Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (35)

Петък, 23-ти юни

Сградата на съда в Олбъни

17:50

Обвинението на Джак бе съпроводено с невероятна шумотевица от страна на медиите и в залата с размер на килер за метли в дъното на коридора на третия етаж на старата съдебна палата гъмжеше от репортери. Стана точно така, както беше казал Фланъри. Джак стоеше горд и изправен в оковите си и същите дрехи, в които го бяха арестували — сини джинси, каубойски ботуши, бяла тениска и син блейзър и слушаше със стиснати зъби Валериана Греко, която четеше обвиненията по закона антимафия с преливащ от справедливо възмущение глас. Съдията — със сънен поглед и кафяв костюм — се подпираше на изпъстрената си със старчески петна ръка, наблюдаваше Джак изпод притворените си клепачи и потропваше по бюрото с пръсти.

Фланъри обяви, че Джак не се признава за виновен по нито едно обвинение, и помоли съдията да го освободи под гаранция. Греко подскочи като патица на стрелбище и закряка нещо за „риск от укриване и безпокойство за безопасността и неприключило разследване“. Фланъри хъмкаше и сумтеше, а съдията със заспалия поглед кимаше на Греко като курдисан. Което си беше самата истина. Всичко вече беше решено. Тя приключи арията си, задържайки най-висока нота при „величието на Закона“, и в последвалата гръмка тишина Джак усети, че ушите му пищят. Съдията премигна два пъти, взе чукчето, вдигна го, задържа го, като че ли очакваше някой сбъркан самоубиец да побърза да подложи отдолу главата си, и го тресна с всичка сила — постигна очевидно практикуван години наред звук на пистолетен изстрел.

Бам.

Не разрешавам освобождаване под гаранция.

Бам.

Затворникът да бъде транспортиран още днес.

Бам.

Край на заседанието.

Бам, бам.

Греко го изгледа многозначително и се усмихна по начин, който му навя мисли за монахиня с пъпки от сифилис в мрежест чорапогащник, пееща пиянска песен в някоя подземна кръчма в Мюнхен. Докато пазачите го отвеждаха, Фланъри го стисна за рамото и присви очи, за да изрази непоклатимата си решителност да се бори с врага по плажовете и да го разбива на пух и прах по улиците, и залая някакви трескави обещания зад гърба му, докато огромните стоманени врати не се затвориха с трясък и не ги разделиха.

Отведоха го в същата стая за разпити и го оковаха към същия дървен стол. Стоманената врата се затвори с трясък, който разтърси пода. Отвън се чу тропот на ботуши, смях и гласове. След това Джак остана сам.

Времето минаваше. Застоялият въздух в стаята без прозорци се раздвижваше единствено от бавното равномерно дишане на Джак. Столът се забиваше в ребрата и бъбреците му, сякаш му отмъщаваше лично. След около половин час краката му изтръпнаха. Съзнанието му ги последва малко след това.

Затворническият транспорт пристигна след час, в осем и половина вечерта — брониран бял микробус с дебели зелени странични прозорци. От него се изсипаха двама щатски маршали и нахлуха в стаята — мъж и жена; мъжът черен, тридесет и няколко годишен, с езически белези на двете бузи. Очите му бяха черни като нефтени петна и преливаха от презрение. Жената беше нечистоплътна и руса като магистрална проститутка, с белязана от лоши гени и бира кожа, големи кафяви очи и широко червендалесто лице. И двамата бяха ниски, набити и мускулести, с панталони, бели ризи и кевларени жилетки, тежки ботуши и широки колани, на които висяха белезници, радиостанции, спрейове и матовосиви пистолети.

Жената показа значката си на Джак и се представи като помощник маршал на Съединените щати Шарън Калахан. Гласът й беше дрезгав, а дъхът й миришеше на току-що изпушена цигара. Държа се официално и с досада, но първата й работа бе да свали оковите на глезените му и да махне веригата, която го привързваше към стола. Джак се изправи и едва не припадна, но Калахан го стисна за рамото като с клещи.

— А бе, каубой. Тия от колко време те държат така?

Джак се изправи. Гърбът го болеше зверски.

— Не знам. Колко е часът?

— Взели са ти часовника, а? Хубав ли беше, каубой?

— Казвам се Джак Вермилиън. „Ролекс“.

— Пиши го бегал. Тук пазачите са бетер цигани. Сигурен ли си, че не си каубой? С тия дълги бели мустаци и тия ботуши „Дан Пост“? И косата. И погледът. Приличаш ми на Хек Томас. Знаеш ли кой е Хек Томас?

— Не.

— Известен шериф. Привърженик на смъртното наказание. Купих му карабината. Платих единадесет хиляди долара на една изложба в Шайен. Леле, ама то станало девет без двайсет! С Бъстър ще те отведем до микробуса. Хайде, че доста път ни чака.

— Един приятел трябваше да дойде да ме види. Чакам го от… — той пресметна времето и осъзна, че е спал в стаята за разпити, прикован за пода — от часове. Казва се Райли Джонсън.

— От часове? Чуваш ли, Бъстър?

Лицето на Бъстър изразяваше единствено необятна първична заплаха, която се носеше от него на талази като горещ въздух от калорифер. Напомняше му за бизон, и то зъл. Джак задържа погледа си в очите му малко повече, отколкото трябваше, и видя, че там се появиха искри. Беше като да раздухаш жарава. Още малко и щеше да избухне като фойерверк. Калахан забеляза мълчаливата размяна на неприязън и се разсмя.

— Охо. Я се дръжте прилично, момчета. Джак, нахраниха ли те?

— Не. Не съм ял нищо.

— Я ги виж какви били садисти. Ще ти вземем нещо като излезем от града. Можеш ли да ходиш?

— Райли Джонсън. Може ли да му се обадите?

— Ако говориш за русия дебелак, дето прилича на бивш футболист, да знаеш, че седи на пейката в коридора. С него ли трябва да говориш?

Джак потисна желанието си да я изрита и успя да отговори спокойно:

— Да. Той ми е съдружник.

— Ти не беше ли обвинен?

— Да. При това много качествено.

— Ще видим. Хайде тръгвай.

Заключиха ръцете му отпред, като зарязаха веригите за краката на пода. После тръгнаха по дългия коридор към зарешетения изход. На двора беше паркиран бял микробус без отличителни белези. Беше голям и квадратен и приличаше на бронирана кола.

Калахан потупа Бъстър по рамото, кимна към вратата с надпис „Посетители“ и го побутна натам. Вътре имаше скамейка и машина за кока-кола. Охранителят в стъклената будка се беше разположил в огромно кресло и гледаше черно-бял телевизор. Даваха „Законност и ред“, едно от любимите предавания на Джак доскоро. Влаченето по бетонни стълби от двама злонравни пазачи, които те дърпат за белезниците, не беше допринесло за уважението му към понятия като законност и ред. Калахан го остави на скамейката, отстъпи, огледа го и скръсти ръце на кевларената си жилетка.

— Ти ли си тоя, дето е стрелял в Ред Хук?

— Не.

— Не ли? А защо ми казаха, че си замесен?

— Излъгали са те.

— Имаш вид на стрелец. Стрелял ли си някога?

— Да.

— Къде?

— Във Виетнам.

— Сериозно? И как беше? Стрелбата?

— Неприятна. Не я препоръчвам на никого.

— Щом казваш. Не знам. Постъпих в маршалите, защото винаги съм искала да стана стрелец, а те ме набутаха пазач на затворници. Цели единадесет години. Никога не съм стреляла. Мразя тая работа. Мразя си и партньора. Бъстър няма никакъв хъс. Той е от Нигерия, бил е полицай. Казва се Ин-гву-ми не знам какво. Изобщо не мога да го кажа, затова му викам Бъстър. Има лошо око. Зло. И ти го видя, нали? Един господ знае какви ги е вършил в Нигерия. Но сега е щатски маршал, защото им трябват черни щатски маршали. Не знам защо. Искаш ли да пикаеш, Вермилиън?

На Джак му се пикаеше, но проклет да беше, ако й позволеше да му помогне. Или този нигерийски психар Бъстър.

— О, я не се притеснявай — каза тя. — Не съм упълномощена да ти го държа. А пък Бъстър ще го приеме като лична обида. Най-много да ти го отреже и да го изяде суров. Ей там има тоалетна. Изпикай се, без да бързаш. Няма къде да избягаш.

Джак се изправи, остави я да свали белезниците му и тъкмо се канеше да влезе в тоалетната, когато чу крясък от другия край на коридора. Обърна се и видя Индианеца с бяло като тебешир лице и стиснати устни, следван по петите от Бъстър. Той стигна до Джак и го прегърна, но Калахан и Бъстър побързаха да го дръпнат.

— Имаш десет минути, Вермилиън — каза Калахан. — Вие, сър, казахме ви, никакъв физически контакт. Не забравяйте, че претърсваме всички затворници преди да ги качим в микробуса. Щателно.

Индианеца изчака пазачите да се отдръпнат. Лицето му беше подпухнало.

— Джак, какво са ти направили, по дяволите?

— Говори ли с Фланъри?

Индианеца махна с ръка.

— Гадно копеле! Мисли, че си виновен. Подмазва се на прокурора за споразумение!

— Няма да има споразумение. Не съм виновен абсолютно в нищо.

— Джак, конфискуват „Блек Уотър“. Цялата. Включително и сметките. Кажи какво мога да направя.

— Оттук отиваш право в офиса. Ключовете са в теб, нали? Компютърните пароли? Картите за входа, всичко?

— Да. Греко още не е получила заповедта. Всичко е в мен.

— Отивай и поемай контрола над „Блек Уотър“.

— Всичко ли?

— Да. Ти си ми съдружник. Двамата създадохме фирмата. Имаш законно право. Нали не си обвинен в нищо?

— Не. В нищичко. Стовариха всичко върху теб.

— Добре. Тогава отивай и поемай нещата. Обичайната работа. Обади се на Дейв Фонтено и на всичките ни клиенти и им кажи онова, което искат да чуят, отговори на всичките им въпроси, слез на доковете, събери хората и им кажи, че продължаваме да работим и нищо не се е променило. Изкарай камионите, изпрати корабите и изобщо работи. Както е било винаги.

Индианеца само го гледаше. Накрая попита:

— Какво да казвам за… тая гадост?

— Че са ме натопили и че ще се справя с всички обвинения. Кажи им истината. Бъди кратък, но откровен. Не ги оставяй с впечатлението, че сме притеснени. Дръж се на висота.

— Да. Мамка му! Ще се държа на висота. Прав си. А с теб какво ще стане? Къде те отвеждат?

Джак му разправи за „предварителния арест“ и за това, че ще го откарат в Алънууд в централна Пенсилвания.

— Къде е това, по дяволите?

— Някъде до Харисбърг. Викат му Фед Клуб.

— Добре. Другата седмица ще дойда.

— Не. Няма да напускаш офиса на „Блек Уотър“. Офисът трябва да ти стане като бункер. И през уикенда. Има баня и походно легло в килера. Ще живееш там. Ако присъстваш физически и ако действаш като президент, няма да посмеят да ти вземат пълномощията. Не и ако не те обвинят в нещо, а те няма да го направят, нали?

— Няма. Какво да правя с Мартин Глейзър и с хората от „Галицин, Шенг и Мънро“? И с пенсионния фонд?

— Обади се на Глейзър. Виж какво ще каже. Предполагам, че ще те отреже. Но ти пробвай. Така ще демонстрираш усърдие. Ако мине, всичко си остава обикновен бизнес. Съмнявам се обаче. Мащабните ходове са трудни, когато президентът е в затвора.

— Тия наистина ни преебаха. Пенсионният фонд беше обещание спрямо хората ни. Нищо чудно профсъюзите пак да ни се натресат. Те направо ни убиват.

— Е, нека се пробват. Ще се справим. Още нещо. Искам да поговориш с нашия приятел.

Индианеца разтвори широко очи, но се овладя.

— Разбрах те. Всичко ли?

— Да. Някой се ебава с нас и мисля, че на Фланъри не му се търси кой е. Разкажи му всичко.

— Добре. Може да говоря с Кармайн… Джак, аз…

Погледът му беше празен. Джак никога не го беше виждал в такова състояние.

— Ей, Инди, я не се размеквай.

— Не се размеквам, Джак. Но напоследък се случиха разни неща…

— Какви неща?

Индианеца се поколеба.

— Инди, имаш ли нещо общо с кобрата? Това ли е? Знам, че се занимаваш с коли. Можеш да ми кажеш.

Индианеца пребледня, след това почервеня.

— Какви ги говориш бе? Господи, никога не съм…

Калахан чу гневния му тон и се приближи.

— Достатъчно, господин Джонсън. Време е да тръгваме.

Индианеца я изгледа с неприязън и пак обърна очи към Джак.

— Виж какво, ако получат заповедта за конфискация, ще останеш без пари. Мога да ти помогна. Заделил съм нещо настрана. Отделно. Искам да ти помогна.

— Инди, това е доста скъпо начинание.

— Нали сме… партньори. Ще го уредя… Мога да помогна.

Настъпи мълчание. Калахан хвана ръката на Джак, а Бъстър се приближи и избута Индианеца до стената.

— Хайде, каубой — каза Калахан и му щракна белезниците.

Вратите на сградата бяха тежки и се отваряха със звук на котвена верига, размотаваща се с бясна скорост от огромна стоманена макара преди да потъне в дълбоката студена вода. Джак не се обърна, но през цялото време усещаше погледа на Индианеца, чак до микробуса, бял и студен под силната синя светлина. Сянката му падна върху микробуса и той видя силуета на едър мъж с висящи от него вериги. Вратата на микробуса се затвори и шумът на двигателя отекна в стените на затвора.

Караше Калахан. Улицата беше пуста. Бъстър запали цигара, наведе се да потърси някаква радиостанция и не забеляза големия бял линкълн с черни прозорци, който ги причакваше в първата пресечка. Пайк им даде цял квартал аванс преди да излезе на шосето и да ги последва. Беше уморен и гладен, но нямаше време за почивка. Първо разплатата.

Беше се отървал от ченгетата след Пийкскил и тъкмо беше поел на север, когато чу за обвинението срещу Джак. Знаеше, че ще го откарат във федерален затвор, и трябваше да присъства, когато го откарваха. Сложи един диск на Дюк Елингтън в уредбата и се намести на седалката така, че да намали старата болка от петте куршума.

В съзнанието му изникна стих на Робърт Фрост. „Защото аз съм обещал. И ще измина километри преди да мога да заспя.“ Повтори го няколко пъти, взрян в белия микробус, докато накрая се сля с ленивата грация на Елингтън. Когато стигнаха до магистралата, остави микробуса да дръпне напред. Пътуваха на югозапад. Най-вероятно към затвора Алънууд. Ако стигнеха до него.