Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (53)

Офисът на окръжния прокурор на Манхатън

Сентър стрийт

19:00

Ники Цицеро и Декстър Зарнас бяха прекарали два часа в чакалнята пред офиса на окръжния прокурор, който се занимаваше със случаите с двойна юрисдикция за щата Ню Йорк, и чакаха да видят кой от трите края на битката ще се разхлаби пръв. В стъкления офис имаше поне седмина адвокати, представляващи трите държавни агенции, федералната прокуратура, щатската прокуратура и двете градски прокуратури на Ню Йорк. И Пит Льотурно беше там, заедно с някои от шефовете на нюйоркската полиция, и дори някакъв адвокат, който представляваше град Вашингтон. Караницата беше шумна и разгорещена и поне за момента изглеждаше, че печелят всички, с изключение на щатските адвокати.

Декстър се беше разположил на един дървен стол, с крака върху кошчето за боклук, и пиеше кафе. Ники седеше срещу него на някаква разбрицана дървена скамейка и държеше главата си в ръце. Беше… объркан.

Кейси му се беше обадила малко след пет, тъкмо докато вкарваха Пайк в подземието на централния арест. Ники беше изслушал разказа й с облекчение — беше си получила куфарчето и майка й не се беше надрусала до смърт. Но това, че майка й е станала нов човек, не му се видя особено убедително. Беше се наслушал на такива обещания, които като правило завършваха или в ареста в петък вечер, или в претъпканото спешно отделение в събота, или в моргата в някой дъждовен понеделник. Кейси беше приключила разговора с това, че по-късно ще се опита да му се обади вкъщи — в смисъл в хотела му в Йонкърс. Не, нямало да идва днес. Надявала се, че той и Декстър ще се справят с останалата част от ареста на Пайк. Ако имали нужда от нейните показания, щяла да бъде на работа утре сутринта. Имали много да си говорят с майка й. „Чао, Ники“, беше чул. И все още го чуваше.

— Какво си се замислил, Ники?

Ники вдигна поглед към Декстър.

— Моля?

— Изглеждаш като че ли някой е направил котката ти на хамбургер.

— Нямам котка.

— Значи хамстера.

— Не ми разваляй настроението с такива неща, Декстър. Тия мошеници докога ще се разправят?

— Те са адвокати. Можем да си остареем тук, че и да пукнем, докато ги чакаме.

— Как мислиш, кой ще спечели?

— Вие. Останалите юрисдикции разполагат само с подозрения относно Пайк. Докато АТО не открие пушката и не я свърже с Пайк или докато някой в СКК не го изпържи, нямат нищо. Свидетелката в Бийч Хейвън изобщо не го е видяла и още не са намерили пистолета, с който смятат, че е застрелял пазачите. Този тип е наемен убиец, Ники. Професионалист. Това му е била работата в армията и с това се занимава и сега. Освен това има зад гърба си СКК.

— Защо? Какво ги кара да рискуват да бъдат обвинени във възпрепятстване на правосъдието или в съучастие?

— Предполагам, че Пайк може да разкаже за тях не по-малко, отколкото те за него. Тези типове действат в зоната на здрача между ЦРУ и ФБР. Компании като „Ефективно управление“, „Военни професионалисти“ и прочее работят за частни лица и правителства от третия свят, където правосъдие означава да те изкарат от леглото посред нощ, да те откарат с бял микробус и да ти теглят куршума в тила. Пайк може и да е ненормален, но не е луд. Изчислил е всичко преди да се забърка с всички тези истории. Предвидил е маршрути за влизане и маршрути за отстъпление и всичко, което ще каже впоследствие, е подготвено отпреди, чак до разстоянието между Ред Хук и „Ла Гуардия“. В сравнение с него федералните са пълни леваци.

— Тогава как го хванахме?

— Не сме го хванали. Той ни дойде на крака.

— Да бе. И аз точно това се чудех.

— И аз, Ники. Опа, привършихме.

Някаква костюмирана дама се беше запътила към стъклената врата, една от прокурорките на щата и на отдела за криминални разследвания на щатската полиция, русокоса хубавица с широки скули и едро, но стегнато тяло, напъхано в сако и пола от изумруденозелена коприна. Тя излезе и погледна Ники и Декстър, които вече бяха скочили на крака.

— Здравейте. Вие сигурно сте Ники Цицеро, а вие трябва да сте сержант Зарнас от нюйоркската полиция. Аз съм Бриджит Маккарти, помощник окръжен прокурор на щата Ню Йорк. Искам да ви поздравя за залавянето на господин Пайк. Както разбирате, той е доста търсен мъж.

— Пак заповядайте — отвърна Декстър.

Маккарти му се усмихна и закрачи към вратата. По средата спря и се обърна.

— Момчета? Хайде да тръгваме.

— Къде? — попита Декстър.

— В съда, естествено. Защитата на Пайк поиска изслушване и аз смятам да им го дам.

— Какво изслушване? — попита Ники.

Маккарти му се усмихна през рамо.

— Кратко, надявам се.

Изведе ги от сградата, след което ги преведе през страничните улички и парка до сградата на съда. Изкачи на бегом стъпалата, отвори със замах бронзовите врати, махна на двамата пазачи при детектора за метал — Ники и Декстър подтичваха след нея — и стигна до редицата зали на втория етаж. Там спря пред една голяма дървена врата със златни букви:

СЪДИЯ ГЛОРИЯ БЕТЮН

— Влезте, но пазете тишина. Това място е за юристи. Каквото и да си помислите, не го казвайте на глас.

Тя почука и отвори вратата. Помещението беше малко и претрупано с юридическа литература и картини в позлатени рамки. Пред очуканото махагоново бюро имаше четири стола, кацнали върху изтъркан персийски килим. На единия от столовете седеше дребен възрастен чернокож мъж в тъмносин костюм и излъскани до блясък черни обувки. Беше крехък, сбръчкан и прошарената му коса беше основно бяла. Покрай очите му имаше бръчици. Общо взето изглеждаше весел човек, който е намислил нещо особено приятно за по-нататък.

Жената, която пушеше в коженото кресло зад бюрото, беше чернокожа, слаба, около петдесетгодишна, изключително красива и с превързана с червена панделка снежнобяла коса. Очите й бяха спокойни и доброжелателни. Притежаваше присъщата на някои съдии аура, съобщаваща на околните, че е видяла всичко в този живот поне по три пъти, но се е шокирала само първия. Тя се надигна и подаде ръка на Бриджит Маккарти.

— Госпожице Маккарти, радвам се да ви видя. Познавате Уолтър Кендъл, нали?

— Разбира се. Посещавала съм упражненията на професор Кендъл в Йейл. Но предполагам, че вие не ме помните, професоре.

— Помня ви. — Кендъл стана и протегна костеливата си, но твърда ръка. — А кои са тези млади хора?

Маккарти представи Ники и Декстър и ги настани пред бюрото. Не пропусна да им отправи по един предупредителен поглед, докато сядаше на стола до професор Кендъл. Съдийката се наведе, сплете пръсти и кимна на професора.

— Мисля, че можем да започваме, професоре.

— Благодаря. Знам, че всички сме уморени, и искам да ви се извиня от мое име и от името на клиента ми за това необичайно изслушване в неделя вечер.

— Аз съм дежурна. Освен това ми е интересно — отговори съдия Бетюн.

— Интересно? — обади се Бриджит Маккарти. — Кое ви е интересно?

Кендъл се засмя и ги изгледа снизходително над златните рамки на очилата си.

— Сега ще ви кажа. В чест на тези двама млади офицери, които са решили да ни удостоят с присъствието си, ще пропусна юридическия пълнеж и ще се постарая да обясня по възможно най-елементарен начин, че един от крайъгълните камъни на свободата е Четвъртата поправка, която гарантира правото на свобода от неоснователен обиск или конфискация. Вярвам, че това е принцип, с който са съгласни всички присъстващи. Освен това искам да отбележа извън протокола, че особено съжалявам, че ми се налага да привеждам такъв аргумент в случая с господин Пайк, с когото като етика и убеждения не ме свързва почти нищо. Лично аз бих желал да видя този изверг прикован за стената и пребит с камъни. Но се налага да го приведа. Задължава ме канонът на професионалната етика.

— И какъв е аргументът ви? — попита съдия Бетюн.

— В основата на делото, заведено от щата срещу господин Пайк, е ДНК, открита върху тялото на жертвата, нали така?

— Не съвсем — отговори Маккарти. — Освен това конфискувахме мерцедеса на господин Пайк и в момента го подлагаме на щателен анализ, който се оказа, ако мога да се изразя така, доста плодотворен.

Кендъл я дари с най-съчувствената си усмивка.

— Може би, но според Елстад и други казуси, с които няма да ви занимавам, тъй като сте чудесно запозната с тях, вие сте открили онова, което наричаме отровни плодове, и то не може да бъде представено на съда.

Маккарти започваше да нервничи. Ники не го свърташе на стола му. Всичките му инстинкти крещяха, че наближава опасност.

— Всички тук сме професионалисти и сме запознати с казуса Елстад и с Четвъртата поправка. Дали няма да си дадете труд да ни запознаете с повече подробности, професор Кендъл?

— С удоволствие. Така, както аз разбирам доказателствения ви състав, ДНК, която уличава господин Пайк, е била снета от ножчето за бръснене на господин Пайк, изнесено от стаята му в хотел „Плаза“ на Четиридесет и първа улица. Поправете ме, ако греша.

— Не. Това е вярно.

— В представената от вашия офис информация се твърди, че този хубав млад офицер тук е взел ДНК по напълно законен и надлежен начин. ДНК, получена по една щастлива случайност от изгаряща от желание да съдейства камериерка на хотела, която несъмнено е била запленена от изключителната външност на офицер Цицеро и от неустоимия му чар.

Маккарти кимна и вдигна вежди към Ники. Кендъл му се усмихна и намигна.

— Да, и аз го познах.

— Кого? — попита Маккарти. — Вие с Ники срещали ли сте се?

— Не, не лично. Въпреки че ми бе приятно да се запознаем, признавам, че до днес познавах този млад човек единствено от изявите му на екрана.

Ники веднага се досети какво му се готви. Но не се сещаше как да се спаси. Той преглътна с усилие и се занадява на чудо. Чудото не дойде. Професор Кендъл порови в кожената чанта в краката си и извади малък видеомагнетофон „Сони“.

Маккарти подскочи.

— Ваша Чест, ако колегата ми желае да представи някакво доказателство, то не е мястото и времето.

— Ваша Чест, това не е доказателство. Поне не е доказателство по този случай. Да го наречем оневиняваща демонстрация.

— Точно затова казах, че ми е интересно. — Съдия Бетюн се усмихна на Бриджит Маккарти. — Продължавай, Уолтър. Запознай ни. Представлението се проточи повече от достатъчно.

Кендъл постави видеомагнетофона на бюрото така, че да го виждат всички, след което отвори екрана и натисна копчето за пускане. Екранът светна и изписа PLAY и дата и час. Остана черен в продължение на десет секунди, след което Ники видя собственото си лице. Огромно, изкривено от обектива, но безспорно неговото. Маккарти гледаше екрана, сякаш намерила току-що отрязан човешки пръст в зелената си салата.

— Господи! — изпъшка Декстър.

Филмът продължи не повече от четиридесет секунди. Участваха най-вече лицето на Ники и огромните му като стволове пръсти, преравящи съдържанието на шкафчето в банята, докато се спряха на ножчето от самобръсначката.

— Бих желал да обърнете специално внимание на този момент — обади се Кендъл.

Видеото показа как Ники оглежда находката, вдига я на светлината на лампата, отделя ножчето от дръжката, поставя ново и връща самобръсначката на мястото й. След това посегна към вратичката и екранът потъмня. Видеото изписа „Край“ и изключи. Настъпи абсолютна тишина, ако не се броеше старческото дишане на професора и стъпките на крачещия по коридора пазач — свирукаше си музиката от „Доктор Живаго“. По едно време Маккарти се окопити.

— Ваша Чест, налага се да се консултирам с началниците си.

— Разбира се. — Съдия Бетюн наклони сфинксоподобната си глава.

— Напълно съм съгласен — каза професор Кендъл.

— Благодаря ви — отвърна Маккарти и излезе.

Двамата полицаи я последваха и Декстър затвори вратата възможно най-тихо. Съдия Бетюн не успя да чуе разговора, който последва незабавно. Можеше да го окачестви единствено като оживен.

Ърл Пайк бе освободен след два часа.

Изглеждаше напълно незасегнат и спокоен в тъмносиния си „Армани“, като че ли изобщо не беше попадал в ареста. Вечерта беше хладна и последните ивици на залеза още аленееха над Джърси. Пайк отмина оживения китайски квартал и стигна до италианския, където вечеря спагети с миди и бяло вино. Докато се хранеше, мобилният му телефон иззвъня. Кармайн Даджулия. Гласът му звучеше уморено. Разполагал с интересна информация. Интересувал ли се Пайк къде щял да бъде тази вечер Джак Вермилиън?

Пайк се интересуваше. Слуша го в продължение на три минути, след което му благодари и го посъветва да си почине, сбогува се, остави телефона, поиска сметката, плати в брой и излезе.

Взе такси и успя да се прибере в хотел „Плаза“ преди по улиците да е настанало истинското вечерно оживление. Ники Цицеро, който го очакваше във фоайето на хотела, се изправи и застана на пътя му.

— Офицер Цицеро? Имаме ли още някаква работа с вас?

— Направихте ми оферта. Приемам я.

— Каква оферта?

— Споменахте, че можем да направим няколко рунда.

Нещо запълзя по слепоочието на Пайк. Лицето на Ники беше бледо и изпито, а в погледа му гореше страстта на преследвача. Пайк си помисли за момчето, което беше пребил на поляната, и за това как бе свършило всичко.

— Виж какво, хлапе, не можеш да ме победиш и в най-върховата си форма.

— В момента не съм във върхова форма и мога да ви победя. Хайде да вървим.

Пайк усещаше маршируващите по черепа му легиони. Успя да не погледне отражението си в дебелите стъклени стени. Ники чакаше, сърцето му биеше и ушите му пищяха. Пайк погледа известно време пулсиращата вена на врата му.

— Доста си смел, Ники, признавам. Въпреки че е съвсем малко вероятно, ако преди да те убия успееш да ме нараниш, върху теб ще остане моя кръв. Което означава моя ДНК. Придобита по съвсем законен начин. Готова за съда. Така че точно тази вечер не смятам да удовлетворявам желанието ти.

Ники не свали поглед от него по целия му път към асансьора. Пайк изобщо не се обърна. Ники излезе на Четиридесет и първа и хвана такси до Йонкърс. Обади се на Кейси от стаята си. Говориха около час. След това си легна и впери поглед в червените цифри на електронния часовник, които се смениха от 1:30 на 1:31, на 1:32, след което заспа. Сънува лицата на Джулия Джането и Доналд Кондоти. Бяха разложени. Опита се да се събуди, но беше напълно парализиран. Измина цяла вечност преди да отвори очи с дрезгав стон. Седна в леглото. Беше му студено, страшно и гадно. През лентите на щорите проникваше млечносиня лунна светлина. Откъм улицата долиташе далечно бучене. Червените цифри на часовника премигнаха насреща му. Часът беше 1:39.