Джон Бърдет
Банкок 8 (17)

15.

Наклонените ребра на капаците по прозорците (стъкла няма) позволяват на въздуха да циркулира, а стените от тик са добър изолатор. Тъмно е, ако се изключи светлият правоъгълник на вратата. Намирам ключа за осветлението и я затварям. Светлината сякаш няма определен източник и е насочена нагоре зад панел от тик, минаващ под тавана по дължината на коридора, в който се намирам.

По стените висят шест етюда на едно и също женско лице с размер трийсет на четиридесет и пет сантиметра — идентични са, с изключение на цветовете, и повтарят стила на знаменитите портрети на Анди Уорхол на Мерилин Монро. Жената определено е наполовина таи, наполовина негърка, което й отрежда специална категория в моето феодално общество. Ако е над трийсетте, значи трябва да е била родена в края на шейсетте или началото на седемдесетте, когато градът е бил залят от американски военнослужещи в отпуск от частите си във Виетнам. Общоизвестно е, че Америка беше изпратила на война непропорционално голям брой афроамериканци и много от отрочетата им от женски пол сега работят по баровете на Банкок. Народът ми — а това е народ на расисти — ги изтласква към периферията на обществения живот и съдбата им по правило не е лека. Отварям вратата към спалнята и там преклонението се превръща в идея фикс.

Жената е навсякъде — маслени бои, акварели, черно-бяла художествена фотография, цветни снимки, понякога в цял ръст, друг път — в портретен формат. Точно срещу леглото е окачен актов портрет в маслени бои, изработен с много вкус: тазът й е обърнат леко настрани, не се вижда нищо от окосмението, перфектни шоколадовокафяви гърди с черни ареоли и зърна, дълга изящна шия, артистично разрошена многоцветна коса, която изобщо не е на африканка — струва ми се, че измита, без боя и къдри, косата ще бъде права и черна. Някак съвсем естествено погледът на наблюдаващия се отклонява не към лицето, а към малкото нефритово топче, промушено от къса златна карфица, пронизваща диагонално пъпа в две точки.

Сядам несъзнателно на леглото, хипнотизиран от изключителната красота на тази жена, от дългите й добре оформени крака, високото дупе, елегантните ръце, фините длани, обърнати нагоре в стила на таиска танцьорка, приканващия поглед в издължените очи, леко хлътналите бузи, иронично усмихващите се — може би заради голотата й — пълни устни, дългия прав нос, вероятно дошъл от някои бял в родословното й дърво. Слагам ръце зад тила си и се излягам на леглото, замислен за Брадли.

Опитвам си да си представя един мъж, превъзхождащ останалите мъже, завършен атлет и войник, чист африканец, хетеросексуален и определено ценител на женската красота във всичките й прояви по света, човек, навлизащ в средна възраст, но по-жизнен от мъжете наполовина на годините му, командирован в Банкок, може би пристрастен към града и както често се случва, постоянен посетител на баровете от Нана Плаза, търсил в продължение на десетилетия перфектното женско същество.

Няма начин този човек да е бил обикновен войник. Този мъж е бил роден с инстинкт за визуална красота по същия начин, по който друг представител на неговото племе може да е роден, за да стане гений в джаза. Не мога да разбера как се е случило, как е било възможно на този човек някога да му мине мисълта да стане войник. А може би изтънченият му вкус се е появил впоследствие, бил е някак култивиран, когато — преди да стане на трийсет например — се е успокоил за кариерата, която го очаква? Колко ли влудяващо е било за него да се вижда заобиколен ежедневно от грозната функционалност на казармения свят? И дали това не е довело до съзнателна неудовлетвореност и до една ежечасно, все по-настойчиво с минаването на годините, повтаряна клетва: „След като пенсионирам, ще…“. Едно старателно планирано пенсиониране, подобаващо за ветеран, изградено на основи, положени дълго преди настъпване на датата: най-прекрасната жена, която е виждал, великолепен дом, сериозно и доходоносно хоби в скъпоценните камъни и уебстраница, изобразяваща изящен нефритов фалос. Обяснява ли се това с елемент на нарцисизъм? Възможно ли е такъв човек да не се обича поне малко, въпреки строгата самоналожена военна дисциплина? Още не можех да забравя проснатото му отпуснато тяло в моргата, обезобразената от ухапванията на змиите плът и… чудовищния му член.

Да си представим момента, когато Брадли за пръв път е видял тази жена. Какво ли е почувствал тогава? Задушаване? Хватка през врата, която дори воин като него не е могъл да разкъса? Жена, която по-скромно скроени мъже намират за прекалено опасна дори само да я докоснат, жена, може би очаквала да се появи някой като него — по-голям от самия живот? Ако беше танцувала в баровете на Нана или Пат Пон, със сигурност щях да чуя за нея. Такава жена щеше да се разчуе из града в секундата, в която хванеше пилона.

Станах, приближих се до картината и признах аристократичността в позата й: не, нямаше никакъв начин тази жена някога да танцува гола на публично място. От друга страна, ако беше незаконородено дете на чернокож американски военнослужещ, как иначе би могла да изкарва прехраната си? Ако майка й беше бар дама, тогава образованието й можеше да бъде само основно, техническата й квалификация — нулева, а контактите й извън бар сцената — никакви.

Опитах се да я съотнеса с останалата част от къщата, което не беше трудно. Двете си подхождаха, сякаш опитно око ги бе избрало поотделно от различни брошури. Това не беше дом, не и за мен, а беше среда на съществуване, бариера пред грозотата на улицата, съзнателен и абсолютно западен опит да изградиш отделна, лична реалност.

Значителна част от която беше еротична. Представях си страстната им прегръдка като чифтосване на тигър и тигрица. Представях си старателното им съвкупление, каквото аз самият никога не бях изживявал, представях си как отделят за това цяла нощ, така, както се планира частен банкет, как страстта им не угасва часове наред, как изкусно отдалечават момента на оргазма, как мъжът бавно се наслаждава на гордото си завоевание, а жената сластно се извива под тялото на своя черен бог. И наистина, откривам в банята достойна за фармацевт колекция от благоухания, парфюми, ароматични масла, някои местни, но повечето вносни, носещи името и адреса на магазин в Сан Франциско.

Изтощеното ми тяло не би могло да понесе такава стимулация. Но морският пехотинец е имал и друг живот. Откривам компютъра в малка стая, която явно му е служила и за кабинет — настолен вариант с деветнайсетинчов монитор. Офисът е семпло обзаведен, без никакви напомняния за жената: голи стени и под от тик, етажерка със скромна колекция от книги, сред които няколко голямоформатни, които изглеждат като фотоалбуми, и един-единствен предмет на изкуството, на който е отделено почетно място по средата на най-горната лавица: нефритов ездач на кон. Предполагам имитация. Кой би държал истински нефрит в дървена къща, та дори ако ще да е такава дървена къща?

Натискам бутона на компютъра, мониторът изпуква с разряда на статично електричество, светва и на него виждам логото на Windows Millennium Edition. Логото се скрива, появява се десктопът, хващам мишката, избирам Programs и се отваря дълъг списък от може би трийсет или четиридесет приложения. В допълнение на програмите за текстообработка на английски и тай, има още астрология и астрономия, гемология^[1], ръководство по математика, наръчник за употребата на английски език, програма за превод от тай, енциклопедия „Британика“, уебстъровия речник „Ню Уърлд“, „Как да съставим печеливш бизнесплан“ — всичко това ми изглежда като програма за самоусъвършенстване за някой, решил да скочи от невежеството в ерудираността, без да обръща внимание на разделящата ги пропаст.

Вече е 12:46 и проблемът ми е ескалирал от „няма данни“ до „прекалено много информация“. Задълбоченото изследване на компютъра на Брадли и трасирането на любимите му уебадреси ще отнеме дни. Отварям Word, написвам „Добре дошли, кун Розен и кун Нейп“, изключвам монитора, но оставям компютъра да работи.

Връщам се на Каошан Роуд, правя си копие от ключа на вратата за втория етаж, купувам фотоапарат за еднократно ползване със светкавица и се връщам, за да направя снимки на портретите на жената, нефритовия ездач и компютъра. Заключвам, връщам оригиналния ключ на старицата, която намирам да клечи на тиковия под долу, недалеч от прозореца, позволяващ й да се изплюе. Дъвче си бетел. Изглежда, ме е забравила, защото се сепва, когато влизам, но прибира ключа в колана за пари, без да ме поглежда. Слизам на улицата и спирам мототакси.