Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (2)

Шосе „Таконик“, щата Ню Йорк

Сряда, 21-ви юни, 09:30

Първият ден на лятото в щата Ню Йорк — жежко слънце и изобилие от зеленина под синьо като бомбайски джин небе. Един мъж — Пайк — Ърл В. Пайк — кара тъмносиния си мерцедес със сто и четиридесет километра в час на север по шосе „Таконик“, слуша касетка с африкански ритми, която гърми толкова яко, че стъклата на колата вибрират — това не го тормози, защото слухът му е свикнал — години наред са гърмели точно до дясното му ухо. Дърветата и градчетата профучават покрай прозорците като черно-зеленикави петна, яркожълтите прекъснати линии на пътната маркировка му напомнят за трасиращи снаряди. Пайк хвърля пореден поглед в огледалото за обратно виждане и се замисля сериозно за черния лекотоварен Джи Ем Си със затъмнените стъкла на седем коли разстояние, носещ се по шосето с постоянна скорост като тлъста конска муха, кацнала на огледалото. Когато ускорява, джимито също ускорява. Когато намалява, и камионът намалява. На Ърл Пайк това не му харесва.

Той поема дълбоко въздух, издишва го на порции и се намества на седалката. Под синята риза се раздвижват корави мускули. На корема му има пет белега колкото голяма монета и още един дъгообразен — от едната до другата страна. Усеща ги като рибарски кукички, забити в мускулите. Безизразното му лице е осеяно с белези, бялата му коса е по армейски къса, а ръцете върху облечения с кожа волан са жилести и силни, с изпъкващи вени под навитите до лакътя ръкави на ризата. Има телосложение на докер, но възрастта и умората са си казали думата.

От разклона за Галатин стоповете на колите са като стотици рубини на фона на зелената гора. Той слиза от магистралата заедно с дългата два километра опашка от други коли и камиони. Отдръпва се плътно вдясно, за да огледа шосето добре. Вижда само безкрайно задръстване. Някакви безмозъчни скапаняци са се блъснали някъде. Вижда изхода за магистрала 82. Дали да не заобиколи задръстването, да продължи на север по черните пътища и да излезе отново на „Таконик“? Джак Вермилиън ще е в хотел „Фронтенак“ в Олбъни в ранния следобед. Пайк разполага с четири часа резерв, но е маниакален педант и от личен опит знае, че дяволът си няма работа.

Извива рязко волана на мерцедеса, излиза на банкета и ускорява към изхода за магистралата. Когато стига най-високата част, вижда, че чистак новият черен джими прави същата маневра и се лепва зад него. Не вижда регистрационния номер, защото е ниско и защото камионът е много близо. Крайпътните дървета се отразяват в предното стъкло. Различава два неясни силуета. Няма причина за безпокойство, но условният рефлекс си е условен рефлекс. Пайк е научен да забелязва подобни неща. Камионът не дава мигач. Пайк спира и дава предимство на някакъв панеловоз, след което дава ляв мигач за 82-ра към Блу Сторс. Наблюдава фаровете на камиона и вижда мигач. Ляв.

Докато се изтегля по магистрала 82 и минава над „Таконик“, Пайк мисли за камиона. Задръстването на север продължава, додето му стига погледът. Той натиска газта и след около половин километър задминава панеловоза.

След още няколко минути ревът на магистралата остава зад гърба му, а той се носи със сто и десет километра в час по двулентовия асфалтов път, криволичещ из хълмистия селски район. Камионът също е изпреварил панеловоза и е на километър отзад, но приближава доста бързо.

Пайк задържа волана с лявата ръка, разкопчава предпазния колан, навежда се към таблото, отваря жабката, изважда износен кожен несесер и го оставя на дясната седалка. Камионът вече е на трийсетина метра зад гърба му.

Пайк отваря ципа на несесера, измъква с дясната ръка стоманеносив „Смит и Уесън“, закопчава отново предпазния колан и слага пистолета в скута си. Камионът дава сигнал за изпреварване. Вече е толкова близо до задната броня, че се виждат само фарове. Следва дълъг прав участък, а след него идва плавен ляв завой и крайпътни дървета. Пътят е пуст. Пайк вдига крак от газта и мерцедесът намалява.

Моторът на камиона изревава. Возилото се изтегля вляво и застава редом с мерцедеса. Дебелите стъкла заглушават бученето на двигателя. От един разклон вляво изниква светлосин пикап, който прави десен завой и застава точно на пътя на камиона. Шофьорът дава газ и продължава да набира скорост. Пикапът се приближава бързо, а камионът продължава да кара до колата на Пайк. Дясното му странично стъкло пълзи надолу, синият пикап присветва с фарове и шофьорът натиска клаксона. Пайк отново вдига поглед към кабината на камиона. Разчита псувнята върху устните на млада, може би деветнадесетгодишна блондинка. Лицето й е зачервено, устата й е разкривена и грозна. Пайк намалява и дава път на камиона; шофьорът се прибира рязко в платното, като едва не отнася левия мигач на мерцедеса, след което рязко натиска спирачки.

Шибан самоубиец! Пайк заключва вратите на колата. Сцената се е запечатала съвсем ясно в съзнанието му, сърцето му продължава да бие равномерно без никаква паника. Вляво профучава светлосиня светкавица и клаксонът й заглъхва в далечината. На двадесет метра отпред шофьорското стъкло на камиона се отваря и една ръка размахва среден пръст. Пайк вижда регистрационния номер от Ню Джърси — IMA DV8^[1] — „Аз не съм нормален“ ли? — но стоповете на камиона отново почервеняват, от ауспуха излиза мръсен дим — и возилото забавя ход, и спира насред платното. Пайк скача върху спирачките, несесерът полита на пода, пистолетът изхвърча от скута му и пада до педала на спирачката. Мерцедесът се заковава на педя от задната броня на камиона.

Шофьорската врата се отваря, млад мъж с бяло яке и тъмни работни панталони скача на шосето и тръгва към мерцедеса. Главата му е бръсната, тялото му бъка от мускули, италианското му лице е разкривено от ярост. Той взема разстоянието на няколко скока и Пайк не успява да излезе от колата. Младежът стига до мерцедеса, тегли му як шут и стъклото на левия мигач се разхвърчава по асфалта. Младежът — не повече от двадесетгодишен — удря силно страничното стъкло на колата. Мерцедесът се разклаща. Пайк гледа младежа през стъклото — той се е навел над него и крещи, и го замъглява с дъха си. Пайк вижда даже пломбите по кътниците му, вижда и златна верижка на дебелия му врат. Въпреки мургавия тен очите на хлапето са яркосини. Бръснатата му глава е осеяна с черни драскотини. Устата му е грозна като тази на девойката. Пайк изобщо не слуша какво му говори, защото е зает с тактически размисли. Случаен контакт с цивилно лице, контакт, който няма нищо общо с работата му. Малкият май е убеден, че цялата тази боза е дело на Пайк, и сега излива недоволството си с целия гангстерски жаргон, който е усвоил по време на пребиваването си тук. Тоя кретен толкова ли е деградирал, че чак не псува на собствения си език? Пайк започва да се нервира.

Жилите по врата на младежа пулсират. Или вдига тежести, или работи тежък физически труд — и освен това май се тъпче със стероиди. Или е абсолютен задник. Пайк полага съзнателно усилие да го изхвърли от съзнанието си. Има работа във „Фронтенак“. Няма време за този тъпанар. „Махни се“ — шепне без глас почти като молитва. Онзи вижда, че устните му оформят някакви думи, и тегли шут на стъклото. Сандалът му се подхлъзва на асфалта и той пада по гъз. Кофти. Това го вбесява още повече. Пайк го наблюдава как скача и отново приближава към колата. Простотии.

Ще даде на момчето още една възможност. Много добре знае къде е пистолетът — долу при педала на спирачката. Още един ритник и идва месомелачката. Кварталният оркестър ще свири реквием за тоя сдухан дебил. После още десет минути за русичката с грозната уста. Може и по-малко. Малкият не е приключил със словоизлиянията, но май повече няма да раздава шутове. Диша тежко. Прави още една войнствена физиономия към Пайк, отърсва се като мокро куче, тръгва си и поглежда през рамо към Пайк. Пайк му помахва с пръсти и се усмихва широко — голям кеф, но и голяма грешка.

Малкия спира толкова рязко, че чак се завърта на сандалите, идва до колата, навежда се над капака и се изхрачва върху предното стъкло, точно над физиономията на Пайк. Пронизителен крясък го кара да се обърне. Русолявата е слязла от камиона и крещи нещо.

Той отново извръща глава към Пайк, праща му въздушна целувка и се отдалечава наперено, надул перки, та Пайк да види колко е як. Пайк го наблюдава през жълтеникавата храчка на стъклото, а малкият се качва в кабината и затръшва вратата толкова силно, че от покрива на камиона се вдига облак прах. Блондинката измерва Пайк с тъп поглед, качва се и тя, двигателят надава рев, гумите изпушват по асфалта и камионът се отдалечава.

Пайк поглежда часовника си. Инцидентът е отнел по-малко от две минути. Мазната храчка стига до чистачката. Той я включва и тя се размазва по предното стъкло. Натиска копчето за водата и гледа как чистачките се стрелкат. Камионът вече се е отдалечил на половин километър и набира по трилентовото шосе към билото на хълма.

След малко предното стъкло е почти чисто. Пайк спира чистачките и двадесетина секунди остава заслушан в мекото гъргорене на двигателя. Дочува шумно боботене и вижда в огледалото панеловоза. Въздушната вълна разклаща мерцедеса. Пайк въздъхва дълбоко, прибира пистолета в несесера, слага го внимателно в жабката и бавно и нежно затваря капака. След това превключва на скорост, въздъхва още веднъж и усеща върху горната си устна нещо като перце.

Навежда се към огледалото за обратно виждане. Под лявата му ноздра има малко червеникаво петно. Докато го наблюдава, петното кривва през устната му. Друго червено петно изпълзява от дясното му око и плъзва към основата на носа му. Още едно. Колата се носи по шосето. Пайк затваря очи, натиска спирачката и мерцедесът се заковава на място.

По вътрешната страна на клепачите му плъзват червени паяжини, на фона на слънчевата светлина изникват черни силуети. Блуждаят пред погледа му като съзвездие от дупчици. Започват да текат от ушите му. Пъплят по черепа му с хиляди. Той отваря очи и се поглежда в огледалото. Там са си. Позната история. Хиляди, цели армии малки червени паяци, маршируващи в стройни редици по кожата му.

Хора, които уважаваше — военни доктори в рехабилитационния център в Бетезда — му бяха казали, че паяците не са истински и че са посттравматична реакция на случилото се в Еквадор. Сега обаче се налагаше да ги махне, защото го разсейваха. Той бръкна в джоба си, извади кутийка, отвори капачето, глътна на сухо две оранжево-сини капсули, след това още две. Хаповете се спуснаха бавно и издраха гърлото му; жалко, че нямаше вода. Камионът стигна до билото на хълма и изчезна. Изминаха още две минути. Пайк отлепи крак от спирачката, вдиша, издиша, потри белезите по корема си и натисна газта до дупка. Вдигна сто и двадесет за по-малко от петнадесет секунди, стигна до билото със сто и четиридесет и започна да се спуска. Панеловозът беше доста далеч.

Докато го изпреварваше, мина сто и четиридесетте и вече виждаше черния камион. Беше просто петънце в синкавата далечина, не по-голямо от паяк, но в този миг бе ангажирал цялото съзнание на Ърл Пайк.