Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (26)

Петък, 23-ти юни

Улица „Гранит Вали“ №2217

Ренселер, Ню Йорк

03:00

Джак беше заспал в креслото в трапезарията, пред чинията със студено пилешко. Телефонът го стресна и той посегна към безжичната слушалка. Кацналият на масата шестопръст малоумен бездомник Смоук премигна с жълтите си очи и се прозя — зъбите в розовата му уста бяха остри и огромни като железопътни стрелки. Джак се втренчи в него, премигна и стори същото. Смоук изобщо не се впечатли.

— Ало?

— Господин Вермилиън, обажда се Валериана Греко.

— Да. Колко е часът?

Тя не отговори. Чу приглушен разговор. После пак чу гласа й — студен и официален.

— Три след полунощ. Изпратихме кола. Ще ви карат с хеликоптер.

— Какво стана?

Поредна консултация.

— Предпочитам да не го обсъждаме по телефона.

— Добре. Идвам.

— Още нещо.

— Да?

— Предлагам ви да повикате адвоката си. Разбрахте ли ме?

Не я разбираше. Беше се разсънил, но не разбираше.

— Адвокат… за какво ми е адвокат?

Гласът й отслабна.

— Батерията ми пада. Трябва да затварям. Казвам ви го за ваше добро.

— Какво става?

— Колата е при вас след десет минути.

Връзката прекъсна. Джак остави слушалката, гледа я тъпо почти минута, после набра номера на Фланъри Колман. Адвокатът вдигна на шестото иззвъняване.

— Кой си ти бе, да ти го…

— Флан, Джак съм.

— Точно така си мислех. Каква си я забъркал пак?

Джак му обясни накратко.

— Ще дойда направо в Ред Хук. Докато не дойда, не говори с никого. Каквото и да стане. С никого. Тръгвам.

— Можеш да пътуваш с мен.

— Не мога. Трябва да се обадя на някои хора. Чу ли ме, Джак? Нито дума.

Джак затвори и се затътри към банята. Мислите му се лутаха отчаяно. Сърцето му думкаше като барабан. Телефонът иззвъня пак.

— Ало?

— Джак, събудих ли те?

Ърл Пайк. На фона се чуваше някакъв високоговорител — извикваше нечии имена. Кухият екот му напомни за летище или железопътна гара. Пайк дишаше тежко.

— Ърл, какво става? Май нещо си притеснен.

— Добре съм, Джак. Просто исках да ти благодаря. Няма защо. Всичко наред ли е?

— Наред ли? Не, разбира се. Всичко се провали. Напълно. Исках да ти благодаря за урока.

— Какъв урок?

— Колкото и да е опитен, след определена възраст всеки е склонен да изпада в пристъпи на сантименталност. Казват, че се случвало на нашата възраст. Жените стават по-корави, а ние се размекваме. Проявих сантименталност спрямо семейната колекция. Беше глупаво. Ти ме вкара в правия път. Показа ми истината. Та точно затова ти благодаря.

Джак се засрами. Пайк беше прав. Той беше продал един човек, който не му беше направил нищо лошо, беше го хвърлил на федералните копои — и за какво? Знаеше, че не трябва, но не можа да не му отговори.

— Ърл… имам син. Той е в…

— В Ломпок ли? И сам се досетих. Добре, Джак, трябва да бягам. Не се шегувам. Направил си онова, което си сметнал за добре. Опитал си се да бъдеш добър баща. Сега си носи отговорността.

— Пайк…

— До скоро виждане, Джак.

Връзката прекъсна. Джак натисна копчето за проверка на номера.