Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (44)

Неделя, 25-и юни

Междущатска 80, посока изток Патерсън, Ню Джърси

02:30

Два часа след като беше излязъл от Хейзълтън, слухът му се оправи и шокът започна да го отпуска; свръхчовешкото спокойствие, еуфорията, ненормалната самоувереност се изцедиха и изчезнаха като дим. Беше екзекутирал трима души. Нямаше никакво значение, че ставаше дума за трима боклуци, които щяха да допринесат за добруването на този свят, разлагайки се в някоя канавка. Беше извършил убийство. До онзи момент бе невинен човек, който се бореше за живота си. Сега нямаше за какво да се бори. Фактът не можеше да се заобиколи, нито да се прескочи. След още пет часа шофиране по второстепенните улици и криене под мостовете, и кръжене като огромна зелена хлебарка край селата в западен Ню Джърси, Джак започна да осъзнава размерите на каменната стена, с която се беше сблъскал. Слушаше полицейското радио. На всеки половин час чуваше на запис един и същ бюлетин:

„Умоляват се екипите на щатската и местната полиция да продължават издирването на бял микробус за транспортиране на затворници, принадлежащ на федералните маршали, номер неизвестен, посока на движение неизвестна. Издирваното превозно средство се управлява от избягалия федерален затворник Джак Вермилиън — издирван във връзка със смъртта на двама помощник маршали, застреляни по време на бягството му в Бийч Хейвън, Пенсилвания, в четири часа и тридесет минути вчера през нощта. Издирваният е бял, петдесет и три годишен, висок сто осемдесет и пет сантиметра, тегло деветдесет килограма, дълга бяла коса и мустаци, вероятно облечен в маслиненозелен панталон, черна тениска и маратонки. Субектът е въоръжен и опасен, действайте особено внимателно. Повтарям, въоръжен и опасен, действайте особено внимателно. Издирваното превозно средство е видяно за последен път в Хейзълтън, Пенсилвания в седемнадесет и тридесет вчера следобед. Ако го забележите, незабавно информирайте най-близкия офис на АТО или въведете информацията в НПБД чрез МАГЛОКЕН или чрез дежурния. Подател на съобщението: АТО, Олбъни, Ню Йорк.“

Описание на микробуса, описание на него самия и предупреждение, че е въоръжен и опасен. Щеше да е зарязал микробуса още преди километри, ако не бяха две неща. Първо, не споменаваха в каква посока пътува и второ, продължаваха да търсят бял микробус с правителствени номера. Което означаваше, че цялата идиотщина, боядисването, крадените номера от боклукчийския камион, всичко това още продължаваше да дава ефект. Незнайно защо. Би го определил като късмет, ако при всеки опит думата не му засядаше на гърлото. Каквото и да ставаше с живота му — а той възнамеряваше до няколко часа да открие какво е — то нямаше нищо общо с късмета.

Слушаше по радиото песента „Летен вятър“ на Синатра — и шума по пътищата на Ню Джърси. Наближаваше град Патерсън, осветен и натоварен дори в този час на нощта: камиони, коли, таксита и изникващи от мрака зелени табели с познати имена — преди няколко километра беше подминал разклона за магистрала 287 и табела Олбъни 163 км., и Трой 170 км — след три часа можеше да си е у дома и да си легне в леглото — ето го и град Елизабет, където бяха ходили на един рожден ден като деца, бащата на Франк ги беше закарал със стар розов пакард, който миришеше на цигари. Тийнек — тук живееше един негов чичо, когото убиха в Инчоя. Юниън Сити — беше купил оттук първия си камион. Палисейдс Парк — тук се беше запознал с една едра блондинка три години преди да постъпи в морската пехота — не помнеше как се казва — имаше едно синьо и едно зелено око. Парамус — оттук минаваха, като ходеха на пикник в планината Небо — баща му караше камиона, с който зареждаше магазина си за цветя — майка му плетеше на предната седалка. Хобокен — родното място на Синатра — и предградията на Ню Йорк — Ван Кортланд — Мошолу — Йонкърс — Ривърдейл — Бронкс — Харлем — Лонг Айланд. И Астория, и блокът, в който беше израснал.

Още няколко километра и щеше да стигне до моста „Джордж Вашингтон“, изпъкващ като наниз от перли сред просторната зелена тъмнина между двата бряга. Ниските облаци сияеха в оранжево — светлините на град Ню Йорк. Беше се върнал на своя територия.

И сега какво? Само едно нещо продължаваше да го крепи. Трябваше да се прибере у дома и да открие кой — мъж, жена или който и да е — беше съсипал живота му, за пари, за забавление или за отмъщение — и може би да докаже на хората, които все още държаха на него, че е… какъв? Вече не беше невинен. Може би не напълно виновен. Ако успееше, каквото и да станеше след това, поне нямаше да свърши върху неръждаемата маса за аутопсии в моргата като поредния затворнически труп с етикетче на палеца на десния крак с хайку епитафията:

Вермилиън, Дж.

ДМ^[1]

Въздухът в маршалския микробус беше задимен, таблото осветяваше лицето му в огледалото за обратно виждане, превръщайки очите му в черни дупки на призрачно зелен фон. Движеше се с деветдесет километра в час в средната лента, точно зад един голям жълт камион, пренасящ петнадесетметрови арматурни железа — господ сигурно продължаваше да се заяжда с него — по късовълновото радио се чуваха разговорите на тираджиите по пътя.

През първите години на „Блек Уотър Транзит“ Джак сам бе извършвал дълги курсове и в този черен нощен час им завиждаше горчиво за свободата, за това, че са в Оклахома Сити, във Фресно, Сиатъл, Чикаго, Мемфис, Канзас Сити и навсякъде. Едно много далечно минало и той знаеше дребните хитрости, които те знаеха — като например, че по шосе I-90 се развива по-добра скорост в източна посока, защото от Бозман до Чикаго е нанадолнище, че 80-а е по добра от Васач в западен Уайоминг, когато Гранд Тетон ти остава вдясно, че до Солт Лейк Сити се спестява половината бензин, необходим за преминаването през прохода Лукаут на границата на Айдахо, но ако тръгнеш на запад по 80-а, спестяваш дългото изкачване по I-90 от басейна на Колумбия към Седловата планина и след още стотина километра ще видиш в пустинята конуса на планината Райние, изгряващото слънце е подпалило червените като лава глетчери на върха й и гирляндите от реактивните самолети в небето.

След още няколко часа всички тези товарни камиони щяха да са далеч под безбрежното нощно небе, осеяно със студени звезди, но краденият микробус още нямаше да е стигнал задънения край на безцелното си пътешествие, защото Джак беше убил три деца без никаква разумна и дори разбираема причина, освен тази, че когато натискаше спусъка, всъщност виждаше тила на сина си, черепа на Дани, и че му бе страшно приятно да стреля в него. Много беше възможно да е застрелял трите хлапета, защото му приличаха на Дани, и че така убиваше собственото си дете. Защо? Защото онова драматично и отчаяно обаждане от клиниката на затвора в Ломпок бе сложило началото на цялата беда.

Беше му дори забавно да ги убива. В онзи миг се чувстваше дяволски прав, което бе обичайният проблем при този вид неща. Дълбоко в себе си обаче осъзнаваше, че ако може да върне времето назад, пак ще направи всичко, за да помогне на Дани. Той му беше син. Когато се върне вкъщи, всяко дете трябва да намира прошка и опрощение. Всъщност, убивайки тримата малолетни боклуци, той не беше убил Дани. Беше убил страха и непреодолимото усещане за безпомощност.

Е, злото беше сторено и нищо не можеше да се поправи, и времето му изтичаше. Оставаше му да свърши още едно нещо. С други думи, кого да убие? Това беше въпросът. Много важен въпрос.

Фланъри? Можеше ли да го е направил Фланъри? Според жизнения опит на Джак всеки можеше да направи всичко, стига да се озове в достатъчно брутална ситуация. Хората ставаха предатели заради любов, за пари или за отмъщение. Най-вече за пари. На Фланъри трябваха ли му пари? Той познаваше бизнеса на Джак достатъчно добре, за да може да го натопи. Но Фланъри беше против сделката с Пайк.

Индианеца също беше против. Можеше ли той да го е предал? Беше ли способен? Едва ли. За този комплот трябваха сериозни организационни умения. Индианеца не можеше дори да скочи от втория етаж без книга с инструкции и трима помощници. Но имаше нужда от пари. Индианеца винаги имаше нужда от пари и Франк му беше казал, че се е забъркал с Кармайн и с хората му.

Кармайн? Кармайн го мразеше. Но обичаше Франк, а Франк обичаше Джак и ако Франк узнаеше, че Кармайн по някакъв начин е навредил на Джак, на Кармайн щеше да му трябва една седмица, за да умре, а на чистачите щеше да им трябва още една седмица, за да разчистят касапницата. Освен това Кармайн демонстрираше омразата си съвсем явно. Когато някой от „Астория“ искаше да ти види сметката, първото, с което се заемаше, беше да те убеди, че ти е пръв приятел. Да те прикотка и да му се довериш. И още докато си тъпо и щастливо ухилен, ти забиваше ножа в гърба. Значи не можеше да е Кармайн. Някой друг около Франк. Синът му? Клер? Можеше ли да е Клер?

Може би. Не може би. Съвсем сигурно. Беше точно в нейния стил. Но щеше да й трябва помощ, а никой от хората на Франк нямаше да направи нищо без личното му одобрение, особено ако ставаше въпрос за живота на Джак. И пак седмица изтезания и петна по килима.

Пайк?

Пайк разполагаше с нужните ресурси. И с нужната мотивация. Но операцията на АТО го беше лишила от единственото, което му беше скъпо, оръжейната колекция. Защо го бе допуснал? Освен ако колекцията не беше прикритие на нещо друго.

Напористата прокурорка Греко. Тази жена беше абсолютен бандит: беше конфискувала огромна компания, физиономията й не слизаше от Си Ен Ен и случаят й постилаше пътя към Вашингтон. Тя разполагаше с нужните връзки, имаше достъп до мръсни пари и нямаше проблем с организацията. Може да беше параноично, но също беше възможно. Ето го, в краден маршалски микробус, прекосил два щата и още не го бяха заловили. Късмет или примамка? Греко беше способна на това. Но защо?

Защо му беше позволила да избяга? Какво печелеше? Вече го беше стиснала за гърлото и го беше натикала в затвора. Беше замразила активите на компанията му. Пайк не фигурираше в плановете й, поне в това се бе убедил, и затова бягството на Джак я бе заварило напълно неподготвена. Трябваше да е така. Намесата на Пайк в „Дени“ беше факторът хикс, който тя в никакъв случай не би могла да предвиди.

Но въпреки това той продължаваше по пътя си и не забелязваше никакви преследвачи. Нещо не се връзваше. Имаше само един начин да разбере какво. Да играе докрай. Но парите му бяха в Греко. Тя командваше парада.

Трябваше да е тя или някой от нейните хора.

Джак стигна до моста „Джордж Вашингтон“ и обмисли вероятността разговорът по мобилния телефон да бъде засечен от АТО, но реши да рискува. Обади се на мобилния телефон на Джонсън. Той вдигна на третото иззвъняване.

— Ало?

— Индианец?

— Джаксън! Боже господи! Къде си… не ми казвай.

— Добре съм. Сам ли си?

— Да. Но няма да е за дълго. Маршалите току-що паркираха долу.

— Ти къде си?

— Къде да съм? В офиса ти. Изпратих вагоните. Обадих се на всички, както ми каза. Само че нещата изобщо не вървят на добре. Фланъри се обади, че Греко е получила съдебна заповед да ме изведат принудително. Освен това е получила разрешение да продаде „Блек Уотър“.

— На кой?

— На кого, Джаксън. Ти на кого мислиш? На онези тюлени, дето имаха среща с теб в хотел „Фронтенак“ миналата сряда. Мартин Глейзър и двамата му сол ташаци Берн и Кулман от „Галицин, Шенг и Мънро“. Днес сутринта са направили оферта. Фланъри каза, че сделката е свършен факт. Глейзър има среща с Греко в нейния офис в десет сутринта в понеделник. Договорът влиза в действие незабавно. Веднага щом те признаят за виновен или те убият, Глейзър става притежател на целия пакет.

— Господи! Фланъри прави ли нещо?

— Не си дава голям зор. Говори се, че ако те намерят, онези от АТО ще те убият на място. Всички в Олбъни са убедени, че си виновен. Това, че си избягал, само подхранва убеждението им. Всички скапани съдии в окръга си мислят, че тая Греко е шибаната Жана д’Арк.

— Каква е цената?

— Двадесет милиона за целия пакет.

— Те са луди! Само материалната база струва два пъти повече. „Агава Каньон“ струва девет милиона на док. Тя продава компанията за жълти стотинки!

— Прав си. Само че отделът й получава двадесет милиона, тя се изстрелва право във Вашингтон, а Марти Глейзър и тъпаците му получават компания от двеста милиона за двадесет милиона. Сделката е желязна. Печелят всички, с изключение на нас двамата. Тя дори успя да замрази моите акции — забележи — като ми назначи данъчна ревизия. Изкормва ни като пъстърви.

— Сега какво е положението?

— Всеки момент ще ме арестуват за възпрепятстване на съда. Изпратила е шерифи да ме… точно така, да ме извадят. Като зъб.

Джак замълча. Дочуваше тежкото дишане на Индианеца и някаква музика.

— Добре, Индианец, направи каквото можа. Изчезвай оттам преди да са те закопчали и пребили. Трябваш ми на свобода.

— Джак… по новините казаха, че си убил онези маршали. Дето ги видях. Жената и черното момче.

— Не съм. Пайк ги уби.

— Пайк? Мамка му! Защо?

— За кеф. За отмъщение. Не си изключвай телефона.

— Няма. Ти какво ще правиш?

— Ще открия кой стои зад цялата тази история.

— И след това какво?

— Не знам.

— Добре… правилно. Джаксън, говорих с Кармайн. Каза, ако се налага, да му се обадиш на мобилния телефон. Засега бил чист.

— Мога ли да имам доверие на Франк?

— Дали да имаш доверие на Франк? Мисля, че да. На твое място обаче не бих се надявал на кой знае каква помощ. Франк умира, а Кармайн не си пада много по теб. Смята, че търсиш Франк само когато си изпаднал в беда. Ако сега навлечеш на Франк някаква неприятност и го окошарят, ще умре в затвора. Ти не означаваш нищо за Кармайн. Франк е всичко.

— Добре. Той и без това се постара да ми го разясни миналата седмица.

— Трябват ли ти пари?

— Имам.

— Сигурен ли си?

— Благодаря ти, че ме подкрепи. Благодаря ти за всичко.

— Няма нужда да ми благодариш.

— Ти се опита да ме предупредиш. Защо ли не те послушах?

— Е… не съм никакъв герой, Джаксън.

— Вярно. Ти си просто истински приятел. Ако някога се отърва от тая гадост…

— Не искам да слушам глупости. Няма да си изключвам телефона. Хайде бягай.

Джак остави телефона и шофира мълчаливо още километър и половина. След това набра номера, който му беше дал Индианеца. Отсреща вдигнаха след няколко сигнала.

— Ало?

— Кармайн?

— Джаки? Какво искаш, да те вземат дяволите?

— Франк там ли е?

— Спи. И нямам намерение да го будя заради теб.

Джак дочу женски глас, шум от прехвърляне на слушалката и после гласа на Клер Торинети.

— Джак? Къде си?

— Не мога да ти кажа. Франк там ли е?

— Току-що му сложиха упойка. Ако му стане по-зле, ще го караме в болницата. Много е зле, Джаки.

— Знам, Клер. И съжалявам.

— Кармайн не е съгласен Франк да ти помага.

— Не мога да го виня. Просто ми е нужен съвет. Нямам намерение да се изтърсвам у вас. Дай ми да говоря с Кармайн.

— Кармайн, Джак иска… какво?

Последва приглушена размяна на реплики и отново се чу гласът на Клер.

— Кармайн не иска да говори по телефона. Можете да се срещнете… не, каза, че щял да прати някой.

— Кой?

— Някой, когото познаваш.

— Кой някой, когото познавам?

Още една размяна на реплики.

— Каза, че ще прати Фабрицио.

— Господи! Фабрицио Сенца ли? Пияницата портиер?

Клер не издържа.

— Какво искаш бе, Джак? Кого да ти пратим, по дяволите? Де Ниро? Пачино? Пращаме когото можем. Ако имаш по-добра идея, кажи.

— Къде?

— Кармайн казва… помниш ли онова място, където сте ходили с Франк за миди и сте пекли хотдог?

— Помня го.

— Отиди там. И чакай.

— Клер, мога ли да вярвам на Кармайн?

Мълчание.

— Мисля, че да. Тръгвай, Джак. Хайде, че трябва да затварям.

Връзката прекъсна. Джак продължи да шофира и да обмисля възможностите. Нямаше такива. След известно време видя табелата за Джером авеню, откъдето щеше да стигне до Мейджър Дийгън, а оттам и до моста „Трибъроу“, който свършваше в квартал Астория, а най-накрая и при самия булевард Астория. Ако щеше да се прибира у дома, трябваше да стигне до там. Ако нямаше да се прибира, се налагаше да се довери на Кармайн.

Подмина отклонението за „Джером“ с осемдесет километра в час и слезе на Крос Бронкс, откъдето стигна до Хъчинсън. Оттам продължи на юг и се озова в морската градина.

В четири сутринта паркира на две преки от булеварда и застана с лице към океана. На хоризонта вече тлееше пурпурна ивица. Духаше силен вятър. Джак свали страничното стъкло и жадно вдиша морския въздух. Облегна се на седалката, затвори очи и се заслуша в прибоя и вятъра. Скоро заспа.