Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (15)

Административната сграда на „Блек Уотър Транзит Системс“

Трой, щат Ню Йорк, 15:00

Минаваше три и всички седяха в офиса на Джак в Трой и чакаха да се обади Ърл Пайк или някой от негово име и да направи открито волеизявление — както се беше изразил Камбъл. Единственият човек, който се занимаваше с нещо, беше джобната ядрена ракета и помощник-прокурор Валериана Греко.

Беше навела главата си така, че гъстата черна коса да скрива лицето й, и тракаше нещо по матовочерния си преносим компютър. „Демонстрира, че не губи секундите на данъкоплатеца“ — помисли си Джак. А може и просто да беше луда.

Днес беше облечена в черен костюм с тясна къса пола. Имаше страхотни крака и сексапил на счупена стъклена чаша. От време на време мобилният й телефон звънеше и тя го включваше с обиграно движение и казваше нещо загадъчно на този, който й се обаждаше.

Всеки път, когато това се случваше, тримата андроиди, които беше довела със себе си от щабквартирата на АТО в Олбъни, вдигаха глави и я зяпваха, сякаш току-що се беше материализирала в стаята.

Изобщо не си беше дал труд да запомни имената им. Тримата си приличаха досущ като рекламите по списанията, с федералните костюми, униформените подстрижки, военните мустаци, придаващи авторитет на недокоснатите им от реалността физиономии, лъскавите глокове в кобурите под мишниците — Джак смяташе тези пистолети за масова и долнокачествена стока — с телосложенията си на щангисти и очебийното убеждение, че всеки, който не е действителен член на Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия е най-малкото закоравял престъпник или в най-скоро време ще бъде разобличен като такъв. Типични федерални. Джак беше видял какво ли не на този свят и интересът му към тези тримата не беше чак толкова голям, че да се опитва да промени възгледите им. В три и двадесет телефонът иззвъня.

Всички застинаха и троицата погледна към Джак. Той завъртя стола си и вдигна слушалката. Беше Ърл Пайк.

— Джак. Как си?

— Добре съм, Ърл. А ти?

— Също. Уредих нещата.

— Добре. Чакай да взема нещо за писане… Слушам те.

— Контейнерът пристига с камион. Шофьорът ми се обади преди малко. Влиза в Саратога. Къде да дойде?

— Сигурен ли си, че не искаш да го пратиш направо в Ред Хук по „Таконик“? Ще си спестиш доста от таксите за разтоварване.

Докато го казваше, наблюдаваше физиономията на Греко. Тя засичаше обаждането с портативен локатор. Чертите на бледото й лице се изостриха и в очите й проблесна гняв. Тя поклати яростно глава и тежката й коса оформи ветрило и се удари в бузата й. Пайк беше казал още нещо и Джак го помоли да повтори.

— Има ли някой при теб, Джак?

— В офиса съм и си върша работата. Какво очакваш, да заключа вратата и да закрия прозорците с чаршаф ли?

— Не се нервирай. Не, няма да кажа на шофьора да закара контейнера в Ред Хук. По бреговата линия на Ню Йорк и Джърси гъмжи от федерални и щатски агенти. Ще откара контейнера до твоя склад, ще го обмити там и като отиде в Ред Хук, никой няма да му обърне внимание. По-просто е, а по-простото винаги е по-добро. Чаткаш ли?

— Чаткам. Долу на реката ще те чака кораб. „Агава Каньон“. Знаеш ли адреса?

— На твоите докове ли?

— Да.

— Знам къде са. Кога ще можем да натоварим контейнера?

— „Каньон“ е почти пълен. Ще отплава към шест вечерта и ще бъде на контейнерния терминал на Ред Хук към един през нощта. Устройва ли те?

— Да. Нека някой да ме посрещне там.

— Защо? Дотогава контейнерът ще е обмитен и ти няма да имаш право да влизаш при него. От техническа гледна точка той вече е извън САЩ. От Ред отива направо на контейнеровоза в Балтимор.

Физиономията на Греко бе напълно неподвижна. Джак я погледна в очите и видя там леденосиня ярост. На бузите й изпъкваха два червени кръга. Джак вдигна ръка. Тихо!

— Просто искам да проверя, че контейнерът е там.

— Нямаш ми доверие ли?

— Имам ти доверие. Имам доверие и на Аллах, но си връзвам камилата.

— Добре. Както искаш. Няма проблеми. Дай ми името на шофьора. Ще накарам пазача на паркинга да му освободи място. Ще натоварим контейнера ти веднага щом пристигне. След това ще те уведомя къде е. Прати някой в Ред Хук. Моите хора ще се погрижат за всичко. Става ли?

— Става, Ти къде ще си?

— Къде трябва да съм? И аз ли да дойда там?

— Не. Не е нужно да привличаме чак толкова внимание. Хората ти ще се чудят какво прави там шефът им в два през нощта. Все някой ще се разприказва. Къде ще мога да те намеря?

— Ще бъда тук. В офиса. Или вкъщи, до телефона.

— Добре. Ще се чуем.

Пайк затвори.

Греко се надигна и изсъска:

— Това бе изключително глупаво от ваша страна, господин Вермилиън!

— Не, госпожице, не беше. Постъпих така, както би постъпил всеки превозвач. Неговият контейнер ще бъде обмитен — така или иначе, трябва да бъде обмитен, за да се осъществи онова, което искате — и няма никаква причина да го проследява по системата. Това бе напълно нормален отговор на въпрос на клиент. Чухте го.

Греко успя да изобрази усмивка на леденото си лице, при което показа на Джак множество зъби.

— Разбрах. Добре. Много добре.

— Сега какво? — попита Джак. — Ще му прикачите ли опашка? Ще го проследите ли до Ред Хук?

Тя се усмихна.

— Няма да му прикачваме опашка. Твърде е рисковано. Той е прекалено добър. Ако забележи, че го следим, ще отмени операцията. Всъщност изобщо не е нужно да го проследяваме от хотела до терминала. Единственото, което ни е нужно, е Пайк да дойде на дока и да заяви каргото. Когато контейнерът влезе, трябва само да проверите дали е натоварен. Ние ще снимаме цялата операция на видео, за да имаме непрекъснатост на доказателствената верига. Когато стигне до Ред Хук, ще го чакаме и ще го отворим още там. Лутър ме убеди, че намесата в открито море е спорна от тактическа гледна точка и че така ще забъркаме прекалено много други агенции. Това ще бъде операция само на АТО. Дори Пайк да не се появи, това няма да има кой знае какво значение, защото записахме разговора ви, в който той урежда нещата, а това по същество е волеизявление за бъдещ период. Няма да е лошо да дойде, но не е жизненоважно. Каквото и да стане, той е наш.

— Какво искате от мен сега?

— Казахте на Пайк, че сте на негово разположение. Той очаква точно това. Стойте до телефона. Ще ви се обадим, като свършим.

Греко отиде до бюрото на Джак и му подаде ръка. Беше студена. Сигурно заради климатика. Тя прикова зелените си очи в лицето му. Тримата гардероби се изправиха и прогледнаха право през него. Дълго след като излязоха, Джак все още чувстваше студа по ръката си. Това го разтревожи и го остави с усещането, че изобщо не знае какво става. Освен това дълбоко в себе си, но явно недостатъчно дълбоко, изпитваше вина, че е предал Ърл Пайк. Пайк не му беше направил нищо лошо и не изглеждаше лош човек, дори беше ветеран от същата гадна война. И ето че Джак Вермилиън го беше предал в ръцете на жена като Валериана Греко.

„Моля те, татко.“

Не. Вече беше затънал до гуша и трябваше да изтърпи всичко до края. Ако криеха нещо от него, значи постъпваха като всички ченгета. Рано или късно всичко щеше да се разбере.

Точно тук Джак бе напълно прав. Щеше да се разбере, и то доста рано.