Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (54)

Понеделник, 26-и юни

Контейнерен терминал Ред Хук

03:00

Ърл Пайк се беше подпрял на парапета на покрива на гаража, разположил пушката в скута си. Изгледът към реката беше добър. Над Манхатън се беше спуснала лека мъгла. Светлините на брега на Ийст Ривър премигваха. Дворът на терминала Ред Хук беше осветен, но тъй като беше неделя вечер — по-точно понеделник сутрин — кейовете бяха празни и край складовете не се виждаше жива душа. Будката на пазача беше празна, а вратата й зееше широко отворена. Върху оградата проблясваше бодлива тел. До входа беше паркирала черна шелби кобра със затъмнени стъкла. Пайк я очакваше. Беше пристигнала преди няколко минути — точно както беше казал Кармайн Даджулия — но прозорците й останаха затворени и никой не слизаше. Добре. Пайк беше търпелив човек. Рано или късно щяха да пристигнат и другите коли, може би самата Греко и тогава онзи в кобрата нямаше как да не излезе и Пайк щеше да го убие, а може би и жената, и цялата история щеше да приключи.

Той помести пушката и прекара облечената си в ръкавица ръка по цевта, възхищавайки се на баланса и тежестта на оръжието. Долу на паркинга кобрата бавно се придвижи под светлината на лампите. Беше прекрасна кола и Пайк щеше да внимава да не я повреди. Беше реликва от дните — от годините — когато Америка умееше да произвежда такива неща, и затова като част от богатството на нацията сама по себе си бе също толкова ценна и заслужаваща да я опази, колкото и колекцията му.

Той се раздвижи и старите рани на корема го заболяха. По бузата му пълзеше нещо и Пайк изтръпна от ужас, но когато вдигна ръка към лицето си, откри, че го е полазил малък черен паяк. Подържа го в ръка. Беше истински. Не беше халюцинация. Някои паяци бяха истински. Паяците в еквадорския кенеф бяха много истински.

Всеки ден и всяка нощ в продължение на два месеца беше живял сред тях — хиляди, редици, фаланги, батальони. И с пазачите, разбира се, които от време на време идваха да се позабавляват със затворника. Когато левите най-накрая го изтъргуваха с армията на САЩ срещу шестима политически затворници, Пайк беше напълно луд и не можеше да говори. Бяха го откарали в „Бетезда“ с хеликоптер. Но след това се беше възстановил. Той се наведе през парапета, за да пусне паяка, и точно в този миг някой притисна пистолет в слепоочието му. Допирът на студената стомана го накара да застине на място.

— Здрасти, Ърл — каза Джак. — Пусни пушката.

— Ще падне — отвърна Пайк, без да помръдва и милиметър. — Не искам да я повреждам.

— Няма да я повредиш — отвърна Джак и го халоса по главата с глока. Пайк залитна и пусна оръжието. Джак го улови за цевта и го насочи към Пайк. Той се надигна. От главата му течеше кръв. Погледна в дулото на пушката, а после и към Джак Вермилиън. Джак му се усмихна.

— Много поздрави от Кармайн.

Пайк кимна с безизразна физиономия.

— Кой е в колата?

— Индианеца.

— Смел мъж. Откъде реши, че няма да я вдигна във въздуха с петдесетицата?

— Реших, че искаш да ми видиш лицето. А можеше да изчакаш и Греко.

— Кой ти каза къде съм?

— Бях в една стая с Кармайн, като ти се обади.

— Той вече за теб ли работи?

— Кармайн работи за себе си. И е доста зает.

— Ясно. Радвам се за теб. Успя да ме хванеш. Впечатлен съм. Сега какво?

Джак вдигна пушката и я претегли на око.

— С това ли стреля по федералните?

— Може и да е с това.

— Ще я задържа.

— Сериозно? За да я дариш на правителството?

— Зависи.

— От какво?

— Аз те натопих. За което съжалявам. Сега ще те пусна да си отидеш.

Пайк мълча почти цяла минута. Една баржа изсвири откъм реката и повлече черния си силует като остров сред безбройните светлини по водата, оставяйки следа от разтопена лава. Двамата мъже не помръднаха.

— Какво е това, Джак? Разкаяние? Прошка?

— Не. Изкупление.

— Какво изкупление? Прието е жертвата да определя изкуплението.

— Не само заради теб. Направих и други неща, за които съжалявам. Ще трябва да платя за тях. Вероятно ще отида в затвора.

— Трите момчета от Хейзълтън ли?

— Не съм длъжен да ти обяснявам.

— Съмнявам се, че можеш да го обясниш на когото и да било.

— Кръвта се изкупва с кръв, Пайк. Между нас всичко приключи.

— Ще приключи, когато реша аз. Колекцията ми все още е в неизвестност. Семейното наследство. Едва ли ще я видя някога. Заради теб.

— Свърши. Аз го казвам. И искам думата ти. Дума на войник.

Пайк впери поглед в реката. Градът бавно потъваше в златиста омара. Той пое дълбоко дъх и раните по корема се обадиха. Нещо леко го докосна по бузата и Пайк се почеса, без да се замисли. Джак чакаше, поставил пръст върху изящния студен спусък на мощното оръжие.

— Знаеш, че мога да ти я взема. Достатъчно съм бърз.

— Може би. Изборът е твой. Но аз не искам това.

Пайк го погледна в очите. И му повярва.

— Добре, Джак. Виждам, че си се събудил. Всичко между нас свърши.

— Даваш ли ми дума?

— Да. Давам ти дума.