Джон Бърдет
Банкок 8 (31)

29.

Всеки в тази професия ще ви го каже: разкриването на престъпления се свежда до рутинната задача да събереш две и две. Мозъкът често прави това автоматично, подобно на компютърна програма, която не се вижда на екрана, а отговорът се появява в главата ти като в резултат на магия, макар да няма никаква магия, а просто организирането в едно на стотици подсъзнателни намеци, думи, изпуснати случайно, а може би дори и нарочно от някой, който не е имал доблестта да ти каже истината в лицето. Подозренията се бяха формирали много преди седмицата ми в болницата, но когато ми каза, че имала работа в града, изпитах тягостното чувство, което изпитва бивш любим, очакващ най-лошото.

От известно време беше започнала да се оплаква от скуката на провинциалния живот, а плитките й схеми да направи пари обхващаха всичко, с изключение на наркотиците, към които тя се отнася с неодобрение, въпреки че бе развила вкус към ганджата, та макар и на средна възраст. Бях я убедил да не се захваща с нелегални имигранти, със застрашени животински видове, с провинциални публични домове, отваряне на казино и фалшификация на държавната лотария.

По време на последните ни разговори по телефона подмятанията й бяха зачестили, без да стигнат до признание, макар зловещата дума „помещение“ да бе произнасяна обезпокоително често. Този път обаче се бе наложило да ми даде адреса, защото се нуждаеше от помощ. Шевовете все още ме боляха, затова взех такси до Сой Каубой. „Помещението“ бе малък парцел между „Клуб Уетлипс“ и „Райд’ем Бронко“ — две огромни увеселителни къщи, използващи неколкостотин „гоу-гоу“ танцьорки гимназистки. Притиснатата между тях малка пивница била на англичанин, който по необясними причини бе отказал да допусне проститутки в заведението и — обяснява майка ми, без да ме поглежда в очите — по този начин загубил лиценза си, понеже не могъл да плаща за протекцията на полицията.

Обула е черни шорти, обхващащи в мека лапа чатала и дупето й, облякла е риза с къс ръкав и носи алено шалче. Косата й е на блестяща черна плитка, на опашката на която е закрепено декоративно цвете. От ушите й висят златни обеци в хармония с Буда, който се клати на шията й, докато тя вмъква от улицата кашон с бира „Сингха“. Когато ми се усмихне, изглежда фантастично и ухае точно на онзи магазин на Плас Вандом, в който Трюфо така обичаше да ни води.

— Но за какво му е била полицейска протекция, след като не се е занимавал с проституция?

Майка ми неодобрително цъка с език.

— На улица като тази трябва да максимализираш печалбата. Трябва да инвестираш парите си активно и да ги накараш да работят за теб. Глупаво е да преследваш романтични мечти, защото това е най-сигурният начин към банкрута.

Изпръхтявам и се почесвам по главата. Този речник ми е познат, но не и в нейната уста.

— Имала си някакви планове?

— Изкарах къс курс по бизнес мениджмънт. Не ти казах, защото можех да мина и без подмятанията ти, но също така и защото ти не разбираш от тези неща, така че едва ли би ме разбрал.

— Курс? Как?

— Онлайн, скъпи, по интернет. Не ти ли казах, че в Петчабун ни прекараха високоскоростен интернет? Вече не се налага една жена да се чувства затворничка в къщата си — всяка жена може да прегърне света само с няколко кликвания.

Бутам вратата и установявам, че сградата е по-дълбока, отколкото ми се е струвало отвън. Отдясно има дълъг бар. Вътре цари онази атмосфера на усойна меланхолия, в която британците обожават да се насвяткат. Има, разбира се, „Гинес“, както и богат асортимент от наливно английско пиво. Няма дансинг, но за сметка на това виждам романтично старомоден джубокс. Има и малки масички, където оплешивяващи англосаксонци могат тет-а-тет да се наливат с тъмна бира. В дъното на салона се вижда задължителната дъска за дартс. Знам, че из цял Крун Теп има маса такива пъбове и че те въртят сносен бизнес. Не само британци, но и холандци и германци обичат да си починат в точно този вид малки оазиси от търговията с плът. От друга страна, истината е, че наемите в Сой Каубой са сред най-високите в града, понеже бизнесът по улицата процъфтява. Подозренията ми започват да се засилват.

— Колко време е принадлежало това заведение на англичанина, майко?

— Векове. Май към трийсет години. Беше готов за пенсиониране.

— Точно когато ти се разтърси за „помещение“?

— Нямаш представа откога се моля на Буда за мъничко късмет. Миналия месец ходих на ват десет пъти и всеки ден паля благовония. — Тя ме поглежда предпазливо. — Бяхме много внимателни с него. Проявихме състрадание.

— Кой стои зад теб и по какъв начин заслужи помощта му?

— Сончай, моля те, аз съм уважавана жена в пенсия. Онова, което съм правила на младини, за да свързваме двата края и да ти дам образование, отдавна е забравено. Много добре го знаеш.

— И как така можеш да си позволиш наема?

Мимолетна усмивка и отместване на погледа.

— Имам партньор. Бизнес партньор.

— Кой?

— Бих предпочела в момента да не ти казвам. Не виждаш ли, че съм заета?

— Ами… не мога да ти помогна. Не са ми махнали още конците.

Веднага след като довлачва кашона с бирата в бара, тя се изправя. Сега виждам, че всичко е било игра, предназначена да събуди тръпка на нежност в сърцето на лоялния син. Младеж по къси гащета, с блеснал от пот гръден кош, излиза от задната част на бара и се залавя да довнесе останалите кашони бира, подредени на тротоара.

— Не искам да ми помагаш с бирата, а с плановете. Те трябва да бъдат одобрени от местния полицейски началник, след като са подписани от някой на отговорна длъжност, който ме познава и може да гарантира за мен. Така че в един момент си помислих: ами кой друг, освен най-умният детектив на Крун Теп би могъл да оправи нещата? Нали се сещаш… може би един хубав печат от Осми участък ще свърши работа.

— Каква е ползата от печат на Осми, когато тук е Шести участък? — Млъквам, защото внезапно съм разбрал. — Защо не може да се подпише Викорн, след като ти трябва някой от Осми?

Тя отстъпва назад в бара, докато аз настъпвам към нея.

— Той не иска името му да се появява в явна форма… всички ще разберат, като го видят… нали се сещаш… нали си ми син и си в Осми.

— Което по едно щастливо стечение на обстоятелствата е мястото, където коли и беси твоят нов бизнес партньор. И успяхте да се договорите за всичко това в коридора на болницата?

Тя деликатно докосва косата си.

— Естествено, че не. И двамата бяхме много обезпокоени за теб и той ми се обаждаше от време на време, когато не можеше да отиде да те види.

— С други думи, всеки ден без първия.

— Значи виждаш колко си ни скъп. — Накланя глава. — Разказах му, че търся подходяща възможност за бизнес в града, а той ми довери, че имал малко свободни пари, казват му инвестиционен капитал. Беше… просто съвпадение.

— Всъщност какъв по-точно беше курсът, който казваш, че си изкарала?

— Много специален, рекламиран в „Уолстрийт Джърнал“. Можеш да се запишеш по интернет.

Може и главата ми да не става за бизнес, но познавам улицата достатъчно добре, за да ми е ясно, че тук няма място за нов бар с момичета. Освен това познавам Викорн достатъчно, за да съм сигурен, че той няма да инвестира в начинание, което не е гарантирано да успее. Решавам да продължа завоалирано.

— Та какво, казваш, искаш от мен?

С ентусиазъм:

— Миличък, ти познаваш търговията колкото мен. Моята идея е да направим тук един хубав ремонт, да вкараме малко цвят и интересно осветление, да доразвием носталгичната тема, да сложим една малка сцена в дъното…

Гласът й заглъхва, но тя продължава да ме гледа лъчезарно усмихната. Малко по малко започвам да стоплям.

— Ще има втори етаж предполагам…

Ново докосване на косата.

— Е, ще е глупаво да няма, не мислиш ли? С протекция на такова ниво, кой ще ме пипне?

— Полицейският началник на Шести участък, кой.

— Партньорът ми твърди, че това не е много вероятно, но благодаря ти, че се безпокоиш за мен.

— Не е вероятно? Защо? О… зная защо. — Спомням си, че полковник Придий, който е началник на много доходоносния Шести участък, има казино в Осми и следователно е зависим от благоразположението на Викорн. Нищо чудно, че Викорн е успял да издейства отнемането на лиценза на англичанина.

— Ами… хубаво… аз и без това нищо не разбирам от политика. Но двамата полковници са добри приятели, нали?

Следва ме по тясното извито стълбище към втория етаж и там установявам, че имало и трети.

— За колко стаи си мислиш?

— По десет на етаж.

— Десет?!

— Много ли ще е нагъсто?

Измервам дължината на коридора, от който засега се влиза само в три стаи.

— Майко, та те ще са един връз друг още преди да са влезли в стаята. При десет стаи ще имаш по метър и петдесет от стена до стена. Стаята всъщност ще побира само едно легло.

— Ами какво друго, миличък? Но ако мислиш, че десет наистина са много, съгласна съм и на девет.

— Седем. Не залагам името си зад план, в който има повече от седем стаи. Дори така ще има само по два метра широчина за стая. Трябва да им оставиш и място да се съблекат. Не можеш да ги караш да се събличат в коридора… това да не ти е провинцията.

— Май… — Въздишка. — Добре, нека се споразумеем на седем. Но ще кажа на Полковника, че ти си настоял да бъдат седем. Едва ли ще се зарадва много, защото ти току-що отряза трийсет процента от печалбата ни.

Изкатервам се на третия етаж, където цари хаос от нахвърляни стари матраци, пластмасови каси от бира и прашни книги. Тръгваме обратно надолу към бара. Клатя глава.

— Не мога да повярвам?! Подписвам планове за публичен дом! Мразя публичните домове.

— Знам, скъпи, но те продължават да са номер едно в бизнеса. Какво не бих дала да имам интернет кафе или нещо такова, но те са на загуба. Представи си, че имаш стая, пълна с фаранги, които биха могли да наемат момичета за по хиляда бата на час, но вместо това чукат по клавиатурите за по четиридесет. Това просто е безсмислено.

— Да бе. И как ще го наречеш?

— Ааа… Има изненада за теб. Ще го наречем „Клуб на стареца“.

— Какво?!

— Няма да разбереш, миличък, но проучихме пазара. Това е нашата ниша. Няма да се състезаваме с лъскавите заведения до нас — отстъпваме им тълпата от трийсет до петдесетгодишни. Нас ни интересуват пенсионните фондове. Ще видиш. Обясних всичко на Полковника още щом завърших курса. И между другото, аз съм отличничката, да знаеш. Той си тръгна и каза, че ще помисли, а после се обади и ми съобщи, че е съгласен. Всъщност… направо ми каза, че съм гениална.

През цялото време бях отстъпвал от нея, което, предполагам, си беше напълно естествена подсъзнателна реакция: „Ама това наистина ли се случва? Аз ли правя това?“ — така че се озоваваме на улицата, където светлината е по-добра. Сега вече виждам лицето й и съм свидетел на метаморфозата, която описват в някои женски списания и книги: в продължение на повече от десет години тя е водила мирен, идиличен живот на село, с цялата неизмерима скука, която предполага това, а междувременно в нея се е надигал, набирал е сила един огромен резервоар от амбиция, съвпаднал по време с настъпването на средната възраст. Челюстта й е стисната решително. Вече нищо не може да я спре. Тя дърпа конците, аз съм марионетката. Но все още изглежда страхотно. И от начина, по който я целувам по бузата, прекрасно разбира, че е спечелила.

От Сой Каубой отивам с мототакси до Хилтън Интернешънъл, където съм привикан от ФБР. Вземам асансьора до апартамента на двайсет и втория етаж и я намирам да работи на бюрото си върху купчина метални предмети — трябва ми известно време да разбера, че са части на автомат. Цевта и прикладът лежат кротко на едно от широките кресла, свидетели на собственото си изкормване, а аз съм поканен да седна на другото. Автоматът и аз — струва ми се, че е „Хеклер и Кох“, с дължина около четиридесет и пет сантиметра, стоманен приклад и параболично извит пълнител — се наблюдаваме взаимно, докато тя говори. Доразглобява механизма на затвора върху листа попивателна хартия, разглежда го внимателно известно време, после посяга към сладоледа. Хипнотизиран от автомата, не съм забелязал в ъгъла на бюрото купата от половин килограм сладолед „Хеген-Даз“ с ядки. Толкова добре е тренирана, че може да човърка механизма на автомата с един пръст и да бърка с пластмасова лъжичка в купата с другата си ръка. В моята страна да ядеш сам е тъжно и будещо съжаление, а освен това е свидетелство за социално падение и емоционална криза. А да правиш това пред друг, без да му предложиш да се присъедини, е толкова непристойно, че едва издържам да я гледам. Кръвта се оттича от лицето ми, докато тя преглъща един мъничък Еверест.

— Какво има, да не се плашиш от автомати? — Тя изважда тубичка машинно масло от чекмеджето на бюрото и с професионален опит капва една-единствена капка в центъра на разглобения затвор. — О… разбирам. Вероятно мислиш, че нямам разрешително, нали? Не се безпокой, Розен вече обсъди въпроса с един от вашите capo-di-capi и ми е разрешено да го задържа, стига да го използвам благоразумно. Ако се наложи да влезе в употреба, ще се пусне една от онези таиски димни завеси, за които, предполагам, знаеш всичко. Добре ли си, наистина? Не мога да си представя как някакво оръжие може толкова силно да те разстрои. Не можеш да спечелиш състезание с него, вярно е, но така е с всички автомати с къса цев. По мое мнение „Хеклер и Кох МР-5К“ е най-добрият от всички. Нещо по-голямо и ще изглеждам подозрително, нали? — Още няколко капки в основата на ударника, после тя посяга към приклада и цевта и започва да плъзга блока на ударника по водачите. — Не бях го изваждала, откакто го взех от посолството… а те пък са го получили с чувала на дипломатическата поща, така че нямах представа в какво състояние ми го дават. В Куонтико не спираха да ни повтарят: „Винаги се грижи за оръжието си“. — Нова порция сладолед в устата. — Както и да е… онова, за което исках да поговорим с теб, е как се развива случаят.

Гледам я и започва да ми се повдига. Тя хапва още сладолед, а после взема сглобения автомат, окачва го на врата си и застава в бойна поза пред огледалото в цял ръст. От тази позиция е в състояние да се прицели и да надупчи образа си с хиляда изстрела за по-малко от… оо, нямам представа, да кажем, че са наносекунди. Куонтико срещу Холивуд. Неочакваната драма задейства едно от сетивата ми и виждам зад нея цялата верига от предишни превъплъщения. В едно отношение американските полицаи са идентични с тайландските: всички ние сме превъплъщения на мошеници.

Тя улавя погледа ми и казва:

— Това май наистина не ти действа добре, а? Хубаво, край на оръжията, излизаме на разходка. В градината има нещо, което ще те помоля да ми обясниш. — Посяга към купата сладолед за още някоя лъжица и едва сега се сеща: — Искаш ли?

— Не, не… благодаря — отговарям с облекчение, сякаш най-сетне е махнала нещо гадно от мокета.

— Знаех си, че няма да искаш. Сладоледът не е сред любимите ти неща, нали? Няма люто, няма ориз… купчинка западни боклуци от рода на захар и млечни продукти, размесени с цял тон изкуствени ароматизатори. Но на вкус е страхотен. — Остатъкът от „Хеген-Даз“ отива в малкия хладилник в шкафчето. От гардероба изважда черно куфарче от фибростъкло, отваря го и виждам вътре излято за автомата гнездо. Сваля пълнителя, поставя го в кухата част, после прави същото и с автомата. Пред мен стоят две същества: момичето, което обича сладолед, и опитната професионалистка, която обожава да се грижи за инструментите, с които работи.

Автоматът и сладоледът са изчезнали от погледа ми и вече мога да обърна внимание на гледката, докато тя прави нещо в спалнята. Е, хоризонтът не е точно като в Ню Йорк или Хонконг, но не може да се отрече, че през последните години градът ни придобива все по-съвременен облик. Това, което виждам, ми напомня повече за Мексико или Южна Америка особено с начина, по който към небето се извисяват цилиндри от стомана и стъкло, доминиращи над зелените петна на парковете и нацвъканите покрай тях жилища. Основната характеристика обаче са скелетите на незавършените сгради, чиито кости са почернели от замърсяването, сякаш сам Буда е пожелал да ни покаже, че дори сградите умират. Разбира се, трябва да си обучен, за да видиш метафизиката зад един незавършен строителен проект, така че решавам да не споделям прозренията си с ФБР, която излиза по бели ленени панталонки и тениска в бяло и синьо с познатото лого YSL^[1], което може да е, но може и да не е фалшификация. Вземаме асансьора за фоайето (Кимбърли, автоматът и аз) и изчаквам, докато тя го остави на съхранение в хранилището към хотела.

Връща се. Русата й коса подскача по раменете й, а усмивката на лицето й я прави да изглежда шестнайсетгодишна. Показва ми с едва доловимо докосване на ръката ми, че трябва да слезем по стълбището на фоайето, и след малко излизаме рамо до рамо в зоната около плувния басейн. В непосредствена близост има канал, който е част от съоръженията към хотела и който води към малка къща на духовете, украсена с гирлянди от невени.

— Окей — казва ми ФБР, — можеш ли да ми кажеш какво правят тези неща на територията на хотел „Хилтън“?

Може би са триста на брой, с размери от петнайсет сантиметра до един, който се издига на цели три метра. Подредени са в полукръг около дървената къща и дори образуват нещо като ниска ограда около лехите с цветя. Параболични са, с изпъкнали главички, малък процеп на върха, като някои са на миниатюрни лафети и топките им висят отстрани. Част от тях са боядисани в крещящо червено и зелено. Отляво има огромен фикус — въздушните му корени са сплетени в страстни прегръдки.

— Къщата е посветена на духа на дървото, който по една случайност е от мъжки род.

— В една будистка страна?

— В будизма има много хиндуизъм и анимизъм.

— Изненадана съм, че управата на „Хилтън“ допуска това!

— Просто нямат избор. Тук не е прието да се разрушават важни светини… това може да донесе голямо нещастие. Никой не вика сам злото, най-малко пък ръководствата на международни корпорации.

— Кой е донесъл всички тези… хуйове? И кой е накичил пресните невени?

— Местните жени.

ФБР се отправя към един от фалосите и се заглежда в него.

— Жените носят гигантски изкуствени пишки пред олтара на мъжкия дух на фикусовото дърво? Ммм… храна за размисъл. — Прокарва пръст по ръба на главичката, там, където тя се съединява със ствола.

Поглежда ме с полуусмивка. Започвам да си мисля, че ефектът от курса по антифлирт започва да се изпарява. Решавам да не отвръщам на усмивчицата и съм шокиран от сърдития облак, който преминава по лицето й. Тя веднага се овладява и тръгваме с делова походка към фоайето и кафето в него. Мислите ми се въртят около Хеклер и Кох.

Изведнъж тя сопнато ми съобщава:

— Утре има оперативка в посолството. Началникът на Брадли ще ни разкаже онова, което знае за него, ако изобщо знае нещо. В интерес на обмена на информацията си поканен да присъстваш. Ще съобщя на Розен, че ще дойдеш.

Това ми прозвучава като команда „свободно“, без да ми е станало ясно за какво съм бил привикан пред строя. Въпреки годините все още ми е трудно да разбера мисленето на западняка. Очакването, че светът е длъжен да реагира на всяка мимолетна прищявка (сладолед, хуй, стрелкова тренировка), е малко шокиращо за един син на курва. Като повечето примитивни хора, аз вярвам, че моралността произтича от състояние на първична невинност, на което трябва да се опитаме да останем верни, ако искаме да не загубим устоите си. Опасявам се обаче, че подобно убеждение ще се види прекалено чудато и излишно покъртително на ФБР, ако изобщо някога посмея да го изкажа. На езика на Запада Х и П са полярни противоположности, но за мен те са почти идентични: два инфантилни вързопа от апетити… с разликата, че единият е ловец, а другият — дивеч.