Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (30)

Плъховете, кола 509

Посока изток по булевард „Емпайър“

Бруклин

08:30

Ники шофираше, вперил поглед напред, хванал волана с две ръце, а Кейси мълчеше. По някое време въздъхна тъжно.

Ники я погледна и тихо попита:

— Кейси, ще ми кажеш ли нещо?

— Какво?

— Какво е Силвестър?

— Извинявай, че те нарекох така.

— Първо си помислих, че е някаква обида. Като швестер. А после си помислих, че сигурно приличам на Силвестър Сталоун.

— Така са викали на белите във Виетнам.

— Сериозно? Кейси, не че съм голям математик, но съм готов да се обзаложа, че си доста млада, за да си служила във Виетнам.

— Баща ми… убили са го във Виетнам. В Сайгон, през 1972.

— Съжалявам.

— И аз. Бил е на деветнадесет години. Майка ми била бременна четвърти месец. С мен.

— Какво е станало? В бой ли е загинал?

— Да. Но не с виетконгците. Бил военен полицай в затвора Лонг Бин, на север от Сайгон. Един затворник го пребил до смърт. Войник от армията на САЩ. От Юфолия в Алабама.

— Сериозно? Убит от свой?

Тя помълча, после каза:

— Не. От ваш.

Ники не схвана веднага, но после му просветна.

— Аха, сетих се. От бял.

— Да. Казал: „Това негро трябваше да се убие и аз го убих“. Армейските доктори после го изкарали, че получил някакво умствено увреждане от войната и го обявили за невменяем. Сега има три деца и яхта и магазин за селскостопанска техника в Уейкрос, Джорджия.

Ники я изгледа втренчено.

— Господи, ти досие ли му водиш?

— Да.

— Знаеш да мразиш.

— Правя каквото ми е по силите. — Кейси дори не се усмихна.

— Един бял луд убива баща ти. Затова ли си толкова „черна“?

— Не става въпрос за „черно“, Ники. Убили са го, защото е бил черно ченге в американската армия, а е бил във Виетнам, защото е бил черен в Америка.

— Може ли да прошепна нещо в изящното ти ушенце? Много бели момчета също са били във Виетнам. Чичо ми…

— Не и богати бели момчета.

— Кейси, трябва да решиш дали си расистка, или комунистка. Не може и двете. Избери едното и се придържай към него.

— Знаеш ли колко бели момчета от Харвард са отишли във Виетнам?

— А ти знаеш ли колко черни момчета са отишли в Харвард само защото са били черни? Държа да те осведомя, че никой не ми е предлагал да уча в „Браун“ и че затова мога да се смятам за жертва на расов гнет. Нямам африканска кръв. Черното ми е малко. Страдам от недостиг на мелатонин.

— Да нямаш предвид меланин?

— Да бе. Исках да кажа…

— Хайде, ако обичаш, да зарежем тая тема.

— Виж какво, знам, че моментът не е подходящ. Единствената причина да продължавам е, че онова между теб и детектив Рул… свърши. Край. Но двамата с теб трябва да се разберем, и то още сега. Не можем да оставим нещата така. И аз съм бял. Просто трябва да се разберем за много неща.

— Знам, но моментът не ми харесва.

— Да. Права си. Извинявай. Майка ти оправи ли се след смъртта му? Преживя ли я?

— Не. Не се оправи. Може ли да те попитам нещо, Ники?

— Давай.

— Знаеш ли защо съм в Плъховете?

Ники помълча. Слънцето беше пробило дупка в мъглата. Какво пък, защо да не й каже истината?

— Дочух това-онова.

— От кого?

— Харесва ми като казваш „кого“.

— Не се прави на умен, Ники. Кой ти каза?

— Винс.

— Винс?!

— Да.

— Днес сутринта, докато сте чакали Джими да умре ли?

— Да. Както казах и на Пит, той говори, а аз го слушах.

— Винс е говорил за мен? И какво каза?

— Най-общо, че те подозират в побой на някакъв обществен защитник, Еди Рубинек.

— Да си чул защо може да съм го направила?

— Да. Винс каза, че ти и партньорът ти сте си съдрали задниците, за да опандизите някакви похитители и изнасилвачи на деца. След това оня плужек Рубинек направил някакъв фокус с Четвъртата поправка и съдийката ги пуснала. След което ти си му наложила телесно наказание. Леко.

— Това Винс ли го каза?

— Кое? Че е плужек или че си го наказала?

Кейси се засмя. За миг, но все пак се засмя.

— Е?

— Какво?

— Направи ли го?

— Запознат ли си със случая?

— Видях го по новините. Даваха го по всички телевизии. Гадна работа. Проблемът ти е, че не можеш да забравяш, Кейси.

— А ти на мое място какво щеше да направиш?

— Аз ли? Нямаше да се оставя да ме хванат.

— Не са ме хванали.

— Но си в Плъховете, нали?

— Да де, но… Бившият ми шеф в Две Пет е бил партньор с Винс. Реши, че се нуждая от „твърда ръка“ и че Винсънт Сарагоса е подходящият човек.

— Трябва да ти кажа, че Джими беше прав. В твоята ситуация повечето ченгета щяха да бъдат разпнати на позорния стълб и лешоядите щяха да им изкълват очите. Но ти си се спасила.

— Това притеснява ли те?

— Не. Но ти определено се притесняваш. Джими Скалата те дразнеше, защото си мислеше, че може да е прав и че си била назначена в Плъховете, защото си черна.

— Не е така, Ники, повярвай ми.

— Знам, назначили са те, защото си имала връзки и покровител. В полицията никой не стига далече без покровител. Не е честно, но пък кое ли е?

— Връзки — да. Но никога не съм се скатавала, защото съм черна. И никога не съм се подмазвала на шефа си в Две Пет. Скъсвах си задника от работа.

— Каква е разликата? С връзки или черна с връзки, така или иначе си се възползвала. Някой друг, без връзки или бял, сигурно щеше да го отнесе. Ти си се снишила. Правилно. И аз съм се снишавал. Такава е играла. Затова Америка е велика страна. Ключето невинаги е налице, но когато наистина ти потрябва, го намираш.

— Доста циничен възглед за живота.

— Благодаря. Знаеш ли коя ми е любимата молитва? „Моля те, Господи, дай ми каквото искам, а не каквото заслужавам.“ Ти всъщност знаеш ли нещо за миналото на Джими?

— Не. Моите уважения към мъртвите, но, господ да ми прости, изобщо не ме интересува. Детектив Рул беше злобен садист. Това не се оправя, като те застрелят.

— О, господи, ти си била много надъхана! И всичко ти е ясно, така ли? Може ли да ти дам един съвет?

— Ще те изслушам. И ще преценя дали да те послушам.

— Попитай Винс за Джими.

— Няма.

— Чуй ме, Кейси. Винс ще ти помогне. Говорихме много… за много неща. Поприказвай с него.

— Няма.

— Както искаш. Стигнахме.

Спряха пред блока на Кейси. Късата улица беше пуста и старите камиони и коли под рехавите дървета изглеждаха уморени и безинтересни като работен добитък в обор.

Ники не беше спал от двадесет и четири часа, а последните осем го бяха изцедили направо до капка. Ако беше във форма, сигурно щеше да забележи човека в една от колите, а може би дори щеше да го познае. Но не беше във форма. Ърл В. Пайк обаче го позна.

Ники оглеждаше фасадата на блока. Повечето прозорци бяха затворени заради жегата, а по стените стърчаха бучащи и капещи климатици. Кварталът беше малък и смачкан, белязан с клеймото на хроничната бедност. Ники видя някаква жена зад един от по-ниските прозорци.

Тя не откъсваше поглед от таксито с работещия двигател. В ръката й припламваше червено огънче, а над главата й се виеше дим. Лицето й не се виждаше зад мръсния прозорец.

Ники изключи двигателя и забеляза, че Кейси гледа враждебно към същия прозорец.

— Това твоят прозорец ли е?

— Да.

— Значи те чакат?

Лицето на Кейси претърпя няколко последователни промени и завърши с безизразна и празна физиономия.

— Да. Нали животът е една безкрайна песен.

В думите й имаше неприязън, гняв и съжаление. Ники я погледна.

— Кейси… хайде да го направим сега.

— Кое?

— Да се поразходим.

— Сега ли? Къде?

— Наблизо.

— Къде?

— До Пийкскил.

— До Пийкскил! За какъв дявол?

— Винс ме помоли да те заведа.

— Винс ли? Кога?

— По време на… разговора ни.

— Този дето той е говорил, а ти си слушал?

— Да.

Кейси пак погледна към прозореца и към пушещата фигура зад него, скрила лицето си зад обляния от светлина слой прах и мръсотия. Стисна очи, отвори ги и каза:

— Ники, знаеш ли, че за последен път спах два часа в някакво походно легло в някакъв офис до търговския център „Алби“ и че точно ти звънна по телефона и ме събуди?

— Знам.

— И това беше… Господи! Всичко, което ми се случи през последните четиридесет и осем часа, беше абсолютен кошмар. Най… почти най-отвратителните два дни в живота ми.

— Да.

— Винс убеден ли е, че трябва да знам това нещо?

— Да.

— А ти?

— Да.

— За Джими Скалата ли става дума?

— Да.

— Ще ми хареса ли?

— Не.