Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (34)

На юг по улица „Хенри Хъдсън“, Йонкърс, Ню Йорк

14:50

На кварталната полицайка на Пийкскил Мойра Стокович, която изглеждаше на четиринадесет години, й трябваше повече от час, за да запише с детския си почерк подробностите по разбиването на колата и когато най-накрая приключи, им заяви леко притеснено, че шансовете да видят отново документите си са приблизително никакви и че като полицаи трябва да се грижат по-добре за сигурността на колите си.

Ники й благодари любезно, макар и през зъби, след което седна зад волана. Кейси седна до него и се обади на някого по мобилния си телефон. Говореше с отметната назад глава и затворени очи. Излязоха на улица „Таритаун“ чак в три часа.

— С кого говори? — попита Ники.

— С Винс.

— Как го прие?

— Впечатли се. Развълнува се.

Гласът й беше безизразен — явно не й се говореше. Така че Ники не каза нищо и започна да се провира през натовареното движение. Небостъргачите в далечината пламтяха като нажежени прътове желязо в лъчите на мръсно оранжевия залез. След като излязоха на улица „Хенри Хъдсън“ в Йонкърс, той все пак рискува и попита:

— Как смяташ, Кейси? Кой го е направил?

— Някой наркоман. Пубери. Откъде да знам?

— Какво имаше в куфарчето?

— Нищо. Досиета на случаи. Рапорти. Тефтерът ми с телефони. Контакти.

— Каза, че вътре бил целият ти скапан живот.

Кейси придоби възможно най-безизразна физиономия.

— Разстроих се. Ти и онзи гадняр Сарагоса направо ми скъсахте нервите. Как според теб трябваше да реагирам?

— Винс спомена ли нещо за Морган?

— Да.

— Ще ми кажеш ли какво?

— Не. И стига си ме разпитвал. Писна ми от психологическите ви игрички. Ясно?

После подпря глава на стъклото, затвори очи и не каза нищо, докато не стигнаха до блока й. Слънцето хвърляше светли ивици през дърветата. Прашният въздух сияеше в жълто и златисто. Ники спря пред входа и я докосна по рамото.

— Кейси. Стигнахме.

Тя отвори очи, премигна и разтри схванатото си рамо.

— Благодаря, Ники. Ще се видим утре.

— Ясно, и какво ще правим?

— Винс каза да започнем с Пайк.

— Страхотно. Той къде е?

— Винс каза, че от АТО се обадили в офиса на Пайк в Мериленд. От СКК им казали, че бил в командировка. Не казали къде. Бил взел чартърен полет от „Ла Гуардия“ миналата нощ. На някаква компания „Слипстрийм Джетуейс“. С техен „Лиър“.

— И така не остава време той да е бил стрелецът в Ред Хук. Много елегантно. И къде е отишъл?

— За чартърните полети не се дават такива сведения. СКК попитали дали има заповед за задържането на Пайк.

— И?

— Казали им, че няма, и онези ги разкарали. След това някакъв тип от АТО се нахвърлил върху секретарката, заплашил я, разплакал я и според Винс я нарекъл тъпа… Мразя тази дума. Започва с „п“ и свършва с „а“.

— Печка? Патка? Питка?

— Я не се прави на умен. Нямаш покритие. После Винс се обадил на АТО и му казали, че това е федерална работа. Той им обяснил, че издирваме Пайк във връзка със смъртта на детектив от нюйоркската полиция, а те му отговорили, че ще го държат в течение, че били по-висша агенция и да не им се пречка.

— А той какво им казал?

— Казал им да си го заврат в… знаеш къде.

— И после?

— После отишъл сам да поговори с хората от „Слипстрийм“ и бил много любезен, и жената с най-голяма радост му казала, че самолетът е летял за Харисбърг.

— И?

— И тази сутрин Декстър Зарнас заминал за Харисбърг. Да говори с хората на летището и да потвърди дали Пайк е слязъл от самолета.

— В Харисбърг сигурно гъмжи от агенти на АТО.

— На Винс не му пука. Казал на Декстър да прави каквото намери за добре.

— А ние?

— Трябва да се явим на дознанието на вътрешния отдел в централата заради стрелбата. Точно в десет. Ела да ме вземеш.

— С какво? С тази бракма ли?

— Не. От служебния гараж са ни дали друга. Тая трошка я откарай там. Къде си отседнал?

— В „Тъндърбърд“. В Йонкърс. А Винс какво ще прави?

— Организира погребението на Джими. Голямо погребение. В „Сейнт Джон“. С цялата градска полиция. И ние трябва да отидем.

— Кога е?

— В понеделник. Двадесет и шести юни. Два следобед.

— Добре. Ако няма друго, да ходя да спя.

— Умно.

Кейси слезе от колата, направи няколко крачки към блока, спря, върна се и се наведе към прозореца. Изглеждаше твърдо решена на нещо.

— Ники, имаш ли малко време?

— Да.

— Ще се качиш ли за минутка? Искам да видиш един човек.

— Аз? Кого?

— Ще видиш. Хайде.

— Кейси, като пребито псе съм.

— И аз бях като пребито псе, но това не ти попречи да ме завлечеш чак в Пийкскил, нали?

— Има ли връзка с Джими?

— Не, има връзка с мен.

— Ще ми хареса ли?

— Не, ако го изиграя както трябва.

— Кейси…

Тя впери поглед в очите му и той разбра, че няма да го остави на мира. Въздъхна, кимна, слезе от таксито и посегна да го заключи, но после се сети, че стъклото е счупено. Пъхна ключовете в джоба си и тръгна след Кейси. В дъното на пропития с мирис на лизол, белина и цигари коридор имаше асансьор. Ники се качи и кабината изскърца. Кейси натисна бутона за петия етаж.

Кабината скърцаше, стенеше и дрънчеше. Ники потърси с поглед гаранционната табелка, но видя само неприлични надписи. Слязоха на петия етаж и Кейси пое към вратата в дъното на тесния слабо осветен коридор, отключи и влязоха. Ники долови наситен мирис на марихуана. Кейси го изгледа в очакване на коментар, но той не каза нищо.

Апартаментът беше голям, обзаведен в стила на четиридесетте, с облицовани в евкалипт и дъб гипсови арки между стаите. Мебелите бяха масивни и закръглени, имаше широко канапе и два фотьойла, тапицирани със зелена кожа, лакиран паркет, камина, вграден шкаф със стереоуредба и нощни лампи от някакъв бял камък с абажури в кехлибар, розово и изумруденозелено.

Уредбата свиреше „Настроение“ на Глен Милър. Залезът изпълваше стаята с жълтеникава омара. На канапето лежеше жена. Когато Кейси влезе, тя се размърда, седна и загърна розовия си сатенен халат. Закри очите си от косите слънчеви лъчи и впери поглед в Кейси и Ники.

— Кейси, ти ли си?

— Да. Доведох един колега.

Жената се изправи и залитна. Беше бяла, толкова бяла, че изглеждаше направена от восък, много слаба, сивокоса, със суха кожа и черти, които изразяваха постоянна болка. Погледна Ники, а след това Кейси. Гласът й беше тих, съскащ и обвинителен.

— Кейси! Звънях ти. Беше ми много лошо. По телевизията казаха, че имало престрелка. Убили някакви полицаи. Обадих се на шефа ти. Каза, че ти нямало нищо, но не щя да ме свърже с теб.

— Знам. Извинявай. Нямаше как да ти се обадя. Запознай се с Ники Цицеро.

Жената направи крачка към Ники. Опита се да се усмихне любезно, но в целия й вид имаше нещо много не наред. Протегна ръка и се приближи още. Зениците на тъмнокафявите й очи бяха като чаени чинийки, страните й бяха покрити с неравномерен слой пудра, а очната линия беше размазана и крива. Личеше, че някога е била красива, но сега погледът й беше замъглен и празен. Когато заговори, Ники си помисли, че е получила удар — вече беше стигнала до него след нелека навигация през трите метра мебели; протегна му ръка като графиня, очакваща да целуне пръстена й, и го дари с усмивка на ръба на гротеската.

— Здравей. Радвам се да се запознаем.

Някаква миризма го блъсна в носа — парфюм и застоял дъх на марихуана. Той пое ръката й.

Тя залитна и той я подхвана. Вонеше на бира и бренди. Сивата й коса беше като слама. Той я сграбчи за раменете й я изправи — костите й бяха като въжета — а тя се изхили противно, с очевиден сексуален намек.

— Извинявай, Ники… Господи, великолепен е… Ники… ти си великолепен… нали, Кейси.

Ники се усмихна и погледна Кейси. Очите й блестяха. Изглеждаше като попарена. Накрая каза:

— Ники, запознай се с Елена Шпандау.

Ники отново погледна възрастната жена и забеляза приликата и ориенталските очи.

— Госпожице Шпандау, приятно ми е.

— И на мен — каза тя, опита се да направи нещо като поклон, но залитна. — Само че съм госпожа Шпандау.

Кейси я прекъсна:

— Ники, това е майка ми.