Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (49)

Уотър стрийт и Пек, Долен Манхатън

13:00

Кейси и Ники седяха в колата и чакаха Ърл Пайк да излезе от офиса на федералния прокурор на улица „Уотър“. Кейси още беше в черните джинси, тениска и ботуши от предишния ден. Ники беше със син костюм, бяла риза и памучна вратовръзка. Декстър също беше облечен за работа и причакваше Пайк на отсрещния тротоар — четеше вестник и оглеждаше минаващите момичета.

Горещият вятър влачеше по улицата боклуци и хартии. Кейси имаше чувството, че е паркирала на дъното на Големия каньон. Надвисналите отвсякъде каменно стоманени сгради, тесните улици, магазините, нагъчкани така на гъсто, че колите едва се провираха между тях, паважът, хилядите неделни туристи на площ един квадратен километър…

Беше включила радиостанцията на честотата на Манхатън. Чуха целия разговор между патрулната кола и въздушното звено на АТО. Ники дори свали прозореца, за да чуе хеликоптера, но шумът отвън бе невероятен. Отнякъде все пак се долавяше боботене — или по-скоро вибрации — от ниско надвиснал хеликоптер.

— Как ти се струва?

Кейси, която наблюдаваше изхода на сградата с такова напрежение, сякаш иззад стъклената врата щеше да се материализира отговорът на въпроса за смисъла на живота, отговори, без да го поглежда:

— Мисля, че някой помага на Джак Вермилиън.

— Браво. Трябвало е да станеш ченге.

— Мислила съм по въпроса.

— Чиста работа, а?

— Направо жестока. Този тип е умен. Къде е този Пайк, по дяволите?

— Според теб колко още ще се бави?

— Не знам. Може да го арестуват.

— Няма да го арестуват.

— Надявам се…

Пейджърът на Кейси изписука и тя го откачи от колана си.

— Ники, превключи на пета. Винс е.

— Добре.

Ники включи на пети канал, а Кейси вдигна слушалката.

— Пет-едно-едно.

— Кейси, ти ли си?

— Да, шефе.

— Къде сте?

— В колата, на кръстовището на „Уотър“ и „Пек“.

— Пайк излезе ли?

— Не, шефе.

— Добре. Декстър на място ли е?

— Да, шефе. Виждаме го. На място е.

— Току-що се чух с АТО. Пайк излиза. Не са могли да пробият алибито му. Не могат да го задържат. Всеки момент ще излезе. Няма да пускат опашка след него, защото им казах, че ще го поемете вие. Гледайте да не оплескате нещата. Поемете го на секундата. Искате ли подкрепления? Мога да ви пратя патрул от Пето.

— Той да не е Годзила? Ние сме трима.

— Добре. А, още нещо. Обадиха ми се от Пийкскил. Нещо за куфарчето ти. Някоя си Мойра Стокович.

Пръстите на Кейси побеляха, но тя успя да запази самообладание. Опита се да не откъсва поглед от сградата, но зрението й се замъгли и сърцето й заби като тъпан.

— Супер. Какво каза?

— Тъй като ставало въпрос за куфарче на полицай, решили да поработят по-усърдно. Преровили района на болницата и даже оставили бележки с описанието. Кафяво, с метални ръбове и лепенка на Доброволните патрули. Нали така? Оная грозотия, дето я донесе от Двадесет и пето?

— Същата.

— Стокович каза, че сутринта в управлението им дошъл един тип, който видял бележката. Оказало се, че е собственик на бюро за куриерски услуги близо до болницата. В петък към два следобед дошъл някакъв гражданин с твоето куфарче, поръчал да го опаковат и го изпратил. Звучи ми доста странно.

— Стокович взела ли е куфара?

— Не. Затова ти се обаждам. Не е ли вече у вас?

— У нас ли?

— Да. Предполагам, че съвестният гражданин го е отворил и сигурно е намерил адреса ти на някой документ. Апартамент Пет-Б. Темпъл Корт, Проспект Парк. Това ли е?

— Да. Това е домашният ми адрес.

— Още ли не си го получила?

— Не. Защо?

— Трябваше да е пристигнал. Гражданинът е отишъл в куриерското бюро към девет вечерта, докато си била в Пенсилвания. Помолил да го доставят спешно. И те го доставили спешно. Куриерът тръгнал в десет без десет. Пийкскил е на шейсет километра от вас. Значи трябва да е бил у вас, като си се прибрала.

Улица „Уотър“ се разлюля и устата на Кейси пресъхна. Нещо я стисна за гърлото. Декстър ги беше оставил с Ники в хотел „Тъндърбърд“ в Йонкърс и беше откарал линкълна в гаража на Плъховете на площад Алби. Беше говорила с майка си от хотелската стая на Ники. Майка й не беше споменала нищо за никаква доставка.

— Ами аз… майка ми не ми каза… тя спеше, като се прибрах.

— Е, поне се е разписала. Куриерът е взел разписка. Елена Шпандау. Не си ли видя куфарчето у вас?

— Не. Може да го е прибрала в килера или някъде другаде.

— Стокович иска да й се обадиш. Да й звънна ли?

— Защо?

— Защото е взела описание от съвестния гражданин.

— Прав си. Имам й номера. Ще й се обадя веднага щом приключим тук.

— Прието, Кейси. Обади ми се, като арестувате Пайк. И внимавайте. Всички.

— Добре, Винс. Прието.

Кейси изглеждаше сякаш всеки момент ще припадне. Ники я сграбчи за рамото.

— Кейси, искаш ли колата? Аз ще се обадя да пратят патрул от Пето. Ние с Декстър ще се справим сами.

— Не. Имаш ли мобилен?

— Да. Ето ти го.

Кейси взе телефона и набра домашния си номер. Продължаваше да наблюдава стъклената врата, но мислите й бяха съвсем другаде. Един сигнал. Два. Три. Ърл Пайк излезе и се огледа за такси. Декстър се отлепи от стената и разкопча сакото си. Телефонът продължаваше да звъни. Четири. Пет. Ники вече излизаше от колата и Кейси го последва, без да сваля телефона от ухото си. Шест. Седем. Осем. Пайк ги забеляза и се напрегна. Изглеждаше като че ли ще побегне, но остана на мястото си. Ники беше вдигнал значката си с лявата ръка, а дясната посягаше към служебното му оръжие. Девет сигнала. Десет сигнала. Пайк им се усмихваше. Единадесет сигнала. Дванадесет сигнала. Декстър викаше нещо на Пайк.

Кейси изключи телефона и изтича при тях.

Беше извадила пистолета си. Ники беше на три метра от нея, напрегнат като струна. Пайк изглеждаше спокоен и дори развеселен. Беше вдигнал леко ръце с дланите напред. Декстър беше на метър и половина от него. Кейси направи опит да се съсредоточи, но главата й се въртеше и единствената й мисъл беше какво ли прави майка й в този миг.

— Ърл Пайк — каза Ники достатъчно високо, та минувачите да се обърнат.

Ники и Декстър стигнаха до Пайк едновременно и го блъснаха в каменната стена. Декстър отстъпи и го взе на прицел, а Ники се наведе и изръмжа в ухото му:

— Ърл Пайк, арестуван сте за убийството на Джулия Мария Джането и Доналд Албърт Кондоти в нощта на двадесет и първи юни в околностите на Блу Сторс. Имате право да мълчите.

Ники извади белезниците. Кейси и Декстър стояха отстрани и държаха под око ръцете на Пайк.

— Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен такъв.

Ники го окова с ръцете отзад и го поведе към колата. Декстър държеше задната врата отворена. Хората ги гледаха. Пайк не оказа абсолютно никаква съпротива. Декстър го хвана за рамото.

Пайк се усмихна на Кейси и подметна:

— Офицер Шпандау, днес сте много черна.

Ники го блъсна. Пайк се удари в колата, изправи се и изсъска право в лицето му:

— Трябва да направим няколко рунда. Само двамата. Да видим как ще се справиш.

Ники го набута в колата и затръшна вратата.

— Боксьорската ти кариера току-що приключи, чук такъв.

Декстър и Кейси се спогледаха. Край. Бяха заловили Пайк.

— Мамка му! — въздъхна Декстър. — Много ми е хубаво.

Ники се опита да се усмихне, но не успя.

Процедурата по ареста и разпитите им отне още три часа. Кейси непрекъснато звънеше на майка си, но беше част от екипа, извършил ареста, и се налагаше спешно да попълва множество документи. Ако си тръгнеше, адвокатите на Пайк щяха да ги направят на нищо.

Пайк седеше на стола за разпити със скръстени на гърдите ръце и любезна, но незаинтересована усмивка. Гледаше Кейси, която звънеше по мобилния телефон зад стъклото на стаята за разпити. Представяше си как звъни и звъни, и звъни. Представяше си колко й е гадно. Другите две ченгета, Ники Цицеро и онзи тулуп Декстър Зарнас си говореха нещо. Не чу разговора им, но предположенията за същността му го развеселиха.

Догадките му бяха абсолютно верни.

В коридора Ники говореше за Кейси Шпандау.

— Декстър, Кейси има много спешна работа. Двамата с теб няма ли да се справим?

— Тя е част от екипа. Познава този гад. Искам да участва в разпита. Мисля, че ще успее да му влезе под кожата.

— Декстър, Кейси има… проблеми вкъщи. И трябва да се прибере. Имам предвид веднага.

Декстър не знаеше нищо за личния живот на Кейси, но интонацията на Ники му подсказваше, че проблемът е повече от сериозен.

— За какво става въпрос, Ники?

— Не мога да ти кажа. Прекалено е лично.

Декстър хвърли поглед към Кейси, която стоеше насред залата с телефон в ръка и гледаше в пода.

— Тя написа ли си докладите?

— Всичките. И аз ги написах.

Декстър се поколеба, без да сваля очи от нея.

— Ами щом иска да изпусне най-веселата част, нямам нищо против.

Отиде при нея и й каза нещо, което Ники не чу. Тя изгледа първо Ники, а след това и Декстър. След това дойде при Ники и го целуна по бузата.

— Благодаря ти.

— Бягай! Ще ми звъннеш ли, като се прибереш?

— Обещавам.

Кейси забърза навън: почти тичаше. Хвана такси и докато пътуваше, позвъни още три пъти. Вече едвам сдържаше сълзите си. Звънеше и чуваше сигналите „свободно“. Можеше да се обади на бърза помощ. Щяха да пристигнат за броени минути. На нея щеше да й отнеме поне час в тоя шибан неделен трафик. И какво щяха да намерят? Ако пристигнеха преди нея какво щяха да заварят? Тъпкано с фалшиви рецепти куфарче на полицай? Майка със свръхдоза? Мъртва майка със свръхдоза? Какво щеше да им обясни? В никакъв случай. В никакъв. Така че не се обади на бърза помощ.