Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (31)

Офисът на „Блек Уотър Транзит Системс“, Трой, Ню Йорк

11:00

Валериана Греко излъга. Стърпя се само три часа преди да изпрати целия екип на АТО да арестува Джак Вермилиън в административната сграда на „Блек Уотър Транзит Системс“. Екипът нахлу, изкачи се по стълбите, изкара акъла на персонала, прегази секретарката, изправи Джак и го повали на собственото му бюро, и стегна прекалено усърдно китките му с белезници. След това го избута от сградата пред очите на всичките му служители и работници, които се бяха струпали на двора.

Греко го чакаше начело на втора група агенти, застанали пред бял микробус с огромен ален надпис „Маршали на САЩ“^[1].

Беше дошъл новинарски микробус от телевизия „Лив Ай“ в Олбъни, както и петнадесетина репортери, които щъкаха насам-натам с камерите и фотоапаратите си. Очевидно бяха получили анонимно обаждане, че АТО ще арестува виден местен бизнесмен по обвинение в контрабанда на оръжия и канал за крадени коли. Освен това бил замесен в смъртта на трима агенти на АТО и тежкото раняване на четвърти, както и в смъртта на нюйоркски полицейски детектив. Анонимният беше намекнал и за „връзки със сенчести фигури от организираната престъпност“.

Неколцина дебеловрати агенти натикаха Джак в микробуса и хласнаха вратата. Последното, което Джак видя, беше Валериана Греко, заобиколена от тълпа настървени репортери.

Беше обляна в бяла светлина и всички я слушаха. Джак забеляза сиянието в погледа й и долови жегата, която излъчваше. Намираше се право в пулсиращото сърце на правораздаването и изглеждаше прекрасно. След това микробусът потегли, той се лашна на металната скамейка в затворническата кабина, белезниците се впиха болезнено в китките му, дърветата започнаха да се плъзгат пред погледа му, микробусът набра скорост и той гледаше света през телена мрежа. Беше мъчително да се взира през нея и затова по някое време се отказа и се втренчи в самата мрежа. Кабината вонеше на пот и урина и престояло кафе; двамата пазачи не му обърнаха никакво внимание чак до федералния арест в центъра на града.

Когато завиха по дългата алея към моста, който отделяше затворническото крило, вдлъбнатините от белезниците на китките му от яркорозови бяха станали тъмнолилави и болката се беше превърнала в тъп, почти непоносим огън.

Положението изобщо не се подобри, когато след половин минута пазачите го издърпаха от микробуса за белезниците, накараха го да прескочи веригата, която ги съединяваше, извиха ръцете му зад гърба, като почти ги изкълчиха, и го заблъскаха по някакви мръсни бетонни стълби, осветени от синкави луминесцентни лампи. Докато се изкачваше, се препъна и падна, което ги развесели много.