Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (37)

Събота, 24-ти юни

На запад по магистрала 11, Източна Пенсилвания

04:30

Луната браздеше в бледожълто спокойната черна повърхност на реката. Течението заобикаляше вихрено островчетата и лунните искри потъваха в непрогледния мрак на околните хълмове.

Кръглите хълмове на фона на звездното небе изглеждаха като издигнати от човешка ръка, подредени и равномерни като купчини въглища. На другия бряг на реката се редяха огърлици и синджири от студени бели, зелени и виолетови светлини, оформени в решетки, триъгълници, кули и арки, Джак видя и висока стоманена кула, увенчана с огнена корона от кървавочервено, кобалтовосиньо и сярно жълто — безумна игра на цветове, понесена от нощния вятър.

Между тясната виеща се лента на магистралата и брега на реката имаше железопътна линия. Понякога застигаха някой товарен влак. От комина му излитаха искри, докато забавяше ход по нанадолнището или поемаше с пълна сила по правите отсечки. След това влакът постепенно изоставаше и тракането на стоманените колела заглъхваше зад мръсните прозорци на микробуса.

Светлината избухваше, когато преминаваха през разни забутани селца, с бледожълти улични лампи, дървени къщи с порутени огради и олющена боя и ръждясали коли, паркирани под провиснали навеси.

В някои дворове се мяркаха шезлонги в крещящи цветове, а веднъж зърна нещо, което се запечата в съзнанието му — стая с една-единствена гола крушка на тавана; някакъв дебел старец по бяла тениска седеше във фотьойл и се взираше напрегнато в невидимия телевизор.

Гледката остана назад и отново се озоваха сред природата и в тунела между сивкавите сенки на дърветата, застинали в белите конуси на фаровете. В този внезапно настъпил мрак виждаше само белезникавия блясък на оковите си и силуетите на двамата пазачи, откроени на зелената светлина на таблото в стоманената им клетка.

Калахан шофираше и слушаше кънтри по някаква нашвилска станция, а Бъстър пуфкаше ментолови цигари една от друга. Когато се обръщаше да каже нещо на Калахан, Джак виждаше огънчето на цигарата, което се разгаряше, когато Бъстър дърпаше и издухваше дима срещу призрачната зелена светлина; понякога Бъстър поглеждаше Джак право в очите в огледалото, без да говори — с мършата не се говори — с нашарено извънземно лице и очи като дупки. Димът проникваше в клетката на Джак и ментоловият аромат месеци след това щеше да извиква в съзнанието му тунел от преплетени сивкави дървета, черна асфалтова лента в успоредните ивици на фаровете и зловеща зелена светлина. Когато слънцето се вдигна достатъчно, за да обагри в тъмнорозово тревистите хълмове, Калахан забеляза светещата табела на закусвалня „Дени“ и се обърна към свития на затворническата скамейка Джак, който беше опрял лицето си на прозореца.

— Ей, пич. Не ти ли се пикае?

Пребитият от умора Джак не се беше сещал, но след като му го казаха, нуждата стана непреодолима.

— Пикае ми се, и то ужасно.

Калахан се засмя и отново заби поглед в пътя.

— В „Дени“. Още няколко километра. Ние с Бъстър винаги спираме там. Правят хубава закуска. Ще спрем, ще вземем кафе, ще източиш бойлера и ще се позамиеш. Не мога да те закарам за първи ден в затвора, като че ли сме те влачили на задната броня. Ще направим лошо впечатление.

Бъстър изръмжа, почука по огледалото за обратно виждане и погледна Калахан, която се вгледа в огледалото, присви очи и стисна устни.

— Ей, каубой. Да познаваш някой със син мерцедес?

Джак се размърда и изви врат, за да погледне през задния прозорец на микробуса. Някакъв тъмносин мерцедес ги следваше на около триста метра. Докато го наблюдаваше, мерцедесът се приближи и освети вътрешността на микробуса. Джак примижа.

— Да. Познавам.

Калахан подскочи, а Бъстър се обърна и се втренчи в него.

— Кой е?

— Не знам този кой е. Но човекът, който ме забърка в тези лайна, кара точно такъв син мерцедес-бенц.

— Защото Бъстър го забеляза още при Нантикоук. Оттогава ни следва на около половин километър.

На Джак не му се вярваше, че Пайк ще вземе да преследва един маршалски микробус, но въпреки всичко се разтревожи и Калахан забеляза реакцията му.

— Май не ти е приятел.

— Не. Не ми е приятел. Той е опасно и откачено копеле.

— Сега ни настига.

Големият мерцедес ускори и светлината на фаровете му изпълни купето на микробуса. Калахан се наведе към жабката и измъкна голям глок. В ръцете на Бъстър също се беше озовал някакъв късоцевен пистолет. Нигериецът не изпускаше от поглед мерцедеса, който се беше изнесъл за изпреварване. Джак се опита да види шофьора, но фаровете го заслепяваха. Мерцедесът се изравни с тях и Джак се обърна, за да види номера му. Бели табелки, покрити с кал и прах. Не различи нито щата, нито цифрите. Прозорците бяха затъмнени. Двигателят изрева в ушите му. Бъстър взе на прицел изпреварващата ги кола и стисна здраво пистолета. Мерцедесът ги изпревари, без да намали, даде газ и изчезна зад билото на близкия хълм.

Калахан внимателно отмести пистолета на Бъстър.

— Мускетът ти сочи право в лицето ми, Бъстър.

Нигериецът го свали и се намести на седалката.

— Май нищо не стана, а, каубой? Не позна ли шофьора? Аз изобщо не можах да го видя. Много му бяха тъмни стъклата.

— И аз не го видях. Но мерцедесът на Пайк май не беше с тъмни стъкла. Видя ли номера?

— Май че беше от Ню Йорк. Видях три от цифрите. — Калахан взе радиостанцията.

— Маршал четири, пет, радио?

Радиото изпука и ги заля с бял шум, като вълна, оттегляща се от пясъчен бряг. Калахан огледа хълмистата местност и поклати глава.

— Няма сигнал. Скапани планини! Винаги е така. Ето я и „Дени“. Ще се обадим по телефона.

Закусвалня „Дени“ се намираше в предградието на някакво забравено от бога градче, което се казваше Бийч Хейвън. Имаше съблекалня и пералня, щанд за алкохолни напитки, магазин за резервни части, всичко това затворено и зарешетено в бледата светлина на изгрева. Самата закусвалня беше ярко осветена и празна. На паркинга имаше две коли, но никоя от тях не беше тъмносин мерцедес.

Калахан паркира точно пред входа, слезе от микробуса и го заобиколи, за да отвори задната врата. Свежият въздух накара Джак да трепне и сърцето му се сви от неясното предчувствие за онова, което го очакваше в затвора. Какво ли беше никога да не дишаш свеж въздух и да не се наслаждаваш на слънчевата светлина, без да е препречена с бодлива тел и решетки? През съзнанието му премина ослепителна светкавица от ярост, оставяйки след себе си безпомощност и тишина. Несправедливостта — необяснимото безсмислие и лудост — изгаряше стомаха му като долнокачествена водка. Той стъпи на росния паваж и се озова право пред студените очи на Бъстър, които го гледаха иззад мерника на пистолета. Пръстът му беше на спусъка.

Джак видя страх и ненавист, и отчаяната надежда затворникът да направи нещо — каквото и да е — което щеше да оправдае нигериеца да го застреля. Калахан и Бъстър застанаха от двете му страни и тримата се изкачиха по каменните стълби до вратата на ресторанта.

В първото сепаре млада чернокожа жена четеше „USA Today“. При вида на окования Джак очите й проблеснаха гневно. Калахан вдигна ръка.

— Спокойно, Ани. Ние сме. А този не е Джак Изкормвача. Донеси ни нещо за ядене и кафе. Черно.

Ани скочи, отиде до барплота и наля три чаши кафе. Калахан изгледа Бъстър предупредително и настани Джак срещу себе си. Бъстър седна до него и Джак долови мирис на сено и цигари. От нигериеца лъхаше жега и въпреки климатика страните му изглеждаха влажни от пот. На светлото Калахан изглеждаше уморена и стара, пъпчивата й кожа беше суха и петниста.

— Какво си ме зяпнал, каубой? В този час на деня никой не изглежда добре. Какво ще ядеш?

Джак си поръча Гранд Слам, Калахан също. Бъстър сбърчи нос при вида на бекона в менюто и си поръча с отчетлив акцент препечена филийка без масло, чаша леден чай и ечемичена супа. Гласът му се оказа по-писклив, отколкото очакваше Джак. Закусиха в пълно мълчание, след което Калахан въздъхна, отмести чинията си, посегна към пакета „Куул“ и забеляза изражението на Джак.

— А бе, каубой, ти не трябваше ли да пишкаш? Бъстър, заведи го в тоалетната и му помогни. Аз ще се обадя да проверя мерцедеса.

— Аз не пипам мъже — изрече през зъби Бъстър.

— Аз също — отвърна Калахан. — Ето ти ключовете. Отключи го и стой пред тоалетната. Джак ще се държи прилично, нали, Джак?

Джак не каза нищо, Бъстър се измъкна от сепарето, изчака Джак да стане, после кимна към дъното на заведението и го изчака да тръгне пред него. Келнерката ги зазяпа, докато минаваха покрай нея, и Джак й намигна. Тя се отдръпна като ужилена и вдигна вестника си.

Бъстър спря пред вратата на тоалетната, каза само едно „Стой“ — като че ли Джак беше куче — и влезе вътре. Джак остана сам и впери поглед в отворената задна врата, откъдето виждаше изгряващото слънце и пъплещите по шосето към града камиони. Хрумна му, че отворената врата е капан и че ако се опита да избяга, Бъстър с удоволствие ще му напълни гърба с олово. А може и да беше просто отворена врата. Свежият вятър погали лицето му и разроши дългата му коса. На поляната отзад имаше коли — две комбита и голям бял линкълн. Ако успееше да стигне до тях… какво? Да умре? Да избяга в Боливия? Да открие кой му е причинил всичко това? И евентуално да остане жив, докато успее да го пребие до смърт?

Продължи да се люшка между копнежа и страха и да се взира в слънцето, което озаряваше трепетликовата гора. Вратата на дамската тоалетна се отвори и Ърл Пайк излезе с полуавтоматичен „Смит и Уесън“ в ръка.

Джак го погледна право в очите. Пайк вдигна пистолета. Очите му бяха сънени и странно бляскави и спокойни. Имаше вид на човек, който принася жертва. Джак стоеше като парализиран. Пайк му се усмихна, премести пистолета и стреля два пъти в главата на Бъстър, който тъкмо излизаше от мъжката тоалетна. Изстрелът отекна като взрив в тясното помещение. Мозъкът на Бъстър се разплиска по тапетите на цветя и примесеното с парчета череп кърваво розово желе се стече по стената като счупено яйце. Бъстър се удари в стената и падна като отсечено дърво.

Пайк се ухили отново, обърна се, вдигна ръка към гърдите на Джак и го отмести настрани — Шарън Калахан тичаше към тоалетната с изваден глок и широко отворени очи, пистолетът й скачаше ту към Пайк, ту към Джак.

— Хвърлете оръжията! Веднага! — изкрещя тя. Погледът й за миг се стрелна надолу, към трупа на Бъстър, и отново се вдигна, но през това време Пайк вече беше стрелял три пъти — веднъж в гърлото й и два пъти в лявата й буза.

— Господи! — ахна Джак, вперил поглед в очите на Калахан.

Тя премигна и направи опит да вдигне пистолета си. Пайк пристъпи към нея, взе го внимателно от ръката й и го подхвърли на Джак, който неохотно го улови за дулото с окованата си ръка, след което се опита да го обърне и да го хване както трябва. Движенията му бяха нервни и непохватни. Знаеше, че следващият куршум е за него. Пайк посегна, хвана Джак за китката и заговори на Калахан, която в този миг се свличаше на колене, подпряла гръб на тапетите с цветя, с бликаща от гърлото черна кръв и две малки кръгли дупки на сухата като хартия кожа на кръглата й буза.

— Никога не поглеждай встрани. Това те уби.

Очите й бяха измъчени и тъжни. Озадаченият й животински поглед се премести върху Джак — беше изпълнен с нещо като няма молба и обвинение. Опита се да му каже нещо, но от гърлото й излезе само кръв и Джак почувства, че й е длъжен да не отмества очи. Откъм входа на заведението се чу тропот на ботуши. Пайк се обърна към Джак: продължаваше да стиска ръката му, с която държеше глока.

— Трябва да бягам, Джак.

След което се обърна и изтича до отворената врата.

— Предлагам ти да последваш примера ми. — И побягна. Прекоси поляната и се качи в белия линкълн. Джак чу двигателя, видя линкълна да излиза на шосето — и после настъпи абсолютна тишина.

Той погледна надолу към Калахан. Очите й бяха приковани в някаква видима само за мъртвите точка. Бъстър лежеше по лице на фалшивия персийски килим, черепът му зееше като издълбана тиква. Беше се изпуснал и миризмата на изпражнения беше просто задушаваща. Джак се наведе, откачи ключовете от колана на Калахан, отключи белезниците, погледна ключовете от микробуса, повърна и побягна.