Джон Бърдет
Банкок 8 (33)

31.

Ежедневникът „Матичон“ съобщава, че на известното кръстовище на Рама IV и Траймит са забелязани необичайно много вампири. Това е място с повишен брой на произшествията и експертите са на мнение, че вампирите са духове на мъртви, загубили живота си при катастрофи, които сега искат да предизвикат още фатални инциденти, за да си имат компания. Изглежда, в смъртта, така както и в живота, хората не обичат да са сами.

Свалям слушалките с нежелание. Дошъл е моментът, за който отдавна събирам сили — посещението на старата стая на Пичай.

Тя е в същия квартал, в който съм и аз, и представлява идентична стая в идентичен блок, на километър разстояние. Или поне архитектурата на стаята е идентична на моята. Пичай имаше телевизор, който не спираше, когато си бе у дома, и съвсем скромна стереосистема, на която пускаше таи-рок (особено Карабао) и проповеди от видни будистки свещенослужители.

Един незадълбочен външен наблюдател би могъл да предположи, че аз би трябвало да съм онзи, който да вземе решение за приемане на монашески сан, но подобно заключение не предвижда решителността, необходима, за да се качиш на душевния асансьор, известен под името Осемкратната пътека. Вярно, не аз, а Пичай уби навремето онзи пласьор, но това само доказва, че той е бил способен да вземе решение. От друга страна, аз гледам на себе си като на заклет страхливец. Не е ли посочил Буда, този трансцендентален гений, че нищо не е по-неизбежно от смъртта и данъците? Или той е само един самооттеглил се от живота мъж, неспособен да се справи с тежестта на държавното управление? Баща му, кралят, определено е мислил, че е така, и е отказал да разговаря с него, особено след Просветлението. Интересна работа — дали не си задавам понякога тези светотатствени въпроси заради наличието на фарангска кръв във вените ми? И защо изобщо мисля за тези неща точно в стаята на Пичай? Дошъл съм за копринената му риза с къс ръкав и хубавите му мокасини марка „Фила“, от които той повече няма да има нужда, но откривам, че вече ги няма, заедно с телевизора и стереоуредбата му. Нямам кого да обвинявам, защото след като взе решение да се ръкоположи, той престана да заключва стаята си: заяви, че всеки, решил на всяка цена да го окраде, е добре дошъл да вземе каквото може да отнесе. Месеци наред никой не открадна нищо, но след смъртта му хората сигурно бяха решили, че неговите вещи вече наистина са на разположение на всички.

Връщам се малко тъжен в стаята си. Докато ме е нямало, някой е пъхнал под вратата ми парче тоалетна хартия. Хартията е мръсна и парчето е сгънато и бутнато по начин, който прави отварянето трудно. Когато най-сетне се справям и го отварям, прочитам: „Трябва да те видя. Фриц“. Зная, че съм длъжен да унищожа уликата, и го правя като пускам парчето през дупката в един от ъглите на стаята ми.

Докато Пичай беше жив, не бях обръщал внимание нито колко е малко жилището ми, нито колко е мизерно. Преките ми контакти с фарангите не ми бяха помогнали. Дори най-бедният от тях има прозорци. Питам се дали чудото на съвременната технология ще ми помогне в момент на нужда. Изваждам моторолата на Розен и решавам да сменя мелодията за позвъняване. Следвам стриктно инструкциите в ръководството за работа и откривам, че разполагам с избор измежду петнайсет различни мелодии, сред които американския национален химн и на нито една друга страна. „Междузвездни войни“ е привлекателна възможност, но нямам желание да копирам Розен. Малко сърдито осъзнавам, че Моторола ме е водила през лабиринта на привиден избор, за да ме докара до задънена улица. Разбрал съм истинската парадигма на западната култура, но след като не мога да я споделя с Пичай, кой го е грижа? Връщам мелодията на фабрично заложената, която е абсолютно удовлетворяващо „биип“. Упражнението с нищо не е подобрило самочувствието ми.

Все още съм в сълзливосантиментално настроение и разглеждам огърлицата на Буда, принадлежала някога на Пичай — прехвърлям я от шепа в шепа като пясък. На вратата ми се почуква. Никой никога не ме е посещавал, така че почукването е явен знак от Пичай — доказателство, че се грижи за мен от другата страна. Прекосявам с една крачка стаичката и дърпам резето.

ФБР се е превъплътила. Облечена е в тениска с надпис „Толкова много мъже, толкова малко време“ — направо крещи от гърдите й. Крачолите на дънковите й панталонки са отрязани малко под чатала, а сандалите й се пристягат с велкро. Току-що е боядисала косата си в цвета на морков, остригала я е по момчешки, а на лицето й виждам усмивка, която досега не съм забелязвал там. На устните й блести влажно червило. Не съм в състояние да скрия смайването си.

— Здрасти. Аз… да не би да те обезпокоих? Може би моментът не е подходящ?

— Как разбра къде живея?

— Погледнах в компютъра. Виж… май очевидно не съм…

— Искам да кажа, как намери този квартал?

— О, да. Ами… наех кола с шофьор. Кой знае защо, това тук струва адски скъпо. Но Бюрото плаща, така че… Нали разбираш, част от работата ми е да се грижа за теб, но ако наистина съм дошла в неподходящ момент, веднага си отивам.

Гледа над рамото ми. Отстъпвам навътре.

— Влизай.

Тя прави крачка през прага.

— Това…

— Това е жилището ми. — Не ми е трудно да погледна през очите й. Бърлогата ми е кутийка без прозорци с размер два и половина на три метра, в единия ъгъл на която има паянтова конструкция, чиято задача е да скрива дупката в пода. Вентилацията се осъществява благодарение на черна дупка в задната стена, която излиза в шахта, обслужваща всички апартаменти. Във ветровит ден знам какво обядват всичките ми съседи. На едната стена виси портрет на краля, а на мястото, където всеки нормален човек би поставил телевизор, се мъдри тясна сглобяема етажерка. Книгите до една са с надписи на тай, така че обяснявам на Джоунс, която напразно се мъчи да разбере нещо: — Будизъм. Аз съм голям поклонник на будистката литература.

Единствената мебелировка е футонът на пода. Джоунс явно е сащисана, при това до такава степен — трябва да й го призная — че не се опитва да го скрие.

— Аз… аз… просто не знам какво да кажа, Сончай. Никога не съм виждала… искам да кажа…

— Никога не си виждала подобна бърлога? — Нямам желание да смекчавам формулировките. Иска ми се да натрия носа й в тази реалност, но потиснатостта ми необяснимо как и защо е изчезнала.

— Да, никога не бях виждала подобна бърлога. — Тя ме поглежда право в очите. — Съжалявам.

— Добре дошла в Третия свят.

Странна работа е сексът, нали? Силата му е способна да трансформира настроението ти за миг. Стои си тя там, пращяща от здраве, в някакво очакване нещо да се случи, а в съзнанието й — както и в моето — прелитат образи на внезапното ни съвкупление. И двамата едновременно се изкашляме. Тя се усмихва с влажните си начервени устни.

— Реших, че може би имаш нужда малко да се разсееш, затова взех два билета за мачовете по кикбокс в „Стадион Лумпини“ довечера. Събота е и чух, че една от срещите щяла да е страхотна. Помислих си, че може да се съгласиш да ме заведеш там. Разбира се, ако не искаш и ако предпочиташ да си стоиш тук и да мислиш за самоубийство…

Колата е бял мерцедес. Сядаме отзад и Джоунс казва:

— Снощи пробвах да погледам тайландска телевизия. Намерих канал, по който излъчваха някаква сапунка, но не като онези, които съм гледала. Тук хората непрекъснато умираха и се прераждаха и продължаваха разговора си от точката, в която го бяха прекъснали точно преди да умрат, и имаше духове и групичка магьосници, които можеха да левитират и живееха в омагьосан свят на осем километра над земята. Това дали отразява правилно таиския мироглед?

— Осем километра е горе-долу точно. Но пропусна да споменеш за скелета.

— Точно така. Имаше и един чудесен човешки скелет, който през цялото време следваше навсякъде двамата главни герои. Какъв е смисълът?

— Трябва да имаш предвид, че ние сме холистици. Ние не можем да вземем отделно някакъв дребен факт, като двамата влюбени, които се отдалечават в залеза, и да се преструваме, че това е краят. — Докато пътуваме за „Лумпини“, решавам, че моментът е подходящ за малка лекция относно националната ни култура: — Не би трябвало да го наричаш кикбокс. Кикбоксът е синтетичен спорт, който е трябвало да бъде измислен след филмите на Брус Лий. Муай тай е нещо съвсем различно.

— Така ли? И какви са правилата?

— Всъщност… няма правила.

Джоунс неопределено изсумтява.

— Защо ли не съм изненадана?

— Или поне нямаше, докато не се наложи да измислим някакви, за да стане зрелището по-подходящо за международната телевизия. Сега боксьорите вече носят онези нелепи ръкавици. Някога боксьорът е потапял бинтовете в съд с лепило, после ги е омотавал около ръцете си и след това върху тях са посипвали ситно натрошено стъкло.

— Чудесно.

— Говорим за национална отбрана. До съвсем неотдавна, относително казано, разбира се, войните ни с Бирма — а ние вечно сме във война с Бирма — са представлявали поредица схватки в ръкопашен бой. Абсолютен примитивизъм, нали? От друга страна, така нямало потърпевши сред гражданското население, никакви жертви от приятелски огън и никой не загубвал дома си. Всъщност било рядкост да умрат повече от хиляда души по време на истинска война.

— Схващам идеята. Колко много се е развил светът оттогава, а? — Тя се обляга и потъва в меката седалка като хлапе.

— Муай тай претърпя голямо развитие през седемдесетте, когато бойци с черни колани от Япония, Тайван и Хонконг решиха, че могат да ни предизвикат. Каймакът на карате, кунгфу, джудо и какво ли още, не се изсипа тук за голям турнир. — Правя драматична пауза.

— Добре де, признавам — заинтригува ме. Какво се случи? Предполагам, другите са загубили, иначе нямаше да ме гледаш с това изражение.

— Нито един от тях не издържа пълна минута на ринга срещу таиски боксьор. Те просто не бяха свикнали да ги ритат в лицето. А нашите момчета ги ритат в лицето от шестгодишна възраст, от самото начало на тренировките. Другите изглеждаха повече като специалисти по танцуване, отколкото бойци.

— Такаа… да видим сега дали мога да се досетя за поуката. Не се гъбаркай с таите, така ли?

— Грешка е да бъдем ядосвани.

Мълчим близо пет минути. Настроението ми отново започва да се сменя.

— Искаш ли да поговорим на тази тема? — предлага Джоунс, без да ме поглежда. — В Щатите вярваме, че е хубаво да поговорим за нещата, които ни притесняват. Ще ти призная направо, Сончай, че си взел ума на Тод Розен с онова подмятане на първата ви среща. Той наистина би се чувствал по-добре, ако двамата с теб се опознаем.

— Какво толкова съм направил? Някакъв непростим faux pas?

— Казал си му, че ще пречукаш виновния за смъртта на твоя партньор. Това нямаше голямо значение, докато изглеждаше, че смъртта му е в резултат на някакво оправяне на сметки между местни банди. Но сега, когато на хоризонта изплува святото име на Силвестър Уорън…

— В американските килии има ли прозорци?

— Теб май изобщо не те е грижа, а? Досега не ми се бе случвало да не мога да разбера що за човек е пред мен. Но ти… — Тя поклаща глава.

— Според мен Розен е неспокоен заради ред неща. Защо всъщност е тук? Банкок не може да се разглежда като скок в кариерата за такива като него. Издънил се е в нещо, нали?

— Третият му брак се разпадна и той посегна към бутилката. Иначе е свестен човек, много справедлив, и хората обичат да работят с него.

— А Нейп?

— Нейп ли? Джак Нейп е един от онези западняци, които идват в Банкок един ден и на втория вече са се заклели да не мръднат оттук. Предполагам можеш да го наречеш беглец от феминизма. Оженил се е за местна и секундата, в която Бюрото го привика да се върне в Щатите, ще е секундата, в която ще подаде оставка. Със сигурност ще си намери работа в някоя от американските юридически фирми с представителство тук. Много е умен и знае страшно много за страната ти. Казват и че говорел тай много добре.

Не й обяснявам, че при предишното си прераждане Розен е бил лекар, пострадал от страхотно нервно разстройство, с което още не може да се справи. Нейп пък е бил жена — домакиня, отровила съпруга си. Джоунс е била мъж — гангстер женкар с невероятен апетит. Точно той е бил отровеният от Нейп и точно по тази причина двамата са се срещнали и в това си прераждане, запазвайки голяма част от враждебността си.

— А ти?

— Какво аз?

— Защо смени облика си? Мислех, че си заклета американка.

Въпросът ми донася враждебен поглед.

— Наистина ли искаш да знаеш? Писна ми да съм невидимата жена в този град. Момичетата имат гордост — това е главното послание на двайсет и първи век и е добре да го запомниш.

— Искаш да кажеш, че не са те заглеждали?

Пауза. Въздухът между нас е зареден с напрежение.

— Не мога да обвиня в нищо мъжете западняци тук. Снощи се запознах с жената на Нейп. Тя е изумително красива и пристъпва така, сякаш родителите й са платили цял милион, за да изкара висш курс по поведение в обществото. Само че, от друга страна, повечето жени тук вървят така, нали? Дори онези, които нямат никакво образование.

— И помагат ли новата прическа и тениската?

— Никак. Сега може ли да поговорим за теб?

— Аз съм олицетворение на провал в кариерата. Питай моя полковник. За десет години не съм дал нищо на полицията.

— Чувстваш се виновен, че не вземаш подкупи?

— Трябва да разбереш, че Кралската тайландска полиция винаги е била сила на прогреса. В момента тя е управлявана като съвременна индустрия и всеки полицай носи печалба.

— Да, чух за това. И предполагам в допълнение към това всеки полицай се наслаждава на удобен имунитет по отношение на почти всичко, нали?

Налага се да помисля.

— Ако полицай свидетелства срещу полицай на публичен съд, това няма да допринесе за укрепване на колективния дух. Затова простъпките се наказват вътрешно.

— О, така ли било? И какво става с развалените ябълки? Сигурно им забраняват да вземат подкуп в продължение на цяла седмица?

— Нещо такова, освен ако не са наистина изгнили до средата. — Събудил съм интереса й. Тя подушва кръв и едновременно с това предвкусва пикантна история, която да разкаже, като се върне у дома.

— Хайде сега, я да чуем що за средновековно наказание очаква онези, които успеят наистина да вбесят полковниците.

— Задължително самоубийство — измърморвам. — В нашата служба работят джентълмени и дори от особено провинилите се се очаква да се държат като мъже — след като се спази процедурата, разбира се.

— Импровизиран съд?

В съзнанието ми се стрелва образ. Не съм сред онези, които нормално ги канят на тези заседания. Всъщност случи ми се само веднъж… В голата зала, в която имаше само столове, цареше мрачно настроение. Бяха надошли полицаи от всякакъв ранг и чин, представители на всички райони и участъци на Крун Теп. На стола на обвиняемия седеше много изплашен сержант, а на малката масичка пред него беше сложен служебен револвер и чаша вода. Искам да сменя темата.

— Не е толкова лошо. Да вземем за пример млад фаранг, заловен да вкарва известно количество ганджа. Той плаща пет хиляди бата на полицая, който го е хванал, което си е съвсем приемлива сума. Отървава се с урок за цял живот и едно голямо изплашване. Ако го осъдят и изпратят в Банг Кван — животът му със сигурност ще бъде провален. Ще бъде заплашен от най-различни болести и със сигурност ще се пристрасти към един или друг наркотик. Системата ни е хуманна и състрадателна. Едновременно с това е ефективна — полицаят получава премия, без да тежи на данъкоплатеца. Трябва да знаеш, че полицейските заплати от години са на нивото на оцеляването.

Джоунс се затруднява да реши дали я подмятам, или говоря сериозно.

— Само че това е много далеч от американските принципи. Презумпцията при нас е, че законите ни са еднакви по отношение на всички граждани… и алтернативата е морален упадък.

— В такъв случай защо не разследвате Силвестър Уорън?

Тя рязко извръща глава и се заглежда през прозореца.

— Мислиш се за много умен, а? — Възцарява се дълго мълчание. Накрая бавно се обръща към мен. — Всъщност… точно това правим. Само не казвай на никого.