляво.

Куршумът улучи ствола на дървото точно до главата му и треските се забиха в слепоочието му. Жилеха като пчели. Той се втурна към реката през високата трева. Вятърът и реката заглушиха следващия изстрел. Джак стигна до брега и се скри зад някакво дърво. Не успя да разбере откъде се стреля, но куршумът беше долетял откъм реката. Кой стреляше по него? Полицията? Сенца? Пайк?

Индианеца?

Със сигурност не беше Пайк. Той щеше да го улучи. Не беше и Сенца. През последните два часа Сенца можеше да го убие колкото пъти поиска. Оставаше Индианеца. Той можеше и да не го уцели. Така и не се научи да стреля, даже през войната. Джак се премести и надигна глава. На петдесетина метра от него имаше няколко ябълки, обрасли в смрадлика. Ако се съдеше по изстрела, стрелецът използваше голям пистолет, така че петдесет метра не бяха кой знае какво разстояние. Ябълките бяха клонати и сенките под тях бяха синьо-черни. В една от тези сенки мърдаше някаква фигура. Джак впери поглед в нея и застина. Фигурата помръдна отново и Джак видя ослепителната искра — хвърли се настрани — куршумът се заби в корените на върбата — изстрелът отекна. Джак се подхлъзна и падна в реката — течението беше ужасяващо бързо — успя да се задържи с лявата ръка за някакви коренища — усети как клоните раздират кожата му — обувките му се изхлузиха и отплуваха — водата беше леденостудена и вонеше на тиня и прогнили дървета — той се вкопчи здраво в коренищата — хлъзгавата кора му се изплъзна и реката го понесе — усещането беше като да те влачи камион — течението беше адски силно. Джак вдигна глока, докато брегът го отминаваше — забеляза, че се насочва към някакво каменисто островче — течението го удари с всичка сила в него — нещо в гърдите му изпращя — дъхът му излезе — течението го повлече — но се задържа. Всяко вдишване беше болезнено като рана от бръснач.

Джак пренебрегна болката и се покатери на брега. Някъде отгоре една сянка помръдна във високата трева и се насочи към поляната. Джак внимателно се измъкна от водата. Още три отчаяни яки ритника и успя да излази на тревата. Видя някакъв едър мъж да пристъпва внимателно към мястото, където се беше подхлъзнал в реката. В дясната му ръка имаше пистолет. Кармайн Даджулия.

Джак вдигна глока, подпря лакът на тревата и насочи дулото точно в лъскавата сива коприна между лявата му мишница и кръста. В очите му се стичаше вода и всяко вдишване караше глока да трепери. Кармайн вече беше на не повече от седем метра — подтичваше приведен към брега. Вниманието му беше изцяло приковано в реката. „Голяма грешка“ — помисли си Джак — разбираше от такива работи — и натисна спусъка.

Пистолетът подскочи, разтърси цялата му ръка и заби бръснача дълбоко в гърдите му. Върху сивото сако на Кармайн разцъфна тъмно петно. Кармайн се обърна, изпсува, вдигна колта си и стреля по Джак — куршумът взриви калната пръст над главата му. Джак отново се плъзна надолу — задържа се — видя тичащия към брега Кармайн — счупеният жълт порцелан на усмивката му грейна на фона на мургавото лице. Джак вдигна отново глока — чу вик — Кармайн се обърна — Фабрицио Сенца стоеше на метър от ябълковата горичка — от лицето му се стичаше кръв. Кармайн се извърна и насочи колта към Сенца. Джак стреля и Кармайн се свлече на земята. Пистолетът отхвръкна от ръката му.

Джак стана и залитайки тръгна към Кармайн. Усещаше топлата мека трева под босите си крака.

Грубото лице на Кармайн беше яркочервено, устата му се бореше за въздух като риба на сухо, гърдите му се надигаха и спадаха. Яркочервената му кръв се стичаше и попиваше в зелената трева и Джак изведнъж си припомни червената кръв на Танка, която си проправяше ручейчета през зелената боя. В долната лява част на корема му имаше друга рана.

Кармайн се размърда, отвори очи и изпъшка:

— Да ти го начукам, Джак!

И пак ги затвори.

Фабрицио Сенца се приближи. Дишаше тежко. Наведе се и взе колта. Джак видя черната дупка на лявата му буза. Черните му очи бяха почти притворени от ужасната болка. Опря дулото в лицето на Кармайн и той извърна глава и затаи дъх в очакване на куршума. Джак пристъпи до Сенца и хвана ръката му. Сенца го изгледа недоумяващо.

— Трябва ми — каза Джак.