Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (32)

Пийкскил, Ню Йорк

11:00

Докато отвеждаха Джак в ареста на Олбъни, Ники Цицеро и Кейси Шпандау крачеха по сенчестите коридори на третия етаж, в източното крило на Клиниката за палиативни грижи на Сестрите на Провидението в Пийкскил, Ню Йорк. Следваха една монахиня в сиво расо.

Обувките й шушнеха по мозайката на пода. Тя влизаше и излизаше от кръговете светлина, нахлуваща през прозорците на покрива, и Кейси, чието обременено от скръбта съзнание изпитваше ужас от онова, с което щеше да се сблъска, се съсредоточи върху светлосенките по тесните й рамене.

Минаваха покрай отворени врати, зад които се виждаха спящи фигури, свързани към апарати и монитори. До някои от леглата седяха родители или роднини — бледи лица в полусенките, лица, обърнати нагоре, броящи плочките на тавана и ударите на сърцата.

Ники носеше едно мече „Бийни Бейби“ — казваше се Хало. Беше го купил от търговския център в предградието на Пийкскил, без да дава на Кейси никакви обяснения, освен че било за роднина на Джими Скалата.

— Какъв роднина? — беше попитала Кейси, но Ники беше поклатил глава и не й беше отговорил.

Хало беше бяло мече ангел със сребърен ореол.

Стигнаха до вратата на стаята, където се намираше „роднината“ на Джими Скалата. Сестра Мери Ангелус се обърна към тях и тънките златни рамки на очилата й проблеснаха. Лицето й приличаше на оживяла маска. Кожата й беше гладка като сметана и от дрехите й се разнасяше ненатрапчив аромат на сандалово дърво.

— Тя спи, господин Цицеро. Наскоро се появиха рани от залежаването. Неизбежно е. Опитваме се да ги облекчим.

— Знам, сестро — отвърна Ники. — Не се притеснявайте.

— Някой от двама ви иска ли чай?

— Не, благодаря.

— Аз ще съм долу в залата. Ако ви потрябвам, натиснете бутона до нощното шкафче. Разбрах, че господин Рул е починал?

— Да.

— Много жалко. Внезапно ли? Не знаех, че е боледувал.

— Съвсем внезапно. Никой не го очакваше.

Сестра Мери Ангелус огледа лицата им. Устните й бяха много тънки и бледи.

— Той полицай ли беше?

— Да.

— Смъртта му свързана ли е с професията му?

— Да.

— Чухме, че вчера вечерта в Ню Йорк имало стрелба. Четирима убити. Един тежко ранен. Ужасно. Ужасни времена. Толкова скръб в едно семейство. Толкова насилие. Толкова тъга и загуба. Господин Рул беше добър човек.

— Направо да се чудиш къде е господ в цялата тази работа — подхвърли Кейси.

Сестра Мери Ангелус я погледна спокойно.

— Господ е във всеки от нас. Но не Той създава злото. Злото съществува. Не си мислете, че злото ни връхлита, защото Господ му е позволил или го е пожелал. Светът би бил много мрачно място. Не позволявайте на ненавистта ви към злото да изпълва сърцата ви с омраза към света.

— Да. Разбира се — отвърна за своя изненада Кейси, подчинявайки се на някакъв прастар рефлекс.

Сестра Мери Ангелус й се усмихна, обърна се и си тръгна. Кейси вдигна ръка и спря Ники, който се канеше да натисне бравата.

— Какво трябва да разбера от цялата тази работа?

— Винс искаше да видиш един човек.

— А защо ти трябва да ми го покажеш?

— Защо аз ли? Не знам. Аз съм му бил подръка. Винс си има собствени методи.

— Знаеш ли кой е вътре?

— Да.

— Виждал ли си го?

— Не. Винс… ми разказа.

— Това е център за палиативни грижи, което означава, че тук смъртно болните умират на спокойствие. Човекът вътре умира ли?

— Не се знае.

— Ники, това е много гадно.

— Да. Права си. Не си длъжна да влизаш.

— А ти?

— Аз трябва да вляза.

Очите на Кейси се напълниха със сълзи и нещо я стегна за гърлото.

— Добре. Мамка му! Добре. Готова съм.

Ники си пое дъх, отвори и влезе в стаята. Кейси го последва.

На болничното легло лежеше момиченце, окъпано от кехлибарената светлина на лампата. Беше завито до раменете в бледожълт чаршаф. Лежеше на дясната си страна, сякаш свило се около възглавницата. Беше дребно, със слаби крайници и тънка като пергамент кожа. На слепоочието му пулсираше мрежа от сини вени.

Очите на детето бяха затворени, а устата полуотворена. Русата му коса беше подстригана късо. В гърлото му беше пъхната дихателна тръба. Дихателният апарат в ъгъла свистеше бавно и ритмично. На монитора над леглото пулсираха пет зелени линии. Дясната китка на момиченцето беше разтворена и под нея имаше една Бийни Бейби.

Кейси впери поглед в спящото дете. После огледа стаята. Беше пълна С Бийни Бейби. Имаше и цветя, и други играчки, и плакат на „Спайс Гърлс“, и плакат на Саут Парк. Обърна се към Ники.

— Дъщеря му?

— Да. Казва се Морган.

— Тя е в кома. — Това не беше въпрос.

— Да. Винс каза, че Джими Скалата непрекъснато стоял при нея. Опитвал се да си представи какво щяло да бъде, ако малкото му момиченце можело да ходи и да говори. Решил, че щяла да харесва Бийни Бейбита.

— На колко години е?

— На шест.

— Как е станало?

— Играела в двора на училището „Папа Пий X“ в Уайт Плейнс. Шестима пубери, надрусани с лепило, стреляли в двора с крадено оръжие. Забавлявали се. Един куршум я улучил в главата, докато била на катерушката. Била на три годинки. Съпругата на Джими Скалата била там. Превъртяла. Преди година ги изоставила. Сега живее някъде в Орегон. Отказва всякакви контакти. Стрелците били заловени. Най-големият бил на петнайсет години.

— Били са черни, нали?

— Да. Всъщност делото било изцяло черно. Чиста случайност, но от това на Джими не му станало по-добре. Според Винс, искам да кажа така, както той ми го разказа, чернокожата защитничка пледирала, че пуберите страдали от предродов алкохолен синдром, синдром на нежеланото дете и насилие в ранното детство, и дори гняв спрямо расовата си принадлежност, това пред чернокожа съдийка от съда за малолетни и назначена от съда социална работничка — също черна. Направили проучване на домашната обстановка и съдийката се съгласила с адвокатката и адвокатката поговорила с прокурора — също черен — и малките изроди получили присъда за убийство по невнимание и били изпратени в поправителен лагер в Адирондак, където усвоили безценни умения като правенето на къщички за птици от кедрово дърво и различаването на широколистните дървета от иглолистните. След година повечето били отново на улицата.

— Ясно.

— Винс каза, че един от тях вече имал дете. Друг вече бил мъртъв.

— И затова ли мрази — мразеше — черните?

— Общо взето, да.

Кейси нямаше какво да отговори. Стоеше и гледаше дихателната тръба в гърлото на момиченцето. Във вътрешността й имаше капчици влага. Апаратът помпаше, свистеше и бръмчеше, петте зелени линии на монитора пулсираха в стабилен ритъм. Кейси коленичи до леглото и се наведе към детето. Миришеше на крем „Нивеа“ и лосион „Пенатен“. Ники й подаде куклата. Тя извади другата изпод ръката й и сложи новата.

— Казва се Хало — прошепна Кейси. — Тя е мече.

Наблюдаваше лицето на детето така, както рибарят наблюдава повърхността на езерото, нащрек за най-незабележимото раздвижване. По някое време кракът й изтръпна и тя седна на стола до леглото. Скоро светлината се промени и двамата с Ники вдигнаха поглед към слънцето, което беше започнало бавния си път на запад, далеч от пладнето на един дълъг и отвратителен ден. Ники я докосна по рамото.

— Хайде, Кейси. Трябва да си ходим.

Кейси се изправи неуверено, докосна детското лице и последва Ники Цицеро. Затвори внимателно вратата, макар да знаеше, че няма звук на света, който да събуди това момиченце. Когато слязоха по стълбите, попита Ники:

— Сега кой отговаря за нея?

— Винс каза, че Фондацията на детективите ще покрие всички разноски. Освен това Джими Скалата е бил застрахован.

— Знам. Но кой ще се… грижи за нея?

Ники поклати глава.

— Сигурно сестрите.

— Няма ли да потърсят майка й.

— Обадили са се. Тя им затворила.

— Какво трябваше да науча от всичко това, Ники?

— Господи, Кейси! Не знам. Ти какво научи?

— Научих защо Джими Скалата мразеше толкова силно.

— Да. Значи имате много общи черти.

Кейси излезе навън, без да каже нищо. Въздухът беше като в напалена пещ. Тръгнаха по алеята и излязоха на паркинга. Ники беше оставил 509-а под една топола в края. Парчетата от счупеното странично стъкло се виждаха отдалеч.

— Ох, господи! — Ники се втурна към колата.

Кейси го последва с ръка на служебния глок под сакото. Едновременно с това огледа всички коли на паркинга. Тези с незатъмнените стъкла изглеждаха празни. За другите не знаеше. Ники стигна до таксито и удари с юмрук по покрива. Част от счупеното стъкло падна на асфалта.

— По дяволите!

— Много полезна реакция, Ники. Какво липсва?

Колата беше претърсена много набързо, но ефикасно. Капакът на жабката беше счупен. Навсякъде се въргаляха хартии и парчета пластмаса. Предните седалки бяха покрити със счупени стъкла. Кейси отвори задната врата и възкликна:

— О, не!

— Какво има?

— Куфарчето ми. Бях го оставила на задната седалка. Няма го.

— Какво имаше вътре?

— Целият ми живот. О, боже! Целият ми скапан живот.

— В куфарчето? Защо?

— Ники, аз още дори нямам бюро. Вътре бяха нещата ми от Две Пет. Нямаше къде да го оставя.

Ники огледа още веднъж погрома и тръгна към болницата.

— Къде отиваш?

— Да взема метла и да повикам полиция.

Почти беше стигнал до входа, когато се обърна и видя, че Кейси се свлича до колата. Върна се на бегом и коленичи до нея.

— Разкарай се, Ники, моля те.

Ники я остави да поплаче, после отново сложи ръка на рамото й и тя не я отблъсна. След още малко вдигна лявата си ръка и я сложи върху неговата. Кожата й беше топла и миришеше на цигари. Ники бръкна в джоба си, извади някаква салфетка и й я подаде. Тя я погледна. Сълзите бяха оставили две блестящи следи по идеалната й тъмна кожа.

— Къде си я държал? — попита.

Но въпреки това я взе.