Карстън Страуд
Никой не умира два пъти (25)

Петък, 23-ти юни

Контейнерен терминал Ред Хук

Бруклин, Ню Йорк

Полунощ

Минаваше полунощ, но Джими Скалата изобщо не възнамеряваше да се отказва да чака Ърл Пайк. Бяха паркирали под дърветата в западния край на Морската градина при Ред Хук. Дъждът беше спрял и мокрият вятър клатеше клоните на дърветата и обсипваше колата на 511 с капки. Декси и Карло бяха паркирали таксито на 509 близо до терминала на Ред Хук. Прозорците му бяха замъглени, непрогледни като сребърни монети.

От другата страна на „Ван Брунт“ дългите по тридесет метра сгради на пристанищния терминал закриваха изгледа към Багъри и долен Манхатън, но въпреки това сиянието на града се виждаше и обграждаше силуетите им с жълтеникава омара. Над залива на Ню Йорк се носеха кълбета мъгла. Терминалът беше осветен като писта за кацане, а крановете и елеваторите оформяха дълъг кей покрай реката. На паркинга имаше много камиони — чакаха да ги натоварят. Имаше и групичка докери. Изглеждаха готови за работа, само дето наблизо нямаше никакъв кораб. Бръмчаха мотори на кранове, боботеха пуснати на празен ход дизелови двигатели, но зад целия този шум се чуваха басовите тонове на маркерите в пристанището, наподобяващи бучене на орган в празна църква.

Времето минаваше, никой не казваше почти нищо, особено в кола 511, където Кейси полагаше всички усилия, за да не заспи, а Джими Скалата слушаше джаз по радиото и провеждаше политика на системно игнориране на чернокожата жена до себе си.

Някъде към полунощ Ники Цицеро пристигна с такси. Попитаха го къде, по дяволите, е бил. Той им отговори накратко, запазвайки добрите новини за накрая. След като беше излязъл от хотела, се беше отбил в един бар за поверителен разговор с бърбън и сода, за да се успокои, а не за нещо друго, след което беше тръгнал по Второ, където беше намерил една патрулна кола на Едно Седем и им беше показал значката си. След като го размотавали почти час, се обадили на сержанта си, който го свързал с Винсънт Сарагоса в офиса на Плъховете, както наричаха ОСД.

Винс Сарагоса не пожелал да обсъжда извършеното от него с говедото, което висяло на линията, и затова казал на началника да откарат Ники до Ред Хук с патрулната кола. Само че началникът на патрулните вече се бил ядосал, че Плъховете са се намесили на тяхна територия, поради което Винс накрая му казал да зареже скапаните патрулни и да вземе такси, пък той после щял да му покрие сметката. Ники направил каквото му било казано, което означаваше, че беше пристигнал в Ред Хук с такси, а не с биеща на очи патрулна кола, което се оказа поредното дребно, но идеално пасващо звено в правосъдната боза от световна класа, която бавно и неумолимо се забъркваше в момента в Ред Хук.

Както и да е, Ники пристигна в добро разположение на духа и им разказа за ножчето от самобръсначката. Показа им го на бледата светлина на арматурното табло — беше в пликче за веществени доказателства, което беше взел от патрулката. Джими Скалата беше впечатлен и си го каза и на Ники му стана още по-хубаво. Но Кейси бе на друго мнение.

— Ами ако забележи? Ами ако ни накажат за незаконен взлом и претърсване? Ами ако някой те е видял да влизаш?

Джими сви рамене и не каза нищо.

— Никой не ме видя — отвърна Ники. — Имаме ДНК. Трябва само да я дадем за анализ и да го окошарим след седмица, като излезе резултатът. Всъщност, Джими, защо висим тук? Знаем го къде живее. Можем да го закопчаем по всяко време.

Кейси беше съгласна.

— Ники е прав. След като щатските получат анализа на ДНК, ще намерят Пайк и ще му предявят обвинение. Нашата част приключи. Приключи още когато изпуснахме линкълна.

— Не е там работата — отвърна Джими. — Винс е оставил патрулка пред хотела. Какво са ни съобщили дотук? Съобщили са ни дедовия. Което означава, че той не се е прибрал. Къде е тогава? Идва насам. Искам да съм тук, като дойде. И освен това съм шеф на това звено. Ясно?

— Защо? Какъв е смисълът? — попита Ники.

— Как се нарича този отдел, Цицеро?

— Плъховете. Отдел за съвместни действия.

— Да… ключовата дума е съвместни и длъжностната характеристика включва да се помага на ченгета от други юрисдикции. Което смятам да направя. Сега обаче се оказва, че твоят заподозрян в двойно убийство вероятно е замесен в някаква афера на моя територия и аз съм полевият ръководител на тази съвместна операция, и нямам намерение да си ходя, докато не разбера какви ги върши тоя тип. Затова, затвори си, ако обичаш, устата и дишай прекрасния нощен въздух.

Ники въздъхна и се облегна на задната седалка.

— Добре. Давам ти един час. След това ще отнеса… доказателството… на моя територия и ще го дам за изследване. Звеното може и да е твое, детектив, но случаят е мой. Някой ще има ли нещо против, ако запаля цигара?

— Хич не ми пука, ако ще да се запалиш целия — отговори Джими. Не го биваше много по компромисите.

Ники извади пакет „Марлборо“.

Кейси изстена.

— Боже мой, очаквах го.

Ники се обиди.

— Сега пък какво?

— Марлборо. Ники, ти си ходещо клише.

— Благодаря. Много смешно. Искаш ли?

Кейси се опита да потисне прозявката си, но не успя. Какво пък толкова, по дяволите?

— Да. Дай една.

— Господи — обади се Джими, — Уитни имала пороци.

Кейси не му обърна внимание. Ники извади запалка зипо и щракна. Кейси запали и колата се задими. Джими въздъхна и натисна бутона за сваляне на дясното стъкло. То се плъзна надолу.

Димът се понесе във влажния въздух и отплува към Ийст Ривър. Отвън нахлу мирис на сол, риба и машинно масло. Когато цигареният дим стигна бодливата тел по оградата на терминала, от него не беше останало почти нищо, но снайперистът от АТО на покрива на гаража за камиони го надуши, включи микрофона на гърлото си и прошепна:

— Способен до Шест Действителен.

Застаналият на покрива на контейнерния терминал Лутър Камбъл свали прибора за нощно виждане „Стар Лайт“ и намести микрофона на каската си до устата.

— Шест Действителен.

— Марлборо — каза стрелецът. Продължаваше да наблюдава 511 през мерника на автоматичния си ремингтън. — Пушат.

Камбъл се ухили на заелия позиция до него агент на АТО — казваше се Бъни Крюгер. Крюгер беше едната трета от тримата яки момци, които Джак Вермилиън бе видял в офиса си в Трой. Крюгер си придаде войнствено изражение и включи своя микрофон.

— Способен, тук е Пекаря. Димът посткоитусен ли е?

Снайперистът, бившият сержант от морската пехота Фаръл Гарбър, се засмя тихо.

— Не, другият изобщо не ги оставя насаме.

Радиото на Камбъл изпращя.

— Ей, това не е игра. Гледайте си задачите.

Камбъл изръмжа, покри микрофона си и се обърна към Крюгер.

— Мамка му, тая къде се е свряла?

Крюгер посочи една редица тъмни прозорци над основната товарна площадка.

— В офиса. Там има тоалетна и кафеварка. Седи зад бюрото и слуша опери.

— В униформата? Онази черничката?

Крюгер кимна. Валериана Греко беше всеизвестна с навика си дори за най-незначителната операция да се облича в ушита по поръчка бойна униформа, както и с пристрастията си към личните огнестрелни оръжия. На дясното й бедро висеше глок, а отляво на кевларената й жилетка беше затъкнат нож „Ка-Бар“ — „Ка-Бар“, за бога — точно под плочката, на която пишеше „Греко, прокурор на САЩ“.

Определено й отиваше. Греко беше идеален обект за двадесет и четири часово наблюдение, ако наблюдателят е психолог патолог. Дневната й тренировка например представляваше тренировки по тай-бо, вид кикбокс, който упражняваше върху една боксова круша в кабинета си. Обичаше да свиква оперативки, докато тренира. Шестима яки мъже трябваше да стоят край крушата в костюми и с кобури на раменете и да докладват за текущите разследвания, докато босата джобна ядрена ракета в черна нинджа пижама се потеше, риташе и се връткаше, и се нахвърляше върху крушата, крещейки с пълно гърло „ийя“ и „хаийя“, разпердушинвайки невидимия противник. Изживяването си беше див сюрреализъм и Лутър Камбъл се тревожеше за умственото си здраве, защото беше започнал да свиква с него. Той въздъхна още веднъж и включи микрофона си.

— Проверка.

— Делта, пост четири, нула часът тридесет и три, край.

— Хотел, пост шест, нула часът тридесет и три, край.

— Индия, пост четири, нула часът тридесет и четири, край.

Слушалките пропукваха, докато агентите на АТО един по един съобщаваха позициите и показанията на часовниците си. Деветимата бяха разположени на най-различни места в района на Ред Хук, въоръжени до зъби и облечени в специални антитерористични униформи: Фаръл Гарбър на позиция за стрелба на покрива на гаража, още един снайперист, Зуут Кониърс, в екип с набелязващия целта, Лий Форд на покрива на основния навес за контейнери, трима агенти от АТО под ръководството на шефа си Дери Флин в един тир близо до кея, където трябваше да пристане на док „Агава Каньон“, и още две жени агентки — една новобранка, Антония Уошингтън, и инструкторката й, четиридесетгодишната печена Мая Бергман, в една лодка в реката, която затваряше кръга на прицела.

И естествено, самата Греко в офиса, който гледаше към главната товарна площадка, което означаваше девет и половина агенти. Тя се регистрира с личната си парола и Камбъл долови високоволтовата енергия в гласа й.

— Валкирия, нула часът тридесет и пет, край.

— Валкирия, тук Шест. Някоя от другите агенции отговори ли на проверката на номерата?

В момента, в който синята виктория и таксито бяха паркирали пред входа на склада в Ред Хук, снайперистът на покрива ги беше проверил в компютърната база данни. Това беше станало преди час. Дотук компютърът на Пътна полиция не беше открил нищо. И двете коли се оказаха съвсем обикновени, едната беше регистрирана на фирма „Бостън Бар — инвестиционен мениджмънт“, а другата принадлежеше на частно лице от Бруклин. Точно това трябваше да покаже компютърът за всяка необозначена полицейска кола, тъй като и престъпниците имаха достъп до базата данни на Пътна полиция, но Греко беше пропуснала този тънък момент и въпросът очевидно я дразнеше. Отговорът й бе кратък и рязък.

— Още не. Ако има промяна, ще ви уведомя. Валкирия край.

— Благодарско, малката — отвърна Камбъл, но не в микрофона.

Крюгер се изхили и допълзя до ръба на покрива. От тяхната позиция се виждаха двете подозрителни коли и снайперистът на покрива на гаража. По-нататък продължаваха складове и други административни постройки. Светлините на Бруклин се мержелееха във влажния въздух. Ниските облаци отразяваха оранжевите отблясъци на пристанищното осветление.

На Крюгер му харесваше напомнящият филма „Лудия Макс“ постапокалиптичен изглед на района. Той смяташе, че ако ще се завързва някаква грандиозна престрелка, мястото е изключително подходящо. Като във филмите. Бъни Крюгер беше голям киноман и непрекъснато страдаше, че операциите на отдела нямаха нищо общо с филмите на Брус Уилис например. Той насочи прибора за нощно виждане към двете коли отдолу.

Стъклата на таксито бяха замъглени, но все пак той различи две мъжки фигури — як тридесет и няколко годишен мъж с външност на престъпник и някакъв блед младок, който дори от това разстояние изглеждаше нервен. Зад волана беше по-възрастният. Говореше нещо, но Крюгер не го чуваше, защото отделът не искаше да се изръси за един сериозен микровълнов или лазерен подслушвател. Брус Уилис щеше да има такъв подслушвател. Не беше честно.

Крюгер премести поглед към синята виктория. Вътре движението беше по-оживено. Явно беше възникнал някакъв спор. Той увеличи образа на шофьора, елегантен млад мъж. Беше се обърнал и говореше на другия, който беше пристигнал с такси. И пак, никакъв звук. Крюгер обърна глава към Камбъл, който се беше подпрял на корпуса на някакъв вентилатор.

— Мислиш ли, че тия долу имат нещо общо с операцията? На мен изобщо не ми приличат на ченгета.

— Номерата на колите им не означават нищо. Когато проверяваш някоя кола в компютъра, той отбелязва запитването и ако става въпрос за някакво следене, агенцията, която го провежда, се обажда. Засега имаме само „Бостън Бар“. Вече осведомихме пристанищните власти, а освен това този район не е под юрисдикцията на нюйоркската полиция. Затова, ако тези долу не са от пристанищните — а шефовете им казват, че не са — трябва да внимаваме.

Крюгер сви рамене.

— Защо не изпратим някой да ги попита какво правят тук?

— Защото ако са замесени в операцията, всичко ще отиде по дяволите.

Камбъл отвори капака на часовника си.

— Дванадесет и четиридесет. Корабът ще пристигне в един. Дай да изчакаме и да видим какво ще стане.

Крюгер кимна, опря глава на вентилатора и затвори очи. Камбъл се размърда, потръпна от студ и започна да отброява минутите наум, дзен похват, който използваше винаги, когато операциите се закучваха.

В един часа въздухът се разцепи от мощен басов тътен, който разтърси бетонните стени. Агентите се стегнаха. Камбъл и Крюгер се изправиха и надникнаха от покрива на склада. Един голям кораб тъкмо минаваше покрай маркера на пролива Бътърмилк. Двигателите му боботеха в нощта, а от комина му се издигаха кълбета мръснобял пушек. Мъглата размазваше жълтите светлини и зеленото и червеното на маркерите. Отблизо корабът изглеждаше огромен, почти като самолетоносач. Водата се разпени и корабът се насочи към канала. Работниците на дока се раздвижиха и големият висящ кран се завъртя сред шум на метал и хидравлика.

Камбъл прочете името на кърмата.

— „Агава Каньон“. Валкирия, тук Шест.

— Слушам.

— Влиза в пристанището.

— Започвайте записа.

— Разбрано, край.

Камбъл извади от сака си видеокамера и я подаде на Крюгер. Той пропълзя до ръба на покрива и се намести така, че да има най-добър изглед. Щеше да заснеме разтоварването на контейнера, а с малко повече късмет и пристигането на Ърл Пайк или дори — може би — участието на подозрителните коли.

Корабът навлезе в пристанището и членовете на 511 застанаха нащрек. Ники погледна часовника си.

— Мамка му. Джими, хайде да се омитаме. Един часът е, по дяволите.

— Ей, шерифче, да не си забравил, че си на гости. Това е моето звено.

— Това звено е на нюйоркската полиция, детектив — вметна Кейси.

— Млъквай, Уитни.

Кръвта на Кейси се качи в главата й. Лицето и гърдите й пламнаха. Ръцете й изтръпнаха. Изминаха две секунди, през които тя се опита да се овладее, но в крайна сметка избухна.

— Слушай какво, скапаняко, ако продължаваш да ми викаш Уитни, ще накисна кльощавия ти задник на Антирасистката организация.

— Я — впечатли се Джими Скалата, — Уитни получи пристъп на бяс.

Забележката я извади окончателно от равновесие.

— Стига толкова. Аз съм дотук.

Отвори вратата, издърпа куфарчето си и понечи да излезе от колата. Джими се обърна към нея и размаха пръст.

— Ей, госпожице. Тук се излиза, когато кажа аз.

— Джими, спри да я тормозиш — обади се Ники. — Всички сме изморени.

Кейси се извърна към него.

— Я млъквай, Силвестър. Ако ми е нужна помощ, ще се обадя на майка ти.

Ники впери поглед в страничното стъкло и едва забележимо се изчерви.

Джида Скалата въздъхна театрално.

— Госпожице, за теб се говори, че някой непрекъснато трябва да ти помага.

— Това пък какво означава, да му еба майката?

— „Това пък какво означава, да му еба майката, сър.“

— Не съм длъжна да ти викам „сър“, блед червей такъв.

— Охо! Е, това ако не е расова обида, не знам какво е.

Кейси сложи куфарчето на асфалта, слезе, отвори предната дясна врата, наведе се и заговори на Джими почти нежно:

— Ако имате проблем с мен, сър, защо не излезете да се разберем още сега?

Ники се опита да каже нещо, но Джими го прекъсна.

— Ники, не се бъркай. Я да си изясним нещо, Шпандау. Ще ми кажеш ли какво означава „да се разберем“? Може би ще ме пребиеш?

Кейси се отдалечи от колата, стиснала челюсти от яд. Снайперистът от АТО Фаръл Гарбър забеляза раздвижването и се обади на Камбъл.

— Някой излезе от викторията.

— Разбрано… ще я покрия. Не прави нищо. Всички да останат по местата си. Може да е ход за заблуда.

Камбъл пропълзя до ръба на покрива и насочи бинокъла си към колата. Фаръл беше прав. Долу ставаше нещо, но да го вземат дяволите, ако разбираше какво. Чернокожата жена се отдръпна на няколко метра и застана с лице към синята кола. Устните й се движеха и дори въпреки шума на кораба и машините се чуваше, че крещи. Джими Скалата удари волана толкова силно, че едва не го счупи.

— Господи, мразя тези феминистки хленчения! Шпандау, дай наистина да се разберем. „Редник Джейн“ е само шибан филм! Съмнявам се, че Деми Мур изобщо може да държи автомат. В истинския бой няма путки. И никога не е имало. И няма да има. В истинския живот, в моя полицейски отдел, когато някой — бял, черен или прозрачен — напсува истинско ченге, получава шут в задника. А бе, да му еба майката, какво съм седнал да ти говоря…

Ники побърза да излезе от задната врата, защото Джими изхвърча отпред като тапа. Кейси стоеше хладнокръвно разкрачена и със скръстени на гърдите ръце. На покрива Камбъл промени позицията си и застана на коляно. Тримата от синята кола, двамата мъже и жената, се караха. Той погледна Гарбър, който също беше заел позиция, но не се беше прицелил в тях — чудесно, прекрасно! — след което погледна сцената на двора.

Джими Скалата тръгна към Кейси. Беше пребледнял, а устата му беше стисната. Ники застана на пътя му тъкмо в момента, когато Декстър и Карло изтичаха откъм другата кола.

Фаръл Гарбър се включи в ефир.

— Раздвижване откъм таксито. Двама мъже.

— Прието — отвърна Камбъл и насочи бинокъла към таксито.

Двамата мъже бяха излезли и тичаха към другата кола. Крещяха нещо, но шумът на машините заглушаваше думите им. Камбъл отново погледна синята кола.

Определено приличаше на караница. Третият мъж, онзи с коженото яке, също беше скочил от колата и спираше първия със сивия костюм. Ако това беше провокация, тия двамата заслужаваха награда за режисура.

Ники Цицеро надхвърляше поне с двадесет и пет килограма и с десет сантиметра категорията на Джими Скалата, но той го отмести небрежно. Ники го хвана за ръкава и изсъска в ухото му:

— Детектив Рул, ако ударите подчинен, с вас е свършено!

— Ей — викна Кейси, — я го остави тоя плужек. Няма да подам оплакване срещу него.

Декстър Зарнас и Карло Суарес дотичаха запъхтени.

— Вие нормални ли сте? Ние сме на работа! Шпандау, качвай се в колата!

— Няма да се кача никъде с тоя дебеловрат шопар.

Ники се обърна към нея и каза:

— Да ти повикам такси?

— Викай каквото щеш. Няма да мръдна оттук.

— Тая е луда — каза Джими.

От покрива Гарбър се мъчеше да следи развитието на събитията. Образите в мерника му подскачаха — не можеше да държи и петимата под прицел. В момента в кръстчето беше гърбът на Джими Скалата — той налиташе на чернокожата.

Камбъл забеляза, че е вдигнал пушката, и включи микрофона си.

— Фаръл, държиш ли ги на прицел?

— Да, Шест.

— Свали пушката, да те вземат дяволите!

— Слушам. Но долу взе да става напечено.

Камбъл се включи в мрежата.

— Всички по местата. Всеки да покрие периметъра си. Не знаем какво става, но по-добре да ги оставим. Не правете нищо. Повтарям, не правете нищо.

Долу Джими Скалата изкрещя на Кейси:

— Виж какво, госпожице! Не ми се репчи! Не знам какво търсиш тук. Не знам какво си направила. Обзалагам се обаче, че е голяма простотия. Знам обаче едно: ако беше бяла — дори да беше бяла путка — щеше да си всякъде другаде, но не и в едно от най-добрите звена на нюйоркската полиция. Ако още веднъж ми се изрепчиш, ще те изритам от нюйоркската полиция, та ако ще да си наемеш най-добрия адвокат и Опра Уинфри да ти отдели два часа предаване. Ясно? Или да ти го напиша с печатни букви?

— О, напълно ми е ясно. Не ти стиска да…

— Стига! — Ники посегна да хване Кейси, но тя го удари по ръката. Ники я хвана за китката и я изви така, че тя застана на пръсти. Декстър Зарнас и Карло Суарес застанаха до Джими, готови, ако се наложи, да го повалят на земята. Декстър извика на Ники:

— Вкарай Шпандау в петстотин и девет, Ники. Закарай я у тях. Ние ще вземем петстотин и единадесет. Хайде, Джими.

— Качвай се в колата, Кейси — тихо каза Ники. — Ще те откарам у вас. Качвай се. Веднага.

Камбъл се беше приближил до ръба на покрива. Един етаж по-надолу Фаръл Гарбър пълзеше наляво по гофрираната ламарина и се опитваше да заеме позиция за стрелба. В ефира се чуваха докладите на другите агенти, които следяха придвижването на „Агава Каньон“.

Той се обърна да погледне кораба и чу гласа на Гарбър.

— Шест, какво е това на оня блок, по дяволите?

Камбъл се обърна. Гарбър сочеше редица панелни жилищни блокове на около километър на изток. Камбъл вдигна бинокъла си и видя някакво ярко отражение на покрива на една от сградите. Нагласи фокуса и образът се приближи.

Силует, най-вероятно мъжки, както и съвсем ясно отражение. Той продължи да фокусира образа, който изведнъж стана много ярък — в центъра на тъмната маса проблесна синьо-бял огън — след което чу звук, наблизо, съвсем наблизо, сякаш някой удари с юмрук по разтворена длан. Обзе го неописуема слабост, зави му се свят и му се догади. Свлече се на колене, след това падна по лице. Между пръстите му се процеждаше нещо с мирис на желязо. Чернилката потече по ламаринения покрив. Настъпи ужасна тишина, нарушавана от време на време от далечни гласове в ефира — слаби, тенекиени, тревожни… говореха… какво? Нещо… беше прекалено уморен, за да ги слуша… погледна ламарината под себе си съвсем незаинтересовано — и забеляза, че се е превърнала в искрящ сняг, а той летеше над някакво огромно черно езеро и си мислеше колко приятно би било да полегне на снега и да си почине.

Някаква безстрастна част от съзнанието му беше регистрирала факта, че е бил прострелян, и тъй като не беше чул изстрел, оръжието най-вероятно беше със заглушител. Голям калибър, ако се съдеше по огромната дупка в кевларената му жилетка. Но точно сега това му изглеждаше съвсем незначително. Беше много уморен и тялото му беше много тежко.

Обърна се по гръб и впери поглед в плуващите оранжеви облаци. Помисли си, че наистина са красиви. Някой коленичи до него. Крюгер. Говореше в някакво черно нещо, което държеше пред устата си. Камбъл искаше да каже нещо, но не се сети за нищо, което да си заслужава да се каже. Чу паникьосания глас на Крюгер.

— Внимание! До всички! Шест е прострелян! Имаме…

На Камбъл му се стори, че вижда сребърен огън — приличаше на копие. Светлинната експлозия бе напълно беззвучна — Камбъл беше възнамерявал да каже, че оръжието е със заглушител, но беше забравил — куршумът раздра жилетката на Крюгер на два сантиметра под табелката с името му. Гръдният му кош избухна и той се строполи някъде извън полезрението на Камбъл. Остана единствено корпусът на вентилатора. На около два метра. В стоманеното покритие зееше шестсантиметрова дупка. И размазана кръв и плът. Камбъл гледаше дупката и по някое време стигна до много важно заключение, което трябваше на всяка цена да съобщи на Крюгер.

Успя да раздвижи глава и видя някакъв далечен неясен силует, а след това и тялото на Крюгер, което се изтърколи до ръба на покрива и изчезна. Твърде късно, реши той и затвори очи. Щеше да е добре, ако беше казал на Крюгер за дупката в корпуса на вентилатора и за заглушителя… но може би по-късно. Сега просто трябваше малко да поспи. Позатопли се малко, но все още беше много уморен. Малко почивка и щеше да е като нов…

Тялото на Крюгер падна от пет метра височина точно до Фаръл Гарбър, който някак си успя да не му обърне внимание. Свадата между Джими Скалата и Кейси беше погълнала вниманието на агентите и шумът от падащото тяло се изгуби сред тътена на машините. Гарбър бе твърде зает да помогне на Крюгер — мислеше, че или е мъртъв, или умира — опитваше се да задържи мерника върху неясната цел, която беше сигурен, че вижда до малкия кръг отразена светлина на оня покрив — видя засилването на светлината — и в този миг Гарбър разбра съвсем точно в какво се взира — беше го виждал веднъж в Кувейт — отблясък от обектива на снайперистки прибор за нощно виждане „Стар Лайт“ — инструмент за професионални убийци — нагласи мерника — осъзна, че си шепне веруюто на снайперистите — „Трябва да стрелям по-точно от противника, който се опитва да ме убие, трябва да го застрелям преди той да ме е застрелял, ще го застрелям, кълна се в Бога“ — и чу в слушалките си женски глас — „Пекар, Пекар, докладвай, Пекар, тук Валкирия“ — натисна спусъка — ремингтънът подскочи и прикладът го удари в рамото — видя в мерника си син проблясък — понечи да се изтъркаля наляво — куршумът мина от лявата му ключица до дясното му бедро и превърна всичко между тях в пихтия — „докато врагът не изчезне и не остане само покой“ — бяха последните думи на Фаръл Гарбър, така, както ги бяха записали уредите на АТО-мрежата.

Петте ченгета на паркинга застинаха веднага щом чуха гръмовния изстрел от пушката на Гарбър и щом я видяха как изтрополява по покрива и пада върху предното стъкло на някакъв тир.

— Какво стана, мамка му? — попита Декстър.

Джими Скалата се отдръпна от Кейси и огледа двора. Видя нещо продълговато и черно да стърчи от счупения прозорец. Какво беше това, по дяволите?

— Пушка! — каза Ники Цицеро.

Заоглеждаха околните покриви. Отне им около две секунди да осмислят ситуацията — Джими Скалата я осмисли пръв.

— Залегни!

И още докато крещеше, се хвърли зад колата. Кейси и Ники също се скриха зад нея и насочиха пистолетите си към покривите и прозорците в източната част на двора. Карло Суарес бе единственият, който не помръдна. Стоеше като истукан и се взираше в пушката на тридесетина метра от него, сякаш се чудеше какво да прави.

— Скрий се бе, тъпак! — изкрещя Декстър и буквално го завлече зад колата.

Джими беше залегнал зад предното дясно колело, защото беше пределно наясно, че в една сериозна престрелка единствените части на колата, които предпазват от куршумите, са блокът на двигателя и донякъде джантите. Насочи десетмилиметровия си глок към покрива на склада. Нямаше никого.

Не виждаше никого. Нищо не помръдваше.

Машините на дока продължаваха да бучат, скърцаха лебедки, хидравликата ръмжеше. Работещите на дока явно не забелязваха онова, което ставаше на двора. Шумът на контейнерния терминал на Ред Хук беше заглушил изстрелите. Джими се обърна и провери екипа си. Кейси Шпандау беше до него, изглеждаше спокойна и беше подпряла оръжието си на капака на колата. Ники лежеше до нея и дишаше тежко, зад него беше Декстър Зарнас — зачервен и пребледнял едновременно — а до него Карло Суарес, коленичил до задното колело с глок в ръка, вперил озадачен поглед в Джими и задъхан като изморено куче.

— Добре ли сте? — попита Джими Скалата. — Видяхте ли откъде се стреля? Има ли ранени?

Всички поклатиха глави. Кейси се отдръпна от предния капак и клекна до Джими.

— Обади се, детектив!

Джими Скалата се сепна, откачи радиостанцията от колана си и натисна копчето за свръзка с градската централа.

— Пет-едно-едно до централата.

— Пет-едно-едно, слушам?

— Централа, говори 511 от ОСД. Престрелка, вероятно снайперист в контейнерния терминал на Ред Хук. Искаме подкрепление.

— Разбрано, пет-едно-едно… Всички коли на Седем Шест, престрелка в Ред Хук.

В същото време горе по покривите бяха направени всички необходими грешки, някои от тях със скоростта на светлината.

— Шест, тук Валкирия. Обади се, шест.

Вторият снайперист на покрива на контейнерния склад, Лий Форд, изръмжа в микрофона:

— Млъкни ма, кучко откачена! Камбъл е извън строя. Крюгер също. Какво става, да му еба майката?

— Индия, тук Валкирия. Иди да видиш!

— Разбрано — отговори Лий Форд и потупа Зуут Кониърс по лявото рамо. — Хайде, Зуут. Дай да видим какво става.

— Делта, тук Индия. Държите ли позиция?

Делта беше Дери Флин, старшият от тримата агенти на АТО в камиона до доковете. Форд и Флин бяха приятели и работеха заедно от години. Дери Флин беше спокоен, дори малко флегматичен мъж с петнадесет години стаж в агенцията, прошарен, едър и неразговорлив. Той щеше да оживее тази нощ, което впоследствие се оказа добре за нюйоркските полицаи.

— Да, Индия. Заповеди?

— Остани на позиция, Делта. Не знаем какво става. Всички да останат по местата си. Зуут и аз ще проверим Шест.

— Разбрано, Индия.

— Индия, тук Валкирия.

— Валкирия, пречиш. Освободи ефира, ако обичаш.

— Индия, идвам с…

— Делта, тук Индия.

— Да, Индия?

— Делта, прикрепи някой към Греко. Погрижи се да не се излага на обстрел.

— Разбрано, Индия.

Лий Форд и Зуут Кониърс се придвижиха на прибежки по ламаринения покрив. Зуут покриваше периметъра със снайперистката си пушка, а Лий Форд прикриваше него с автомата МР5. Провериха покрива на основната сграда и се спуснаха до покрива на гаража. Лутър Камбъл лежеше по гръб на три метра от корпуса на вентилатора, почти на ръба на покрива.

Форд коленичи да го огледа, а Зуут Кониърс пропълзя покрай него, за да получи по-добра видимост. Видя двете коли, таксито и тъмносинята виктория. Зад викторията имаше някакви фигури. Той зае позиция и вдигна пушката. Лий Форд говореше в микрофона си.

— Валкирия, тук Индия. Шест е прострелян. Раната е сериозна. Жив е. Прати веднага медицински хеликоптер!

— Коя е честотата, Индия?

— Използвай шибания телефон, дето ти е под носа на бюрото, Греко! Обади се в централата и поискай подкрепления! Веднага!

— Ъ-ъ, разбрано, Индия. Край.

— Зуут, какво става?

— Индия, виждам петима. Покрили са се зад синята кола. Единият ми е на прицел. Да действам ли?

Лий Форд погледна измъчено към небето. Беше на петдесет и една, изпитан и солиден професионалист, беше дошъл от чикагската полиция и имаше повече от двадесет години стаж от Зуут Кониърс, който нямаше и пет години стаж след завършването на Федералната академия в Глинко, Джорджия. Зуут бе от онзи тип фанатици, които Лий Форд наричаше „квадратни изроди“.

— Не, Зуут.

Долу на паркинга Декстър Зарнас видя раздвижването на покрива. Наведе се и изсъска в ухото на Джими:

— Джими, на покрива има някой, до вентилатора!

— Видях го. Не стреляй. Никой да не стреля! Още никой не е стрелял по нас. Нямам представа какво става. Ще чакаме подкрепления.

Бяха чули потвърждение от няколко патрулни коли на Седем Шест, които идваха към пристанището. Беше попитал кога да ги очакват и диспечерът му отговори, че до шест-седем минути са при тях.

— Разбрано, Седем Франк. Да побързат. Предполагаме, че на покрива има снайперист. Пратете хеликоптер.

— Има ли ранени полицаи?

— Засега не. Ние не стреляме! Повтарям, не сме стреляли. Пратете възможно най-бързо хеликоптер.

— В момента не разполагаме с хеликоптер, пет-едно-едно. Единственият свободен преследва една кола в Бронкс.

— Ситуацията е спешна, Седем Франк. Кажете на хората си да се съобразяват.

— Разбрано. Спешна ситуация. Как да ви познае?

— Синя краун виктория. Единствената с пет ченгета зад нея. Това стига ли?

— Разбрано, пет-едно-едно. Идват.

Той изключи станцията и се промъкна до Декстър Зарнас. Горе на покрива Зуут Кониърс го проследи и взе на прицел дясното му слепоочие. Ако в този миг някой знаеше, че това са полицаи, всичко, което последва, можеше и да не се случи. Впоследствие шефовете им размишляваха доста над въпроса. Не че имаше кой знае каква полза. Нито едно от ченгетата не носеше значката си на врата, дори Джими Скалата, който беше шефът на уличните операции и следваше да е наясно.

Зуут се обърна към залегналия до него Лий Форд. Младежкото му лице беше мазно и потно, бялото на очите му открояваше кафявите ириси. Шепнеше прегракнало от напрежение. За пръв път попадаше в истинска схватка. Всичко дотук беше само тренировки. Това беше истинско. Беше достатъчно млад, за да смята, че истинските неща са за предпочитане. Щеше да храни това убеждение още близо шест минути.

— Виждам оръжия. Онзи, дето мърда, има глок.

Лий Форд поклати глава.

— Лутър не е прострелян с глок, Зуут. Гърдите му са станали на пихтия. Куршумът е минал през жилетката и е пробил един сантиметър стомана от корпуса на вентилатора. Това не става с глок.

— Кой тогава простреля Шест? И Бъни Крюгер? И Фаръл? Наоколо няма никой друг, мамка му! Не чухме нищо. Няма кой друг да е.

Лий Форд го сграбчи за рамото и посочи покривите на фона на нощното небе.

— Виж ъгъла на стрелбата. Който и да стреля по нас, той е на нашето ниво, някъде там. Оръжието е голям калибър, най-вероятно петдесет, и щом не сме чули нищо, значи има заглушител. Ясно ли ти е, че в момента сме му като на длан? Зелени сенки в мерника. Лягай долу и си седи на гъза. Ще стреляш само по моя заповед, Зуут, разбра ли? Сега млъкни!

Лий Форд се опита да си припомни какво беше чул по радиото малко преди да прострелят Лутър. Фаръл Гарбър беше споменал, че вижда някого на покрива. Къде? В този момент се чу вой на сирени — приближаваше се бързо. Лий Форд погледна отново към паркинга. Видя синята кола и един или двама от онези, които клечаха зад нея. Нямаше начин да не са чули сирените. Ако бяха престъпници и ако Зуут беше прав, че те са застреляли Крюгер, Фаръл и Камбъл, трябваше вече да са се изпарили оттук. Но те си седяха. Чакаха. Какво?

— Божичко!… Зуут, тези долу са ченгета…

В периферното му зрение проблесна нещо кръгло и бяло. Той се обърна към покривите в далечината. Изстрелът прониза бузата му с два пъти скоростта на звука, точно под лявото око. Остатъците от главата на Лий Форд се размазаха по Зуут Кониърс. Единственият звук, който се чу, бе избухването на черепа на Форд. За миг Зуут Кониърс се вцепени, но успя да си поеме дъх и изкрещя в микрофона:

— До всички! Застреляха Лий! Лий е мъртъв!

Греко, Дери Флин и Мая Бергман се включиха в ефир. Зуут се обърна към синята кола и я взе на мерник. Долови движение до задницата й, но в същия момент забеляза далечния кръгъл проблясък и премести пушката си към отдалечената на един километър фигура — натисна спусъка — изстрелът отекна гръмко в нощта. Джими Скалата подскочи. Кейси видя бледото и костеливо лице на Джими. Зуут Кониърс се опита отново да хване на прицел стрелящия — „Снайперист на хиляда метра“, каза в микрофона. Кейси се наведе към Джими и викна: „Джими, трябва да се махаме, на открито сме!“. Джими се взираше в нощното небе — и двамата бяха напълно осветени от близката улична лампа — светлината беше толкова ярка, че я заслепяваше — долови помръдването на оръжие — пушка — и се почувства хваната като образ на фотолента. Декстър крещеше в радиото си. Карло Суарес вдигна поглед към покрива и видя над ръба му да стърчи цев на пушка — изправи се с крясък — насочи глока си към покрива на контейнерния гараж на Ред Хук. Ники Цицеро му извика нещо — хвърли се към него. Зуут Кониърс успя да закове далечния стрелец на мерника си — вече натискаше спусъка. Карло Суарес стреля по Зуут — куршумът звънна на десет сантиметра от дясното рамо на Зуут. Зуут трепна — стреля — ламарината изкънтя — вторият изстрел отиде някъде в оранжевото небе. Карло продължи да крещи и да стреля. Ники се добра до него и го свали на земята — крещеше на Карло — и далечният снайперист стреля за последен път от покрива на блока, куршумът полетя — неумолим, бърз и истински — попадна право в целта с едно пляс, сякаш някой удари човешка плът с чук. Зуут Кониърс видя отблясъка и приведената фигура, която се стопи в нищото, след което паркингът се напълни с полицейски коли — с пуснати светлини — оглушителен вой на сирени — мъже в сини униформи тичаха към склада и Зуут чу в слушалката си някакъв агент — Делта. Делта викаше: „Спрете стрелбата, полиция — повтарям, спрете стрелбата, полиция!“.

Зуут Кониърс поклати глава и погледна за последно към далечния покрив. След това въздъхна бавно и тежко, остави пушката на покрива и се изправи. Едното му коляно вибрираше като пренатегната струна. Синята кола на паркинга бе заобиколена от поне десет полицейски автомобила. Някой видя Зуут и изкрещя. В същата секунда петнадесет оръжия се насочиха към него и го ослепи бяла светлина — чу нечий глас в слушалката — на Дери Флин — „Хвърли оръжието, за бога, хвърли оръжието!“. Зуут беше забравил за беретата на бедрото си, и изведнъж чу мощен глас сред цялата тази червено-синя мъгла — мъжки глас — заповядваше му — казваше: „Хвърли веднага оръжието, повтарям, хвърли оръжието“. Зуут извади беретата с два пръста и я хвърли на десет метра от себе си, тя издрънча по ламарината, отскочи и се плъзна в някакъв улук.

Зуут вдигна ръце и пое дълбоко дъх; даваше си сметка за насочените към него оръжия. Помисли да се помоли, но не си спомни нито една молитва. До задната част на колата долу се бяха скупчили хора, които гледаха нещо — някого? — на земята. Чу се сирена и една линейка си проби път през униформените ченгетата. Някой застана до него — агент Делта — къса сива коса и малки очи, как му беше името, по дяволите — Зуут му беше забравил името — аха, Дери Флин.

Дери Флин беше вдигнал високо значката си и крещеше на полицаите — „Федерални агенти, не стреляйте, ние сме федерални агенти!“ — после внезапно раздвижване на въздуха и рев на хеликоптер. Зуут вдигна глава и видя един „Блекхоук“ с надпис „Спешна медицинска помощ“, а когато отново сведе поглед към двора, синята кола беше заобиколена от сини униформи и линейката беше спряла до нея, и светлините й се премятаха бавно.

Вратите й бяха широко отворени, вкарваха на носилка някакъв мъж, един лекар държеше отгоре му венозна система, друг го увиваше в червено одеяло и в този миг бившият квадратен изрод Зуут Кониърс проумя, че действителността невинаги е по-добра от тренировките и че когато истинският живот покаже грозната си усмивка, е истински късмет да си някъде другаде.