Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (46)

Неделя, 25-и юни

Морската градина

09:00

Барабанящият по покрива на микробуса дъжд събуди Джак, който сънуваше черни хеликоптери. Сънуваше, че хеликоптерът е наблизо, но шумът ту заглъхваше, ту се усилваше, сякаш машината летеше между сградите, и той не можеше да определи посоката й. Ревът на хеликоптера премина в трополене на дъжд и Джак се събуди, седна, разтърка очи и погледна към океана. Облаците се бяха разкъсали, но морето беше стоманеносиво, хоризонтът бе замъглен от дъжд, а вълните се диплеха като люспи на риба. Неколцина сърфисти се носеха по вълните, с превити гърбове и провиснали мокри коси, приклекнали върху късите си дъски, понесени към брега по мудните стъклено зелени талази. Джак се помоли разсеяно да се появи някоя перка на делфин, но господ бе твърде зает да се ебава с него и не обръщаше никакво внимание на по-нисшите морски твари.

Океанът шумеше натрапчиво и монотонно. Някъде отекваха гръмотевици, като далечна вража канонада. Натежалите от дъжда облаци висяха на хоризонта като оградата на края на света. На брега се появи самотна фигура.

— Хайде — проговори на себе си Джак, наблюдавайки възрастния, леко прегърбен широкоплещест мъж, облечен в сив дъждобран, тъмнокафяв костюм и дебели черни обувки. От време на време мъжът вдигаше цигара към устните си и ивиците дим се разлитаха над главата му като пуснати от клетка бели птици.

Джак отвори вратата на микробуса и излезе при топлия вятър и тихия дъжд. Посегна в купето, свали от закачалката едно лъскаво кафяво униформено сако със златна звезда на гърдите, облече го и се запъти към брега. Старецът го видя, спря и зачака. Плажът беше дълъг, широк и пуст и напомняше на извънземен пейзаж. Възрастният мъж се обърна към океана и впери поглед в сърфистите.

— Здравейте, господин Сенца — каза Джак и застана от дясната му страна. — Благодаря ви, че дойдохте.

Мъжът не се обърна и не отговори. Фабрицио Сенца беше едър мъж, висок поне метър и осемдесет и пет. Джак долавяше мирис на цигари, чесън и влажно дърво. Хлътналите му бузи бяха осеяни със старчески петна и рехави сиви косми. Дългите му бели мустаци бяха пожълтели от тютюна. Личеше си, че ризата му някога е била бяла и скъпа, тънката черна вратовръзка беше пристегната в грижлив възел.

— Господин Сенца — повтори Джак и посегна да докосне мъжа по рамото.

Сенца помръдна точно колкото да избегне контакта.

— Познавам те — каза той, без да се обръща. — Малкия Джаки Вермилиън. Майка ти беше прекрасна жена, хубава като кипарис. Татко ти беше разумен човек. Май имаше камион за цветя. Голям, син, с жълти букви. Паметта ми взе да отслабва. Франк каза, че и двамата били починали. Много хора умряха напоследък. Къде ти е приятелчето? Онова, дето непрекъснато виси у Франк?

— Помага ми.

— Несериозен тип. Пиячка, жени. Франк обаче каза, че ти си сериозен. Затова дойдох. Кармайн каза да ти предам много поздрави. Поздрави от Кармайн. Я ги виж тия пикльовци. Какво е това да си прекарваш дните на дъската и да чакаш да дойде някоя вълна? Защо не се хванат на работа?

Джак погледна към сърфистите и зачака.

— Добре — каза старецът. — Разтвори си сакото.

И се обърна към Джак. На четиристотин метра от тях, на покрива на един порутен жилищен блок с гръмкото име „Морски рай“ двама агенти на АТО се бяха сгушили, за да опазят апаратурата си от дъжда. Единият беше Дери Флин, облечен в дъждобран, сини джинси, черна тениска и кубинки, а другият бе жена в пълно снаряжение за дъжд, четиридесет и няколко годишна, възпълна в талията, с широко лице, малки живи черни очи и груба кожа. Мая Бергман, от агентите, участвали и оцелели при операцията Ред Хук.

— Кой е този? — попита тя Флин.

Дери беше залепил око на окуляра на оборудваната с микровълнов микрофон видеокамера. Мая държеше видеомагнетофона.

— Не знам… мамка му! Това е Фабрицио Сенца.

— Какво толкова — градинарят на Торинети.

— Сега е градинар. Но през седемдесетте беше екзекутор при Джони Папалия и движеше фамилния бизнес в Монреал и Торонто. Викаха му Бръснаря, защото използваше идеално наточен бръснач. Запазвал ги е живи поне час.

Мая Бергман се взря в двете фигури на брега.

— После пак кажи, че Вермилиън не е мафиот.

— Не знам. Когато самият закон ти ебава майката, кого ще повикаш? Амнести Интернешънъл? ООН?

— Не проявяваш ли прекалено съчувствие към тоя главорез, Дери?

— Тихо. Искам да чуя какво си говорят.

Старецът се приближи към Джак и го претърси съвсем професионално. Джак беше оставил глока в микробуса, тъй като знаеше, че с Фабрицио Сенца не само няма да има никаква полза, а точно обратното. Старецът вдигна ръкавите му, за да провери дали няма антена за предавател. В прозрачно сивото небе изкрещя чайка и се понесе над водата. Джак впери поглед в нея, внимаваше изобщо да не мърда. Накрая Сенца отстъпи и отпусна ръце.

— Може и да си чист. Не знам. Нищо чудно някой да те снима от ей оня камион. Или от покривите. На кой ли му пука? Франк каза да те проверя. Мен изобщо не ми пука дали ме записват. Франк е войник. Много нещо се промени от моите времена насам.

— Прав си. Последния път като ме опипваха така, бях на двайсет години и мъжът беше лекар в Камп Лежон.

— Само си върша работата. Франк каза да внимавам. Каза, иди там и говори с него. Ето ме на. Правя каквото ми казват. Аз съм шибаното момче за всичко. Казаха ми, че си пълно капо, ама като те гледам с това сако с тая златна звезда, не знам. Да не си повлякъл федерална опашка? Може да си се обърнал срещу Франк.

— Не съм единственият дето се набива на очи. Тук е Фар Рокауей. Всички те познават. Все едно Джери Вейл да се прибере в Куинс и никой да не го познае.

— Въди сигурен, че никой няма да го познае. — Старецът оголи жълтите си зъби. — Ще си кажат „Джери Вейл ли? Кой, по дяволите, е Джери Вейл?“.

После затвори очи и въздъхна дълбоко. Очите му бяха хлътнали и зачервени. Джак си спомни, че онази вечер във Франк Фабрицио беше пиян и Кармайн беше споменал нещо за починала внучка.

— Кармайн спомена, че ти е починал роднина. Близък ли?

Старецът подскочи и съсухреното му лице се изопна. Изгледа Джак, като че ли го беше ударил.

— Предпочитам да не говорим за това. Не искам да мисля за това. Всичко е свършено. Дай да вършим работа.

— Извинявай. Съжалявам. Онази вечер те видях у Франк. Мислех, че си в Сицилия. Всички мислят, че си се прибрал у дома.

— Ха! И къде според теб да ида? Първо отидох малко на север, че то Милано е станало като Питсбърг, мамка му, навсякъде шведи и шваби, че и времето е по-лошо от тук. Имам приятели в Таормина, с изглед към Етна, тъкмо слънцето като изгрява от Егейско море.

— Знам какво е. — Джак се усмихна. — Баща ми беше от Катания. Ходих там миналата година. И защо се махна от това разкошно място?

— Защото почна много да се говори. Даже il papa си отвори полската уста по наш адрес. Смахнат дърт пръч. Защо позволихме да изберат някакъв поляк, а не от нашите хора? Откачена история. Нищо не е като едно време. Хората се държат странно, спират да говорят, като влезеш в стаята. Реших, че не ме щат.

— „За твое добро, цио“ ли? — попита внимателно Джак, но все пак се улови, че иска малко да го подразни. В края на седемдесетте федералните бяха задържали Фабрицио Сенца по обвинение в укриване на данъци. Той излежа цялата си присъда и не свидетелства срещу никого. Но мафията не обичаше да поема рискове. Нищо лично, просто не си ни нужен жив, paisano.

Старецът не се засмя на шегата и явно се обиди.

— И… кога се върна?

Мълчание. Чайката се върна на брега с някаква мърша в човката. Незнайно откъде изникнаха други чайки и се опитаха да й я отнемат. Свадата продължи кратко, след което цялото ято отлетя и се възцари тишина.

Накрая старецът проговори.

— Не знам… сигурно има шест години. Тебе какво те интересува? Ако искаше да ме интервюираш, да беше поканил телевизията. Кажи какво има? Ти си затънал до шията, не аз. Какво искаш от Франк?

— Значи знаеш, че имам проблеми? С федералните?

— Федералните — изръмжа старецът и изведнъж се ядоса. — Тия нещастници не могат да си намерят ония работи с две ръце.

Джак също се ядоса.

— Моите уважения, цио, но навремето точно те те окошариха.

Старецът наду бузи и бръкна за цигара. Пръстите му бяха криви и възлести като корени. Тънката венчална халка беше почти погребана под подпухналата артритна плът.

— Stati di grazi, zio. Не съм казал нищо и не съм предал никого. Излежах си всичко, съвсем сам. А семейство Папалия ми изпрати убиец, някакъв pezzo novante негър с голяма пишка. Клъцнах му пишката и я пуснах в кенефа, а той лежеше на пода и пищеше, и ме молеше да не го правя. Ха! И ти мислиш, че ме е страх от тия сега? Няма ги вече едновремешните сериозни пичове. Големия Поли беше последният, обаче оная моделка му изпи силиците. Сега какво остана? Евреи, руснаци и черни. Като видях, си викам salud, отиде и кварталът. Този мърльо Гравано — дето сам се нарича Сами Бика — никой друг не му вика така — бил издал книга. За всички истински пичове, които прееба лично. Това на какво прилича? По мое време нещата се правеха, а не се говореха. Аз какво общо имам с тия скапаняци? С тия телевизионни звезди? Да дойдат, ако им стиска. Аз съм staglione morta и въобще не ми пука. Какво съм аз? Шибан портиер. Франк умира. Всичко се промени. Хайде стига приказки. Целият съм мокър. Кажи какво става с теб и какво трябва да направи Франк.

Възрастният мъж замълча и зачака. От него лъхаше на някакво животинско равнодушие. Джак кимна, дъхна на ръцете си и ги разтри.

— Ето го момента — отбеляза Дери Флин на покрива на „Морски рай“.

Мая Бергман потрепери и вдигна яката си, за да не й капе дъждът във врата.

Джак отправи поглед към океана. Обмисляше какво да отговори на Фабрицио. Какво наистина трябваше да направи Франк? Какво бе справедливо да очаква от него?

— Нали знаеш, че Франк продава коли?

— Да. Малки колички за малки момченца.

— Сега кой се занимава?

— Какво искаш да кажеш? Франк се занимава.

— Имам предвид ежедневния бизнес, нали Франк е болен.

— Франк не е болен, Джаки. Франк умира. Синът му се занимава. Тони. Рибата балон. Момчето кока.

— Добре, Тони се занимава, но Франк все още ръководи бизнеса. Ще разбере ли, ако някой върти някакви номера в сервиза? Там където почистват и ремонтират колите?

— Не знам. Откъде да разбере? Аз съм ходил в сервиза. Огромен е. Какви номера?

— Миналата сряда си закарах там колата. Черна шелби кобра. Много рядка кола. В целия свят са само двайсет. Федералните ми лепнаха обвинение, че съм прекарвал крадени коли по Хъдсън. Беше по сигнал, защото отвориха точно контейнера с кобрата. Същата кобра, а багажникът й пълен с канадски наркодолари. Навсякъде имаше мои отпечатъци, и отвън, и в купето. Някой ми е подменил колата и ме е натопил.

— Канадски ли? Какво? Да нямаш предвид Монреал?

— Да. Монреал. Защо?

Фабрицио замълча и обърна глава към порутените блокове в далечината. Вятърът биеше във вдигнатата му яка и развяваше редките сиви коси по лъскавия му череп. Очите му бяха тесни цепки, а от устните му беше останала само тънка линия. Той погледна към Джак и отново се обърна към океана. Сърфистите се плъзгаха по стена от зелена вода. Слънцето беше пробило облаците. Един сърфист попадна в ивицата слънчеви лъчи и мокрият му костюм заблестя като жълт огън.

— Джаки, я ги виж тия хлапета — каза Фабрицио.

— Защо?

— Обърни се, малкия. Наблюдавай пикльовците.

И двамата се обърнаха с лице към водата. Сенца извади от джоба си бележник, надраска няколко думи и го хвана така, че Джак да го вижда.

Имаш опашка.

В момента те снимат.

И те подслушват.

Мълчи.

Джак прочете бележката. Изобщо не губи време да размишлява дали Сенца е прав. Беше логично. Единственото логично нещо. Той въобще не беше бягал. Бяха му отпуснали каишката, за да видят накъде ще тръгне. А сега беше натресъл неприятностите си в собствения си дом.

Горе на покрива Флин и Бергман започнаха да нервничат.

— И какво сега? И двамата се обърнаха. Не чувам нищо. Само скапаните вълни.

Мая нагласи копчето за честотата.

— Така по-добре ли е?

— Не, само усили шума.

Той погледна през окуляра на камерата. Двамата мъже стояха един до друг и зяпаха някакви хлапета на сърфове. Хоризонтът представляваше ярка копринена завеса от лъчи.

— Какво правят? — попита Бергман.

— Не знам. Мамка му! Не чувам нищо.

Долу на брега Джак наблюдаваше движението на молива по бележника. Болната от артрит ръка на Сенца пишеше с усилие.

Кажи нещо и да приключваме.

Качи се в буса.

Иди в Кони и тръгни по „Гаванус“.

Чакай да ти се обадя на мобилния.

Джак прочете думите и кимна. Понечи да си тръгне, но Сенца го хвана за ръката.

— Ей, Джаки, ходил ли си в Монреал?

— Ходил съм, ама много отдавна.

— Готвят страхотно. Страхотни путки. Скоро бях там.

Джак не отговори. Гледаше ръцете на Фабрицио.

— Да бе, познавам един, дето непрекъснато ходи там. Последния път ме взе с него. Трябваше му шофьор. За колите. Нали се сещаш?

Джак продължи да чака. Вятърът беше надигнал зайчета по вълните. Петната бяла пяна блестяха на слънцето като зъби на акула. Фабрицио Сенца написа една последна дума. Моливът се плъзгаше по разчертания лист като писец на кардиограф, колеблив и криволичещ. Малкият син молив се губеше в чвороподобните пръсти на стареца.

Индианеца