Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (12)

Четвъртък, 22-ри юни

Магистрала 52, посока север

Блу Сторс, Ню Йорк

Полунощ

Ники Цицеро даваше нощно дежурство в Магистрална полиция, отдел към нюйоркската щатска полиция — от шест вечерта до шест сутринта. Работеше в отдела от шест години, неженен, приличаше малко на професионален боксьор, с хубаво лице и лъскава черна коса, и тъй като наистина беше боксьор, макар и аматьор, носът му бе леко крив и около очите му имаше белези. В управлението го знаеха като невъздържан тип с шестсекунден толеранс, но след тези шест секунди предпазителят щракваше и тежко и горко на противника.

Движеше се на северозапад по 82-ра и слушаше едновременно полицейското радио и касетка на езикова школа „Берлиц“. Есента мислеше да прекара отпуската си в Италия — при родата си в Гиаре, Сицилия — и искаше да си говори с тях на истински италиански. Не знаеше, че италианският и сицилианският нямат почти нищо общо. Разбра го по-късно, но това е друга история.

Спрягаше глагола „съм“ като част от израза tu sei molto bella, ragazzina mia и се движеше по един тъмен участък от пътя, когато светлината от фаровете му се отрази в нещо блестящо и червено в средата на групичка дървета насред нивата отстрани.

Ники спря джипа и насочи светлините на покрива, лъчът пошари известно време по дърветата и Ники си помисли, че навярно е видял око на лисица, скункс или котка. И тогава забеляза лъскав черен метал и част от регистрационен номер. Нагласи прожектора на покрива и забеляза в нивата две следи, крито започваха от дърветата и водеха до банкета на магистралата.

Или обратното.

Някой да е аварирал? Но защо си бе оставил колата чак там в дърветата? Ники спря джипа и включи синьо-червения полицейски сигнал. Светлините огряваха дърветата и той видя още отражения. Бели, разпилени, като диаманти. Парчета счупено стъкло по земята?

Вдигна радиото.

— Ехо Едно Четири до базата.

— Да, Ехо Едно Четири?

— База, тук Ехо Едно Четири. Намирам се при пътен маркер три-четири на север по магистрала осем две. Излизам от колата, за да огледам нещо, което прилича на ПТП. Дай ми точно време.

— Разбрано, Ехо Едно Четири. Часът е нула и шест минути.

— Грейси, не те разбрах.

Гласът на диспечерната заглъхна, но после пак се усили.

— Шест минути след полунощ, Ники. Вземи си портативната радиостанция.

— Нямам. Остана в сейфа на Пит Льотурно.

— Внимавай тогава.

— Благодаря, Грейси. Знам, че ми го желаеш.

— Грешиш, Ники. Изобщо не го желая, като знам къде си го навирал.

Той остави микрофона и изгаси двигателя, но остави синьо-червените светлини. Взе фенера, а след кратък размисъл грабна и чантата за първа помощ и чифт латексови ръкавици. Заключи джипа и тръгна през полето. Нощта бе звездна, но безлунна. На около два километра по нататък жълтееха светлините на някаква ферма. С изключение на тях всичко друго бе тъмно и неподвижно.

Ники беше дете на Ню Йорк — роден във Фар Рокауей — и среднощната разходка из полето не му доставяше удоволствие. На двадесетина метра от дърветата чу ръмжене. Кръвта му се смръзна, а въздухът изведнъж стана гъст като машинно масло. Той насочи фенера към дърветата и лъчът попадна върху задния регистрационен номер от Джърси: IMA DV8. „Аз съм ненормален“? Страхотно.

Това изобщо не го разведри. Той разкопча кобура на пистолета си „Глок 10“. Ръмженето се усили. Не приличаше на ръмжене на куче пазач — различно беше. Ангажирано. Щастливо. Ники не искаше и да мисли какво би ощастливило толкова едно животно. Чуваха се и звуци — сякаш нещо се къса и ръфа.

— Полиция — малко пискливо каза Ники. — Кой е там?

Ръмженето моментално спря. Ники напрегна слуха си дотолкова, че чак го заболя глава, но не чу нищо. После долови движение от дясната си страна.

Вдигна глока и го насочи натам.

— Щатска полиция. Стани и излез с вдигнати ръце. Веднага!

От житата изникна нещо тъмно и голямо. Ники подскочи. Пръстът му бе на спусъка. Трите бледозелени точки на мерника бяха подредени в идеална линия. На прицела му бе застанало огромно куче, мелез между хрътка и алигатор. Очите му блестяха като рубини. Кучето стоеше, дишаше учестено и го гледаше с отворена паст. Муцуната и гърдите му бяха изцапани с нещо тъмно и лепкаво. Козината му блестеше на светлината на фенера.

После то се обърна и… изчезна. Ники се вслуша в шумоленето на житата. След секунда остана сам с онова, което го очакваше при дърветата.

Стигна до автомобила — чисто нов лъскав черен джими SLT. С тъмни стъкла. Дясното странично стъкло беше счупено и навсякъде имаше парчета. Ники пристъпи към камиона и освети кабината.

На двете предни седалки бе просната млада руса жена. Гола. По гладкия й корем имаше кръв. Очите й бяха отворени. Ники насочи лъча към тях. Неподвижни и безжизнени. Придвижи лъча към врата й и видя синините.

Вратът й не беше… никак добре.

Той надяна латексовите ръкавици и докосна гърлото й там, където се съединяват мускулите под челюстта. Отдръпна ръката си едва когато усети абсолютната неподвижност на тялото.

Посегна към портативната си радиостанция, но се сети, че няма такава. Изруга и пое дълбоко дъх — и долови някакъв мирис, който му напомни ръжда и го наведе на мисълта с какво може да е била изцапана муцуната на кучето. Отдръпна се от камиона и мирисът на ръжда стана толкова отчетлив, че му заседна на гърлото.

Насочи фенера към земята и видя в тревата отъпкана следа. Беше дълга седем-осем метра и свършваше в просеката между дърветата. Наведе се и почна да изучава дирите в тревата. Двама или трима души. Бяха излезли от джимито и бяха тръгнали към горичката.

Замисли се сериозно над своята роля в цялата история. От една страна, беше ченге и този вид неща му влизаха в работата. От друга, се бе нагледал на филми, в които това обикновено бе първата сцена — надписите бягат по екрана и от музиката ти настръхва косата. Той беше самотното ченге в тази сцена. А всички знаят, че самотното ченге никога не оцелява до свършването на надписите.

Той въздъхна, изправи се и проследи дирята до гората. Озова се на малка поляна и видя труп — лежеше по гръб на изпотъпканата трева.

Бял мъж, мургав, с обръсната глава. Млад, не повече от двадесетгодишен. Много мускулест, сигурно е вдигал тежести или е играел професионален футбол. Облечен в бяло — не, бивше бяло яке. Гол от кръста надолу. Олеле! Работата беше сериозна.

Ники се приближи още. Към миризмата на ръжда се прибави и воня на канализация с горчив примес на стомашни сокове. Някой беше повърнал и освен това се беше изпуснал. Той насочи фенера към тялото.

Голият корем под изцапаното с кръв бяло яке беше разпран и навсякъде се въргаляха черва. От пъпа до долната част на бедрата всичко бе розово синьо-червена пихтия.

Нещо бе наръфало тялото — оня гаден пес, мамка му! Ники отстъпи и направи отчаян опит да овладее стомаха си. Следователите не трябваше да откриват и неговата повръщня на местопрестъплението.

Огледа лицето на трупа. Застинала маска от синини и кръв. Едното око бе отворено широко, другото така отекло, че не се виждаше. Устата бе отворена и пълна с черна кръв. Изглежда, някой го беше пребил до смърт с голи ръце.

Ники коленичи и огледа протегнатата ръка, по-специално кокалчетата на пръстите. Бяха охлузени. Ако се съдеше по раните, мъжът се беше отбранявал. Онзи, който го беше убил, сигурно имаше драскотини и синини по ръцете и лицето. Ники беше спец в тази област.

Той се изправи и отново огледа поляната. Битката е била един на един. С голи ръце и крака. Дуел? Или някакво идиотско състезание? Синьо-червените светлини влудяваха мрака и навяваха на Ники представа за тропически риби в черна лагуна. Той се обърна и бавно тръгна към джипа.

— Ехо, Едно Четири вика базата.

— Ники, да пишкаш ли отиде?

— Не, Грейси.

— Защо говориш така, Ники? Лошо ли ти е?

— Да, Грейси.