Джон Бърдет
Банкок 8 (9)

7.

И ето ме в офиса на правния аташе на ФБР и неговия помощник Джак Нейп, който току-що ме е дарил с една от онези гигантски усмивки, в които ти е трудно да повярваш и които те карат да се чувстваш виновен, че не си могъл да им се довериш. Няма никакво съмнение, такъв трябва да е мъжът: позитивно настроен, щедър, оптимист, с усмивка, способна да налапа света. Средно висок за американец. Аз пък съм висок за тай, така че се гледаме очи в очи.

— Доста бързо успяхте. Не ви очаквах поне още час.

— Хеликоптерите на Банкок.

Оглеждам офиса. Две бюра с еднакви размери, разположени едно срещу друго, непосредствено до прозореца, с компютърни монитори върху всяко, комплект шкафове за документи с топка за американски футбол в единия, лавици за книги на една от стените с комплект томове на юридическа тематика в тъмна подвързия, диван, масичка за кафе, няколко допълнителни стола до една от стените и американското знаме в единия от ъглите. Виждал съм този офис стотици пъти досега… във филмите?

— Джак? — чува се глас от другата страна на вратата. — Детективът дойде ли?

— Аха, току-що.

Шум от вода в умивалник, после вратата се отваря. Вторият мъж е по-възрастен, вероятно към четиридесет и пет, с посивяла коса, широки рамене и тежка походка. Пресича офиса с протегната ръка.

— Поздравявам ви! Не знаех, че някой може да прекоси града толкова бързо. Аз съм Тод Розен. Здравейте.

— Пътувал е с банкокски хеликоптер — пояснява Джак Нейп.

— Банкокски хеликоптер ли? — Розен поглежда съм съмнение към Нейп, който само свива рамене.

Възцарява се тишина. Схващам с известно закъснение, че се очаква да обясня. Пропускам момента да запълня неловката пауза. Джак Нейп ми се притича на помощ:

— Дали не става дума за мотоциклет?

— Да — умно потвърждавам аз.

Спасителната мисия на Нейп обаче още не е приключила. Той се обръща към Розен:

— Може да звучи нелепо, но мотоциклетните таксита наистина изпреварват трафика.

— О… ясно. — Разбирам, че Розен е нов за Крун Теп. — Всичко, което върши работа, е добре дошло, нали? Страхотен град, но скапан транспорт.

Отново пропускам удобния момент. Обикновено съм в по-добра форма. Проблемът ми е, че изведнъж се оказвам неспособен да гледам човек, без да виждам кобра, впила се в лявото му око. Сигурен съм, че ако погледна в огледалото, ще видя същата картина. Видението парализира социалните ми умения.

— Ами… защо не седнем? Да ви предложа кафе…? — Отказвам, струва ми се, че никога повече не бих могъл да ям или пия. — Бих искал да ви уверя, че сме ви благодарни за идването в момент като този — допълва Розен.

— Точно така — намесва се Нейп. — Ако току-що бяха убили партньора ми, просто не мога да си представя как бих се чувствал.

— Щеше да се чувстваш като насран.

— И аз така мисля — съгласява се Нейп с началника си, докато въртя глава от единия към другия.

— Не че и ние не сме вкиснати.

— Именно.

— Не познавах сержант Брадли лично, но разбрах, че бил свестен човек.

— Прекрасен човек, страхотен пехотинец и отличен атлет.

— Още не съм казал на приятелите му. Обзалагам се, че доста морски пехотинци много ще се ядосат, когато разберат какво е станало.

— Точно така.

Двамата ме гледат за момент, после Розен казва:

— Проклети икономии. — И връща погледа си към Нейп.

— Да. — Нейп поклаща глава със съжаление.

— Ако това се бе случило през седемдесетте, от Вашингтон вече щеше да е излетял чартърен джъмбо джет с десетина следователи от Бюрото и мобилна криминологична лаборатория.

— А ако се бе случило през осемдесетте, щяха да пратят с редовен полет поне петима агенти.

— Именно… А какво ще ни дадат сега?

Нейп ме поглежда и казва:

— Тод не е пускал телефонната слушалка, откакто научихме.

— Не че нещо съм успял да издействам от Вашингтон.

— Какъв е резултатът в момента, Тод? Колко души можем да отделим за разследване подозрителната смърт на военен служител на дългосрочна служба? — Розен вдига показалец и прави страдалческа физиономия. — Един?! Просто не мога да повярвам.

— Разбира се, ако изглеждаше като тероризъм, нещата щяха да са съвсем различни.

Неочаквано и двамата се заглеждат в мен с напрегнато любопитство. Възхищавам се на начина, по който са стигнали до темата така бързо. Кой казва, че американците нямали финес?

— Разбирам.

Декларацията ми, кой знае защо, ги изненадва.

— Наистина ли?

— Ако не е тероризъм, тогава трябва да е другото, нали така?

Нейп въздъхва с облекчение. Розен е забил неподвижен поглед в пода. Когато го вдига към мен, усмивката му е толкова фалшива, че даже е обидно.

— Другото нещо…

Ред е да разменим погледи с Нейп. Розен е наистина много пресен и Нейп иска някак да ми се извини, но моментът не е подходящ. Розен очаква аз да отговоря на въпроса му. Изглежда, това е краят на финеса в отношенията ни. Изчаквам Нейп да кимне, преди да продължа.

— Брадли е гонил петдесетте — започвам.

— Четиридесет и седем — потвърждава Нейп. Явно се надява, че уточнението е предостатъчно, но Розен продължава да ме гледа изчаквателно.

— Пред пенсиониране?

— Оставала му е точно една година.

— Сигурно е бил тук поне няколко години.

— Пет. Доста по-дълго от нормалното, но беше се вписал доста добре.

— Харесваше ли му градът?

— Не споделяше много, но доколкото ни е известно, да, обожавал го е.

— Значи се е наслаждавал на разкош и се е надявал да остане тук и след пенсионирането си?

Гледам го.

Розен най-сетне стопля.

— Мисля, че и нас ни спохождат вашите мисли, детектив — казва той. — Просто исках първо да се уверя. Значи смятате, че е мамил снабдителите си, така ли?

— Това би било първата хипотеза.

— А чували ли сте преди да са го правили със змии?

— Всъщност не. Никога. Но не е необичайно потърпевшите да изразят по някакъв начин повода за недоволството си. Pour encourager les autres. — Френският се появява в главата ми от време на време. С облекчение забелязвам, че Розен се усмихва.

— Отличен френски. Работил съм за кратко в Париж. „Да се окуражат останалите.“ Хм, определено изглежда по този начин, нали? — Поклаща глава. — И все пак… ужасен начин да умреш, а?

Поглежда ме с любопитство: що за човек е този полицай метис от Третия свят, който говори френски и английски? Нейп, разбира се, се е досетил. Той е отдавна в Крун Теп. В изражението му вече е останал само намек на англосаксонско презрение към сина на курва.

Розен внезапно става, крачи и започва да говори:

— Ако трябва да съм откровен, не знам доколко Вашингтон ще държи да стигнем до дъното на тази история. Те вече са командировали една жена — специален агент — но това е само проформа. Защото как ще разследва случай като този жена, която не говори тай и не познава града? — После промърморва повече за себе си: — Сигурно се е издънила в Щатите и сега я изпращат в трета глуха. Междувременно все пак, в интерес на обмена на информация, бих искал да ви попитам доколко според вас това се вписва във вашата хипотеза? Намерихме го в шкафчето му в общата съблекалня. Нищо друго интересно, само това…

Той отива до бюрото си, отключва едно чекмедже и се връща със смачкан на топка вестник. Разглежда го и забелязвам, че вестникът е на чужд език. Не е нито тай, нито английски. Във вестника има черно-кафяво парче камък приблизително във формата на пирамида, висока петнайсетина сантиметра. Взирам се в камъка, после използвам къс от вестника, за да го вдигна и завъртя. По-голямата част от него е покрита с кал, лишеи и боклуци от джунглата, но по дъното се забелязват някакви драскотини, през които се вижда зеленикавата сърцевина.

— Нефрит. Драскотините са от купувачите, които са проверявали твърдостта му. — Разглеждам вестника. — Лаоски. Близък до тай, но не е същият.

— Можете ли да прочетете датата?

— Не.

— Окей, тогава ще направим копие и ще го изпратим по електронната поща до академията на ФБР в Куонтико. Би трябвало да получим отговор до ден-два.

— Може ли да получа и аз копие?

Нейп взема вестника и излиза да направи копията. Ние с Розен се гледаме. Казвам:

— Имал ли е Брадли апартамент в града?

Розен се потрива зад ухото с палец.

— Дългосрочно командированите обикновено наемат стая или дори апартамент, обикновено за забавление и почивка, макар официално да живеят в посолството. Единственото условие е да ни осведомят къде се намира. Брадли е регистрирал адрес на Сой 21, до Сухумвит, но преди два часа проверихме и се оказа, че не се е появявал там от четири години. — Смлях информацията в мълчание. — С други думи, не ни е известно къде е живял. — Кимам, а Розен отмества поглед към футболната топка в шкафа. — Ако бях получил данни, че Вашингтон не желае да се задълбочаваме в следствието…

Свивам рамене.

— Детектив Пичай Апирадий ми беше духовен брат. — Информацията очевидно не отговаря на въпроса на Розен. Опитвам отново: — Ще убия онзи, който го е направил. Няма да има процес.

За щастие в този момент Нейп се връща с копията, едното от които подава на мен, а другото на Розен, чиято долна челюст продължава глупаво да виси.

Ставам и се усмихвам насила:

— Да се обзаложим ли, господа? Хиляда бата, че ще разбера датата на вестника, преди да я разберете вие.

Нейп се усмихна широко и каза:

— Няма да се хвана. Знам, че ще спечелите.

Розен обаче го изгледа, сякаш извършваше предателство.

— Глупости. Нали ще им кажа, че е спешно. Ще получим отговора преди пет часа местно време.

Поне бях намерил начин да приключа разговора с известна доза елегантност. Нейп ме придружи до изхода и ме върна на Тайланд цял и непокътнат. Огромната му усмивка обаче се бе стопила. В лепкавата жега той изглеждаше някак по-стар и не така чист. Погледнахме се от двете страни на въртележката, той облиза устни и ме попита:

— Ще ги пречукаш значи, така ли?

Изгледах го за момент, после се обърнах да потърся мототакси. Беше три часът без две минути.

 

 

Моят фаворит беше може би мосю Трюфо. Не беше възможно да го обичаме, понеже бе стар, но от дистанцията на времето разбирам, че от всички той единствен даваше повече, отколкото вземаше. В крайна сметка той ни даде Париж, както и повърхностни познания по френски.