Джон Бърдет
Банкок 8 (50)

48.

Пътуваме без цел, докато най-после не ни писва да анализираме смисъла на моето приключение в магазина на Уорън. Търсихме логиката на случилото се в стотици задръствания, отидохме до Патая, обядвахме в рибен ресторант край морето, където Джоунс ме наказа за отказа ми да спя с нея, като произнесе цяла тирада срещу тайландската кухня (люто в рибата: как е възможно да усетиш някакъв вкус, когато шибаната ти уста гори?), и сега се връщаме в Банкок, неуспели да разгадаем загадката, ако изключим една проникновена мисъл от страна на ФБР:

— Едно нещо е сигурно — Фатима е успяла да се добере до онази касета, за която ни разказа Ямской. Повярвай на това, което ти казва една американка: няма начин Уорън да търпи подобно издевателство, ако тя не разполага със средство да го унищожи!

— А кхмерите? Нали са му охрана.

— На това трябва да отговориш ти, нали ти си азиатецът.

Нощта вече е паднала. Оставям Джоунс в колата и тръгвам през площада към хотела. Осветлението е слабо и само незаконният магазин с незаконния навес сияе в нощта, осветявайки с лампите си мототаксистите, които спят, дрогирани до козирката. Изкачвам стълбите до стаята си и виждам, че някой е разбил катинара. Крадците обикновено не ме удостояват с вниманието си, защото знаят, че не притежавам нищо интересно, макар да съм полицай. Случвало ми се е само веднъж досега, когато телевизорът на съседа ми гръмнал по време на сапунка и той разбил вратата ми абсолютно уверен — и абсолютно неправ — че трябва да имам телевизор. Стоя през разбитата врата и се питам дали и този път не е изгорял нечий телевизор, или трябва да очаквам нещо по-зловещо.

Преценявам, че враговете ми са достатъчно опитни, за да се излагат да разбиват катинар и да ме чакат в стаята с идеята да ме убият, но все още се колебая дали да действам на основата на подобно заключение, когато от другата страна на вратата се разнася звучно и продължително изпърдяване. Отварям предпазливо. Не мога да го видя, но някакъв животински инстинкт в мен ми позволява да усетя гигантското му тяло, а после и да чуя тежкото му дишане. Той изсумтява и започва да разтрива очи, когато запалвам лампата. Край футона са разхвърляни картонените останки на опаковки от бира, а самият футон е прекалено тесен за него, макар да го е изтеглил в центъра на стаичката. Тялото му буквално прелива през двата края, но той все пак съумява не без известна пъргавина да седне.

— Излъгах те — са първите му думи, изречени с гърлен харлемски акцент.

— Зная. Остави ли ми бира?

Той се обръща и виждам нова придобивка към скромното си домакинство — хладилен бокс. Илайджа бърка във водата и ми подава мокра кутия „Сингха“.

— Тази е последната. Да купя ли още? Сприятелих се със собственика и момчетата отпред. Същата работа като в Харлем. Питам ги: момчета, на какво сте, мет или ганджа? Но знаех, че са на ганджа, защото няма начин да са толкова летаргични, ако бяха на мет. Предложиха ми мет, но аз им казах, че не вземам наркотици. Тогава ми предложиха жени и ме попитаха колко ще поръчам. Бяха готови да се метнат на моторите си тия хлапета и да ми докарат поне пет-шест. Казвам ти, чернилка като мен ще се почувства у дома си тук за нула време. Бедният Били в края на краищата се оказа прав… А ти откъде знаеше, че съм те излъгал и за какво изобщо става дума?

— Това е причината да си тук. ФБР ми каза, че си направил прехвърляне в Париж, значи се опитваш да влезеш инкогнито. Щеше да ти излезе много по-евтино, ако беше летял само с една авиокомпания, а нещо не ми се вярва да си се отбил да разгледаш Айфеловата кула.

Изсумтяване.

— Значи според теб съм тук, защото съм замесен в наркотрафика на Били?

— Не.

Мълчание.

— Май ще е по-добре да донеса още бира.

Когато става, изпълва целия ми коптор. Напомня ми за статуя на Буда в малка пещера. Трябва да се залепя до стената, за да го пропусна да излезе. Връща се след малко с две момчета, които носят много стекове бира и найлонови пликове с лед. Бърка в джоба си и изважда нов катинар, от който виси халка с ключове.

— Съжалявам, обаче нямаше удобно място отвън, където да те изчакам.

— Няма значение. Как можа обаче да го счупиш така чисто? Не видях никакви следи по вратата.

— Ха, как! — изръмжава той. — С пръсти. Силата, приятелю, все още може да отвори някоя и друга врата.

— Какво? — прошепвам, забил поглед в хладилния бокс.

— Обожавах Били — съобщава ми Илайджа. — Сигурно защото той ме обожаваше. Може да се каже, че не познавахме баща си, така че аз бях единственият му еталон за подражание. Бяхме неразделни, докато не ме пратиха в изправителното училище заради една малка издънка със смак. Бях на петнайсет. Когато излязох, попаднах на добър надзорник — негър, който разбираше откъде идвам и познаваше майка ми. Та той ми каза: „Ти може да си бърз и умен, но какво ще направиш за малкото си братче? Не разбираш ли, че ще го унищожиш? Допускаш ли, че малкият Били ще хареса това, с което си се захванал? Не схващаш ли, че си го повел към ада без стълба?“. Нямаше нужда да се замислям над думите му, понеже знаех, че е прав. Започнах да увеличавам дистанцията между двама ни, макар това да късаше сърцето ми. Не мога да кажа, че преливах от щастие, когато той реши да стане морски пехотинец, но поне ми падна камък от сърцето. Болеше ме, когато започна да се държи надменно и да гледа с неодобрение на живота ми, но поне не носех отговорността за него. Дори когато спря да ми се обажда и да говори с мен, пак ми беше по-леко. Чувствах се като баща, дал на сина си възможност да го надмине и направил за него каквото е могъл. Беше ми много приятно, когато започна да ми се обажда след десетгодишно прекъсване. Отново станахме приятели. Откакто умря, не е минала нощ да не се събудя потен и изгарящ от желание да разкъсам онези, които го убиха. С голи ръце.

Часът е 2:34 след полунощ и сме изпили почти всичката бира. Илайджа ми е разказал как се прави мет, как се изгражда мрежа, как се откриват подкупните полицаи в Ню Йорк. Вече съм експерт по целофановите пликчета (те трябва да са с оптимален размер — ако са много големи, цената се получава прекалено висока за редовия клиент, ако път са много малки — тогава си създаваш излишна работа, но най-важното е да не се увличаш и да не слагаш никакви отличителни белези върху тях, от рода на златни звезди или други такива, защото съдът ще реши, че става дума за организирана престъпност). Разказал ми е всичко, което трябва да знам, ако се захвана с наркотици в Съединените щати, и сме стигнали до момента, в който ми разказва защо е в моята страна. Дошъл е да ми каже, защото е разбрал, че желанието му да отмъсти е неосъществимо. По-бързо от ФБР е схванал най-важното нещо за Азия: ние играем по други правила и сме две трети от света. Затова е дошъл да се сбогува.

С труд се изправя на крака. Аз също ставам и се налага да се подпирам на стените, за да запазя равновесие. Този гигант ми е влязъл под кожата, изпитвам голяма обич към него и поради тази причина съм пил наравно с него. Никога не съм бил по-безобразно пиян. Но съм му благодарен, че ми е помогнал да разбера един измъчващ ме момент от случая — нещо, което от доста време не даваше покой на двама ни с ФБР. На подгъващи се колене го изпращам чак до магазина долу и там се прегръщаме за последно сбогом. Само най-големият от моторите — хонда, петстотин кубика — се оказва подходящ за него и той се настанява с много пъшкане на задната седалка, като огъва амортисьорите до счупване. Лъкатушейки на зигзаг, моторът се отдалечава по улицата, а аз се прибирам, залитайки, и натискам бутона на мобилния си телефон за бързо избиране на ФБР. Събуждам я от дълбокия й сън и ми трябват няколко минути да я убедя, че съм аз, а не някакъв тайландец перверт, решил да й наговори мръсотии. Щом започва да схваща смисъла на пиянския ми брътвеж, тя се разсънва.

— Видях го, понеже Илайджа ми счупи катинара — обяснявам с лигава гордост.

— Кобрите са били в сандъка? Брадли е мислел, че това е обичайната пратка? А питонът е бил там, за да счупи капака?

— Точно така.

— А как са инжектирали кобрите с яа-баа?

— Нищо не са им инжектирали. Наредили са ги в слама между блокчета лед. И змиите са изпаднали в хибернация. Събудили са се жадни. Пили са вода от разтопения лед. Но във водата е била разтворена яа-баа. Яа-баа е подлудила питона и той е разбил катинара на капака без проблем. — Изкикотвам се дрезгаво. — Сигурно е било доста страшно.

— Ами онези две змии, които намери — пребитите?

— Бездомниците са извадили сандъка, преди ние да стигнем до моста. Няколко змии са останали в задната част на колата. Останалите са били по Брадли. Убили са онези отзад с тояги или с нещо друго. Пратките са се получавали месеци наред в такива сандъци — точно затова Стария Тоу е имал достатъчно, та да си построи колибата от тях.

— Въпреки змиите няколко от доверените типове е трябвало да издърпат сандъка през задната врата, защото иначе полицията е щяла да разкрие схемата, по която се е работело. Да, това го разбирам. Но онзи пияница не спомена нищо подобно.

— Може да е не е бил толкова тъп. Може да му е било казано какво да говори. Можеш ли го разбра — нали е пияница.

Пауза, която възприемам като израз на признание към гениалните ми детективски способности или удивление пред степента на алкохолното ми отравяне — не съм сигурен кое от двете.

— Ясно… Добре, чудесна работа, колега. Ще говорим, като си отспиш и изтрезнееш. Какво ще кажеш за след седмица?