Джон Бърдет
Банкок 8 (54)

52.

Два месеца по-късно

Нали ви казвах, че ще се върне. Ето ме, чакам я на Банкок Интернешънъл, облечен в най-добрата си риза, най-хубавите си панталони и ужасни черни обувки с връзки.

Полетът на „Тай Еъруейс“ от Сан Франциско през Токио и Хонконг е закъснял с цял час, но виждам на мониторите, че самолетът най-сетне е кацнал. Двайсет минути по-късно в зоната за посрещачи се появява Кимбърли Джоунс в красив делови костюм (с панталони). Косата й е естествено руса, подстригана късо, но не прекомерно. В лявото й ухо виждам три обеци, в дясното — само една. Червилото и е скромно розово. Когато притиска буза до моята под формата на поздрав, вдъхвам познатото ухание, върху което е изписано от горе до долу името на майка ми.

— „Ван Клийф и Арпел“ — отбелязвам с усмивка.

— Позна.

Поколебавам се дали трябва да й помогна с натоварената догоре с тъмночервени куфари „Самсонайт“ количка. Какъв е етикетът в такива случаи? Една тайландка ще се обиди жестоко, ако не предложа да бутам количката, но американката може да се обиди, ако й предложа. Решавам да оставя Кимбърли да я бута до стоянката.

Седнали сме отзад в таксито и Кимбърли ме поглежда и пита:

— Изненадан ли си?

— Че си купила акции в компанията на майка ми? Да, отначало, но когато Нонг ми призна, че сте разменяли имейли, нещата някак се наместиха. В отпуск ли си?

— В неплатен едногодишен отпуск. — Бърз поглед към лицето ми, после го отмества. — Не само белите мъже намират този град за неустоим, така че работата едва ли е само в секса, нали?

— В какво е тогава според теб?

— Не зная. В крайна сметка може да се окаже, че е дълбоката му човещина. — Пауза. — Все още нищо за Фатима?

Покривам с ръка лицето си за миг, преди да отговоря.

— Нищо. Изчезна… след като взе решение. — Правя леко преувеличена жестикулация, чиято цел е да намекне за окончателно изчезване, за да не разваля изненадата довечера.

— Питал ли си се дали няма нещо в онова, което ти каза тогава? Че тя е твоята сянка, твоята тъмна страна? Че по някакъв начин имаш нужда от нея?

Чувствам нужда да сменя темата. Подавам на Джоунс първа страница на „Банкок Поуст“, на която се вижда голяма снимка, изобразяваща майка ми в цял ръст, облечена в черно-бял костюм на Шанел, който не е фалшификат. Помощник-редакторът на вестника е повдигнал в шрифт отговора на майка ми на въпрос от репортер за „Клуба на стареца“, чието официално откриване е довечера:

Западната лицемерност ме отвращава, наистина. Защо Би Би Си не направи документален филм за тъкачките на килими, да покаже измъчените жени, трудещи се по дванайсет часа на ден за по-малко от долар на час? Това не е ли същото като да си продаваш тялото? Западът не се вълнува от експлоатацията на нашите жени, той просто има проблем със секса, което не му пречи да гъделичка сексуалната струнка, за да продава своите шоупрограми. Те обичат да показват в неловко положение мъжете на средна възраст, които наемат нашите момичета. Западните жени не могат да се справят с проблема, че техните мъже прекарват при нас по-добре. Ако те не са в настроение да дарят мъжете си с удоволствие, това си е техен проблем. В крайна сметка обаче всичко се свежда до парите. Тайланд печели много малко от конфекцията, понеже западните компании обират лъвския пай. Но при секс търговията виждаме истинско преразпределение на глобалното богатство от Запад на Изток. И точно затова така се нахвърлят срещу нас.

Кимбърли ми връща изрезката с усмивка.

— Докачлива дама, наистина. Какво чете? Забелязах, че английският й значително се е подобрил през последните месеци.

— Кара бизнес курсове по интернет. Кредото й е, че сексът е най-значителната индустрия в Тайланд и че трябва да се заловим да я осъвременим и регулираме, да дадем на момичетата по-голям дял, да им предложим нова кариера след задължително оттегляне на двайсет и осем годишна възраст и да въведем дивидент от печалбата. Надъхала се е с бизнес терминология и не можеш да й излезеш насреща: добавена стойност, норма на печалбата, обслужваща промишленост, човешки ресурси. Твърди, че индустрията е все още в каменната епоха и че е време правителството да престане да пречи и да започне да помага.

Благодарение на магистралата пристигаме в „Шератон“ на Сухумвит за по-малко от трийсет минути. Момент на взаимно поколебаване, после:

— Ще се видим довечера.

— Да. — С известно объркване: — Довечера. Знаеш ли, досега не съм влизала в публичен дом… макар да имам акции.

Дарявам я с окуражителна усмивка и си тръгвам. Самият аз съм доста възбуден. След два дни ще е първото разпределяне на печалбата между акционерите и аз още не мога да повярвам колко сме направили за няколкото хвръкнали месеца, още преди самото откриване. Сега обаче имам задача: трябва да посетя известните имена в „Емпориум“.

Цялата Сой Каубой е покрита с кабели, а полицията е спряла движението, за да се справи с наплива. Репортерски коли, носещи надписите на най-известните новинарски мрежи, са паркирани под всевъзможни ъгли, а когато приближаваме с бентлито на Полковника, улицата се озарява от фотосветкавици. Вози ни любимият шофьор на шефа. Бях чувал за бентлито, всички вече са чували, разбира се, но днес го виждам за пръв път. Викорн си го подари за шейсетия си рожден ден: модел „Континентал“, Т-класа, с всички мислими и немислими екстри. От страхотната му стереосистема гърми „Ездата на валкюрите“.

Полковника, Кимбърли и аз се смесваме с тълпата, а майка ми излиза под светлината на прожекторите. Полковника е с двуреден ленен костюм на Редели, с цветна копринена вратовръзка и риза от креп — и двете на Армани, мокасини на Ралф Лоран, пилотски очила на „Уейфеърър“, макар да е тъмно. Ако не беше истински гангстер, щеше да изглежда нелепо, но понеже е — изглежда страхотно. По изключение не му завиждам.

Докато гледаме отстрани, осъзнавам, че статутът на майка ми като бивша проститутка й дава моралните пълномощия, които дори Би Би Си не намира куража да оспори (тя е избрала за вечерта черен копринен делови костюм с панталон на Карл Лагерфелд, черни обувки с червени панделки на Ив Сен Лоран, бежова памучна блуза на Долче и Габана с червена сатенена панделка в тон с обувките — ефектът подсказва човек от двайсет и първи век, който си няма и представа за мистерията на ин и ян). Си Ен Ен вече са сменили тона от тотално неодобрение към колебание и от солидарност Би Би Си правят същото. Френските и италиански медии, които никога не са изразявали сериозно морално възмущение по въпросите на секса, са избрали да отразяват събитието с хумор. Дори мюсюлманските мрежи от Малайзия и Индонезия се въздържат да заемат открито осъдителна позиция, японците откровено одобряват, а китайците са заинтригувани.

— Нашите общества трябва най-сетне да израснат — заявява майка ми. Английският й е безпогрешен, макар и с очарователен тайски акцент, който се възприема като леко детски и смекчава агресивността й. — Глобализацията е отговорна за най-големия ръст на проституцията в цял свят. Това е голямата истина, която медиите предпочитат да игнорират заради явната й политическа некоректност. Безброй жени се предлагат не защото са в нужда, а защото избират да го правят. Студентки от Москва се продават в Макао, за да съберат джобни пари. Китайки от Сингапур летят до Хонконг за коледната ваканция, с идеята да предложат телата си. В Шанхай не можеш да се разминеш от момичета, излезли на улицата да припечелят набързо. Жени от цяла Южна Америка са плъзнали по света — особено в Азия и Запада — и предлагат сексуални услуги. В Банкок не можеш да се разминеш от британки, канадки, американки и скандинавки, работещи в компании за компаньонки. Защо медиите не разкажат на света колко популярен е бизнесът в отдаването на тялото под наем при напълно осигурените жени от страните в Г7?

Интервюиращата от Би Би Си кима утвърдително.

— Добра е — прошепва ми Полковника. — По-добра е даже и от теб в най-добрите ти години.

Репортерката на Си Ен Ен навира микрофон пред устата на майка ми и Нонг без замисляне сменя мрежите:

— Кажете на всяка млада жена в своите страни, че тя има правото да се облича красиво, да изглежда секси, да има мобилен телефон, да притежава собствена кола, да ходи на екзотични ваканции и в девет случая от десет има само една професия, която може да й даде парите за всички тези неща. Кой тогава е сводникът: аз или Западът? Моята мисия е да минимизирам щетите, като приемем нещата каквито са и дадем на момичетата тяхното. Дали бих предпочела завръщането към традиционния тайски, будистки морал? Да, разбира се, но вече е твърде късно за това, защото корозията е стигнала прекалено дълбоко и ние трябва да приемам реалността каквато е. Дори Буда е вярвал в това.

Репортерката на Си Ен Ен се извръща от Нонг, за да интервюира жилав старец, облякъл една от тениските на майка ми, обул къси панталони на ивици в жълто и червено, може би прехвърлил седемдесетте, леко прегърбен, с жилести ръце и с прошарена коса. Изглежда точно като карикатурата на тениската.

— Извинете, сър, бяхте ли клиент на „Клуба на стареца“ по време на посещението си в Тайланд?

— Разбира се. Веднага след като видях уебстраницата им, си купих еднопосочен билет за Банкок. Нямам нищо против да умра тук. Аз съм от Канзас, имах три жени и нека ви кажа нещо: до този момент нямах представа от какво са ме лишавали цели петдесет години моите съпруги.

— Лишавали са ви, казвате?

— Дяволски сте права. Ако бях малко по-млад, може би щях да се чувствам огорчен, но сега нямам време за това, понеже чукам като…

— Да, сър, благодаря ви много… И вие ли, сър, дойдохте в Банкок с единствената идея да посетите „Клуба на стареца“?

— Аха… И съм прекалено стар, за да давам пет пари, ако вие и зрителите ви не го харесвате. Аз съм на осемдесет и една, скъсал съм се от бачкане цял живот, отгледал съм три неблагодарни деца, които отдавна са забравили пътя към дома ми, загубих прекрасна съпруга, която почина от рак, Господ да благослови душата й, после се ожених за кучка, дано гние в ада, и ако са ми останали още десет минути живот, искам да прекарам точно тези десет минути именно тук, в „Клуба на стареца“. Може и да не е любов, но е най-близкото до нея за човек на моята възраст. Но както и да го наречете, бриджът не може да се сравнява с него. Нямате представа колко скучен започва да изглежда бриджът, когато знаете, че на другия край на света има нещо толкова вълнуващо като това тук.

— Не ви ли вълнува, че много американци биха сметнали, че това, което правите, е некоректно, да не кажем откровено неморално?

— Дава ли ни коректността защита срещу алцхаймера? Едно нещо е вярно за старостта и то е, че нямаш време за губене.

Репортерката на Си Ен Ен се обръща към две млади жени, очакващи да бъдат интервюирани. Това са Нит-нит и Ной, които Нонг е привлякла по моя препоръка от „Двореца на нефрита“. С лице към камерата репортерката почва:

— Добре, клиентите явно изглеждат доволни, но да видим какво мислят трудещите се. Тези изумително красиви млади създания, които в друго общество биха могли да бъдат кинозвезди или модели, прекарват нощите си, грижейки се за нуждите на своите клиенти. Да чуем какво имат да ни кажат те.

Нит-нит:

— Не знаех какво да очаквам, но клиентите са толкова благодарни, че даже ти става малко тъжно. Според мен вие във вашата страна не се отнасяте с тях достатъчно добре. В Тайланд никога не бихме изоставили своите родители или родителите на нашите родители да живеят старините си в самота. Мисля, че без нас те щяха да умрат по-рано.

Ной:

— Обикновено те са много забавни и всичко е като на шега, което е начинът, по който таите гледат на много неща, така че не е никак трудно да сме с тях. Те не са така взискателни като младите хора, не ни казват прави това или прави онова, те просто са щастливи да те докосват. Ние сме като медицински сестри, наистина. Част от тайската култура е да бъдат уважавани възрастните.

Междувременно репортерката прави жест на оператора да я включи в кадър за заключителните й думи:

— Добре, както казва Уолт Дисни в „Дамата и скитника“: „Ние сме сиамци, ако обичате, сиамци сме и ако не обичате“. Поне засега критиките срещу новия клуб на мадам Джитпличийп са умерени, а похвалите — оглушителни. Само времето ще покаже дали това е вариация на старата като света тема за експлоатацията, или правим стъпка към еманципацията. Междувременно трийсетгодишното парти, каквото представлява нощният живот на Банкок, продължава, без да се вълнува от мнението на останалия свят за себе си. За Си Ен Ен, Силия Емерсън, Банкок.

Един по един прожекторите угасват и мъже по къси панталони, плувнали в нощна пот, започват да навиват кабелите. Нонг изглежда тъжна и замислена. Време е всички да влезем в клуба. Полковника и Нонг влизат първи, следва ги Кимбърли: вероятно предполага, че вървя след нея. Аз обаче се задържам на вратата, за да проследя с поглед приближаването на дългата черна лимузина, която спира зад една от репортерските коли.

Облечен съм в двуреден блейзър с четири копчета на Зеня, разкопчаната на шията ми ленена риза е на Живанши, обут съм в мек вълнен панталон и — най-хубавото от всичко — обут съм в лачени обувки без връзки на Бейкър-Бенджи. Дискретният ми одеколон е на Ръсел Симънс. Вярвам, че този път облеклото ми ще допадне най-вече на личната ми и тайна гостенка, която слиза от лимузината, следвана от двама бодигардове. Тя върви, помагайки си с бастун, и виждам, че чертите й никога няма да престанат да изглеждат мъжки. Роклята й пада ужасно, макар да е най-доброто в колекцията на Джорджо Армани. От друга страна, естрадиолът е направил чудеса с косата й, която пада върху яката на роклята й като тежка пищна завеса. Бодигардовете я оставят да се приближи сама до прага на клуба, където я чакам.

— Хубави парцалки — одобрява Пичай с гласовите струни на Уорън и оглежда новия ми гардероб със сивите си очи.

А вътре поканеният оркестър засвирва първите акорди на „Бай-бай, блекбърд“.