Джон Бърдет
Банкок 8 (28)

26.

Нонг седи и наблюдава сестрата, която ми сменя превръзката. Владее се, но в мига, в който оставаме сами, избухва в сълзи.

— Онзи, който ти е причинил това, няма да умре от добра смърт — изхлипва тя и си бърше очите.

Май се налага да обясня това, нали така? Погледнете на нещата така: остарявате, греховете ви се множат, жалките карти, раздадени ви от съдбата при вашето раждане, не ви дават никакъв начин да реагирате различно, в резултат на което се налага да обмислите неизбежната кармична цена, която ще трябва да плащате — какво, мислите, че животът ви е тежък? Я погледнете онзи просещ инвалид без крака в жалката си количка на тротоара. При това при предишното си прераждане в сравнение с вас той е бил светец!

При нас повдигането на воала на егото в момента на смъртта разкрива механизма на кармата в цялото му безжалостно величие: онзи недъгав крак, дето ще го получите, е заради контузията, която сте причинили на вашия най-добър приятел на футболния терен; издадените напред зъби с размер на надгробни плочи са заради циничното ви чувство за хумор; ранната смърт от левкемия е наказанието за вашата алчност.

„Добрата смърт“ означава преселение в по-добро тяло и по-добър живот. Последиците на лошата смърт са прекалено тежки, за да се занимаваме с тях. „Да не умреш добре“ е проклятие, в сравнение с което „Да ти го начукам“ звучи като благословия.

Нонг остава при мен, докато ме настаняват в количка и ме избутват по коридора до асансьора, който ще ме свали в градината. Това е първото ми излизане и аз настоявам да ме оставят до така сладко шумящата оросителна система. Периодичните пръски по лицето ми ми харесват, защото за мен са като връщане в детството, в по-луксозно обкръжение от онова, което някога съм имал. Дали само аз си мисля така, или всички сме програмирани да очакваме, че първите ни години на този свят трябва задължително да бъдат прекарани сред цветя във вълшебни градини? Сякаш прочела мислите ми, майка ми ме хваща за ръката и се усмихва. От другата страна на стената градът е впил в хората ноктестата си ръка. Изпитвам отвращението на всеки инвалид към връщането: още само два дни и ще ме пуснат?! Дали ще е проява на мекушавост, ако ги помоля да ме оставят още малко?

Един санитар ми донася няколко албума и ги поставя внимателно на масичка до стола ми. След няколко минути при нас излиза и Розен — на лицето му срамът се бори с параноята за бъдещето на кариерата му. От една страна, той лично ми дава снимките посред бял ден пред очите на майка ми, от друга — те са в кафяв хартиен плик, върху който няма нито орел, нито някакви идентифициращи надписи. При това си тръгва малко внезапно. Не след дълго и Нонг става с неубедително извинение. Скучно й е, а болничната атмосфера малко я отблъсква. Нейното място е от другата страна на оградата — в похотливия, драпащ с нокти свят.

Сега, когато най-сетне мога да разгледам снимките, се питам дали Розен не иска да ми каже с тях нещо: Уорън с първия Буш, Уорън с Клинтън (два пъти), Уорън с втория Буш — вече по-стар и загладен. Не съм очаквал един бижутер да е човек от стомана, но точно това е впечатлението, което оставя — сякаш всеки път е попаднал в Розовата градина по силата на собствената си воля. Клинтън е висок, а Уорън е не само толкова висок, но и по-строен. Сиво-сини очи, оредяваща светлокестенява коса, започнала да посребрява по възможно най-елегантния начин. Изглежда много по-фин от президента с хубавия си тен, изящната златна верижка на лявата си китка и изражението на човек, комуто не се налага да настоява. Имам чувството, че подушвам одеколона му. Ще те надживея, казва усмивката му на президента, независимо кой е той. Усещам силите ми да ме напускат и го оставям върху албумите с репродукции. Дремвам за няколко минути и когато се събуждам, го намирам там, втренчен в мен. Отново го вземам. Сигурно волята на Белия дом събужда у мен стария апетит към изкуството да си детектив. Често, когато сме болни, съзнанието ни временно напуска затвора на тялото и се рее свободно. Но този следобед аз усещам моето да се скачва отново със съдбата си.

— Какво има? — пита ме Кимбърли, когато се изправя зад стола ми и ме улавя да гледам Уорън може би за хиляден път. — Смръщил си се, сякаш отнякъде го познаваш.

Как да й обясня? Не смея да й спомена за тъмната фигура, която духовно казано виждам да стои зад всяка една от тези снимки и която май наистина познавам.