Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (27)

Летище „Слипстрийм“

718-551-5871

Записа номера на бележника до телефона, пое си дъх да се успокои и започна да се облича. След седем минути пред вратата спря черна кола. Джак вече чакаше. От колата слязоха двама мъже и тръгнаха към него. И двамата бяха с рамене като гардероби, с къси подстрижки и приличаха на военни инспектори в сини костюми и бели ризи. Единият показа картата си от АТО и се представи като Конрой. Другият го наблюдаваше внимателно, без да продума нищо, и само отвори задната врата. Джак влезе и онзи я затръшна толкова силно, че разклати празната чаша от кафе в поставката между двете предни седалки. В краката на дясната седалка беше оставена синя полицейска лампа, а на таблото имаше радиостанция. Конрой седна зад волана, другият мъж се качи отзад при Джак. Потеглиха и Конрой натисна копчето за заключване на задните врати.

— Това пък защо? — попита Джак.

— Стандартна процедура — отвърна Конрой, без да се обръща.

Този до Джак се облегна на седалката и разкопча сакото си така, че Джак да види тъмносивия глок под мишницата му. След тридесет и четири минути се вдигнаха във въздуха с черен „Бел Рейнджър“. По хеликоптера нямаше никакви надписи. Конрой седна отпред при пилота. Очевидно се познаваха. Другият, онзи с пистолета под мишницата, не се отлепи от Джак чак до Ред Хук.

Летяха на юг над „Таконик“ на триста метра височина. Отдолу се виждаха ситни като карфици светлини, ферми като сини квадрати и една самотна кола, носеща се по черната лента на шосето. Тътенът на двигателите пречеше на всякакъв размисъл. Джак се зачуди кой ли кара колата на триста метра под него, какъв е животът му и накъде е тръгнал.

Небето на изток придоби цвят на разредено мляко, порозовя, а след това градският смог погълна хоризонта като кафяво блато. Вече летяха над предградието Йонкърс, пълно с жилищни блокове и промишлени складове, полузакрити от изкуствени горски насаждения, след това минаха над Бронкс, отпърво зелен и провинциален, но след това дърветата изчезнаха, за да се появят тухлени и бетонни жилищни блокове с петнисти фасади, след това внезапен зелен пояс и дигата пред оловносивото водно пространство, остров Райкърс, пистите на летище „Ла Гуардия“, малко по нататък вляво дългият прав булевард „Астория“, осветен като писта за кацане. Той видя стария си блок в квартала — до двора на училището — и се вгледа в него с потискащо чувство на огромно разстояние, загуба и самота.

Видя Ийст Ривър и остров Рузвелт и небостъргачите в Манхатън, с подпалени от първите лъчи стъклено-стоманено-мраморни върхове. По Ийст Ривър Драйв и „Франклин Делано Рузвелт“ вече имаше задръстване, а „Трибъроу“ представляваше гирлянда от жълти и червени светлини.

Фериботите и катерите оставяха по каменносивата повърхност на реката тънки бели дири, разширяващи се зад тях като разпрани дантели от булчински воал. В далечината на югоизток се виждаше океанът. Изглеждаше гладък и твърд като шлифован мрамор. След още една минута се озоваха над пристанище Ред Хук. „Агава Каньон“, син с бели букви на носа, бе заобиколен от кранове и камиони.

По палубите крачеха хора, но не моряци и пристанищни работници, а непознати в сини униформи. Очуканите метални покриви на складовете бяха покрити с петдесетгодишна мръсотия и изсъхнали курешки. Дворът беше пълен с полицейски коли. Всичко беше потънало в сини и червени отблясъци. Мъже и жени във всевъзможни униформи стояха на групички. На входа два телевизионни микробуса бяха вдигнали сгъваемите си сателитни антени и около тях се щураха оператори с камери. От време на време проблясваше светкавица и разни репортери говореха пред камерите, стиснали микрофони пред гърдите си. Хеликоптерът се спусна и кацна.

Сред масата черни бойни униформи и лица, вперили поглед към тях, Джак различи един остър овал, много по-блед от останалите.

Жена. Валериана Греко. Чакаше го.