Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (23)

Кола 511

Хънтърс Пойнт авеню, Куинс

22:30

Джими Скалата и Кейси вече десет минути обикаляха из района и търсеха белия линкълн. Накрая се свързаха с 509 в таксито, което се намираше на една пряка от Хънтърс Пойнт авеню.

И двете ченгета от 509 наближаваха тридесетте: Декстър Зарнас, сержант и втори по ранг след Джими Скалата, як, дебеловрат, бял, с жестоко деформиран нос, белязано от шарка лице, бръсната глава и грижливо поддържана черна брадичка катинар и Карло Суарес, бледолик новобранец с тънки мустаци и широко отворени очи, на вид не повече от седемнадесетгодишен. И двамата го бяха уверили, че нямат и най-малка представа за местонахождението на преследваната кола, след което последва дълга и мъчителна тишина. Джими въздъхна и взе микрофона.

— Пет-едно-едно до пет-нула-нула.

— Джими! Какво става?

— Изгубихме го някъде на юг от „Ван Дам“.

— Разбрах. Всичко наред ли е?

— Да. Пет-нула-девет са тук.

— Добре, сега какво ще правите?

— Има два варианта. Единият е той да ни е усетил и тогава сме изгорели. Ако е така, сигурно се е върнал в хотела. Искам да поставиш там хора и да го следим. Може да се прибере пеша или с такси. Кажи ми веднага щом се появи. Шефе, ти пред компютъра ли си?

— Да.

— Можеш ли да потърсиш нещо за „Блек Уотър Транзит Системс“?

— Какви са пък тия?

— Пайк им се е обаждал днес. Единственото, което не се връзва. Номерът е в Олбъни, а той е бил там вчера. След това се обадил в офиса им в контейнерния терминал на Ред Хук. Така и така сме в Куинс, на петнайсет минути от Ред Хук. Не знам дали е нещо, но не разполагаме с повече.

— Добре. Ще проверя.

— 518–664–7878 и 718–555–2391.

— Добре, аз ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Винс.

Джими остави радиостанцията. Кейси го гледаше.

— Какво си намислил?

Той вдигна пръст.

— Слушай и се учи, Шпандау.

Настъпи тишина. Кейси стоеше и я попиваше. Реши, че е попаднала в ада на ченгетата за вечни времена, затова, че беше въздала правосъдие на онзи помияр Еди Рубинек. Според нея самата, беше затънала до задника в лайната, които беше изсрала сама. Изминаха двадесет минути. Радиото изпращя и Кейси и Джими подскочиха.

— Пет-едно-едно?

— Пет-едно-едно.

— Джими, „Блек Уотър Транзит“ е спедиторска фирма. Офисът й е в Трой. Президентът се казва Вермилиън. Джак Вермилиън. В НПБД няма нищо за него, но открих друго. Наскоро са го проверявали от кабинета на помощник-прокурора в Олбъни. Запитването е от агента на АТО Лутър Камбъл. Съвсем наскоро. От тази сутрин. Как ти се струва?

Джими се извърна към Кейси, но погледът му мина през нея. Мозъкът му работеше на бързи обороти. „Злобен бързомислещ съсел“ — помисли си Кейси.

— Значи АТО са питали НПБД за Джак Вермилиън?

— Днес сутринта.

— И Ърл Пайк е говорил с „Блек Уотър Транзит“.

— А Пайк е какъв, детектив Рул? — вметна Кейси.

Джими я погледна и схвана на секундата.

— Шефе, Шпандау казва, че Пайк бил военен.

— Пенсиониран. Според него.

— Бил пенсиониран. Но това се връзва с оръжия, а оттам с АТО и „Блек Уотър“. Искам да кажа, ако е чист, защо се опитва да се измъкне от нас? Щом е толкова нащрек за преследвачи, значи крие нещо.

— Не сме сигурни, че ни е забелязал, Джими — намеси се Кейси. — Може ти самият да си провалил следенето.

Тя изгледа със задоволство зачервените му страни. Джими се обърна на другата страна.

— Шефе, виж какво мисля аз. Последния път като го видяхме, отиваше към „Ван Дам“. Днес се е обаждал два пъти на „Блек Уотър Транзит“. Сега го изгубихме близо до склада на „Блек Уотър Транзит“ в Бруклин. Можем да мръднем до Ред Хук и да огледаме. Нищо чудно да го намерим там.

— Защо не се върнете пред хотела и да го изчакате там? Ники Цицеро какво мисли по въпроса?

Кейси се зарадва на притеснената му физиономия.

— Шефе, щатският… не е с нас.

— А къде е?

Джими със съжаление разбра, че се е озовал между чука на шефа си и наковалнята на враждебно настроената чернокожа полицайка, която очевидно се наслаждаваше на неудобството му. Усмихваше му се.

— Оставих го в хотела.

— Защо ти е тогава втори екип? Нали вече имаш човек там?

— Дадох му друга задача.

В гласа на Сарагоса определено зазвуча подозрение. Настъпи продължително мълчание.

— Ще си поговорим по-късно, Джими.

— Да, шефе.

— Добре. Слез до Ред Хук. Виж дали линкълнът е там. Дръжте го под око дали няма да направи нещо. Засега няма друго, така че мога да се лиша от вас. Но до полунощ искам всички да сте тук. Включително щатския, където и да си го пратил. Шпандау не е почивала от тридесет и шест часа. Кажи на Декси и на Карло, че могат да си ходят. Ще ти се обадя, ако екипът при хотела забележи твоя обект или линкълна. Но след това ще си поговорим на четири очи, ясно ли е? Край.

— Ясно, шефе. Разбрах.