Джон Бърдет
Банкок 8 (13)

11.

Не ме питайте кога за пръв път прозрях очевидното. Но ето ме пак в Сухумвит, този път в интернет кафе, след като съм въвел „Брадли/нефрит“ в търсачката на Алта Виста. Уебсайтът се казва „Прозорец на Фатима и Бил към нефрита“ и представлява черен фон с бял текст и бижу от нефрит, бавно въртящо се в овал в центъра на екрана. Някой си Бил Брадли признаваше, че бил собственик на сайта.

Самият артефакт е параболичен фалос, който сияе отвътре с мека златистозеленикава светлина, перфектно балансирано в пропорциите си изваяние, издигащо се от груб камък и елегантно заострено до достигането на гладко шлифована глава. На уебстраницата на Брадли няма нищо повече, освен имейл адрес и кратък текст, възхваляващ мистичните свойства на нефрита. Същият текст е изписан и на тай, над текста на английски.

Истината е, че това е възможно най-прекрасният пенис, който съм виждал, било то от камък или плът. Признавам в себе си, че този Брадли е успял да ме заинтригува. Нефритът е възможно най-одухотвореният от камъните. Когато е правилно обработен и добре шлифован, той излъчва мистично сияние, което като че ли се разлива от сърцевината му и е ехо на нирваната. Как е възможно един американски морски пехотинец да разбере подобно нещо? Истинските любители на нефрита по правило са китайци.

Откриването на интернет доставчика, предоставил на Брадли място, за да публикува своята уебстраница, не се оказва проблем — офисът му е в другия край на града, на Каошан Роуд — но в момента е три минути преди полунощ в деня на смъртта на Пичай и изпитвам непреодолима нужда да се омешам с хора. На тясната сой пред интернет кафето гледачки на таро седят, кръстосали крака пред картите, изтеглени от техните клиенти — по правило разтревожени момичета, които по някаква причина са решили, че тази нощ нямат късмет. Промушвам се ловко покрай тях към Нана Плаза, която е трансформирана. Не мога да повярвам, че Брадли не е бил редовен посетител тук — а би ли могъл някой да забрави човек с неговото телосложение?

— Симпатични господине, искам да дойда с вааааас — провиква се момиче в черно бюстие, надвесено през палисадата на първия бар, когато завивам в затворения площад Нана откъм Сой 4.

Площадът гъмжи от бели мъже и смугли момичета. Австралийци с шкембета, толкова грамадни, сякаш всеки момент ще родят, стоят ухилени до уши, прегърнали момичета, не по-големи от краката им. Американци си припомнят на висок глас преживяното предната нощ, германци не спират да повтарят своето „Ja, ja“, а холандци невъзмутимо щъкат насам-натам, сякаш са се родили тук. Естествено има и много източноевропейци, както и руснаци — Сибир е точно на север от моята страна и изобщо след падането на СССР има постоянен поток от мъже и жени с бледи кожи и здрави навици към запои с водка. Мъжете са дошли да купуват, жените — да продават.

— Не харесва работи тук, но мой татко катастрофира с кола и трябва прати пари — обяснява едно момиче на някакъв висок костелив англичанин.

— Оу, но това е ужасно — отговаря той и я потупва по задника.

Атмосферата е нещо средно между фестивал и ловна хижа. Настъпил е онзи час на нощта, когато момичетата влагат допълнителни усилия предвид полицейския час, настъпващ в два след полунощ, когато ще дойдат полицаите, за да затворят всички заведения, така че мъжете усещат нарастването на напрежението, точно както дивите животни усещат душещия наоколо лъв. Всички пият леденостудена бира „Сингха“ или „Клостер“ направо от бутилката, а накъдето и да погледнеш, погледът ти опира в телевизионни монитори. От голяма част от тях крещят тирантите на Лари Кинг. Дори човекът, дето продава на сергия пържени скакалци, недалеч от храма на Буда, има ТВ монитор, на който показва архивни кадри от стари двубои на Мохамед Али и сцени от обсадата на Сталинград. Все пак на повечето екрани върви мач на „Манчестър Юнайтед“ срещу „Лийдс“ в разнороден музикален съпровод, изригван от хиляди тонколони под формата на тътен.

Промушвам се между няколко възбудени италианци, за да изкача стъпалата към второто ниво, което представлява подредени във формата на подкова „гоу-гоу“ барове, гледащи отвисоко към вътрешния площад. Докато минавам покрай витрините на баровете, завесите им се дръпват, за да разкрият голи или полуголи момичета, танцуващи на издигнати платформи под звуците на тайландски поп. Други момичета, само по бикини, се опитват да ме издърпат в баровете, но аз съм насочил вниманието си към „Карусел“ — едно от най-големите заведения.

Там са монтирани две въртящи се платформи и всички танцуващи на тях момичета са чисто голи. Пред един от баровете за правостоящи някакъв фаранг спори с момиче в традиционен таиски костюм.

— Казва ти, аз уморена, няма сила прави „бум-бум“.

Мъжът ме поглежда под око, после връща вниманието си към момичето.

— И мога ли да науча защо си толкова изморена точно тази нощ? — Акцентът му е швейцарско-германски. Мъжът поклаща глава и продължава с риторичен въпрос към себе си: — Защо ли се измъчвам с такива въпроси?

Поръчвам си бира и наблюдавам момичето, което прави намусена физиономия. Мършаво и дребничко, то е някъде към двайсет и четирите, макар на фаранга сигурно да изглежда на шестнайсет. Тя улавя погледа ми и свива едва забележимо рамене: фарангите никога не могат да разберат нищо.

— Може би се е грижила за детето си цяла нощ — предлагам възможно обяснение. Бар момичетата едва ли се скапват от умора след двайсетминутен секс с клиент.

Погледът на фаранга просветва:

— Имаш дете? — И към мен: — Не ми го каза.

Само не ме питайте защо, но почти всички момичета имат по едно дете още на осемнайсетгодишна възраст.

— Разбира се, че имам детенце.

Наблюдавам швейцареца. Може би е извел момичето преди няколко дни, всъщност нощи, сигурно я е изчукал между другото… и ето, сега вече не може да се раздели с нея. До момента пресмятанията му сигурно са се въртели около практическите аспекти, свързани с отвеждането й в Швейцария: струва ли си завистта на приятелите, ако трябва да се справя с гнева на майка си; заслужава ли си насладата да разполага с тялото й всяка нощ, ако трябва да си навлича социални проблеми. И какво да прави с маниерите й на масата? Та тя сигурно ще седи на стола по турски и вероятно ще яде, използвайки комбинация от вилица, лъжица и пръсти.

В момента, в който тя извръща лице от мен, се усмихвам. Повечето от момичетата непрекъснато се борят с гъстите си черни коси. Обикновено ги връзват на опашка, а голяма част от тях са възприели практиката да откъсват гумените пръстени на презервативите и да ги използват като ластици с повишена издръжливост и това момиче е направило точно същото. Не, този номер едва ли ще бъде оценен по достойнство край масите по приемите в Цюрих.

Сега швейцарецът трябва да вкара в уравнението и съществуването на дете. Но може би детето няма да дойде с нея?

— Колко е голямо? Момче или момиче?

— Момче, на шест. — Тя гордо се усмихва.

Швейцарецът ме изглежда с подозрение.

— Познавате ли това момиче?

— За пръв път я виждам.

Швейцарецът гони четиридесетте, започва да оплешивява и му личи, че е наранен. Лицето му носи всички белези на скорошно разочарование. Защо е дошъл в Банкок? Да си докаже, че не е загубил мъжествеността си? Заради простотата в намирането на платена плът? Днес, сигурно по-малко от седмица след слизането от самолета, той вече планира връзка много по-сложна от всичко, предприемано от него досега.

— Поне ми позволи да ти платя глобата и да те изведа на вечеря — моли се той на момичето. — Искам да си поговорим. Искам да науча нещо.

— Какво искаш да научиш?

Той я разглежда и мига замислено зад дебелите лещи на очилата си.

— Искам да разбера защо не спирам да си мисля за теб през последните четиридесет и осем часа.

Лицето на момичето просветлява.

— Мислил за мен? Аз също мислила за теб.

Добре играе ролята си. Все пак с известна лоялност отчитам, че Нонг би използвала подобен момент много по-ефективно. Майка ми все още има способността да излъчва внезапна топлина. Освен това тя никога нямаше да допусне да стане толкова кльощава, колкото е това момиче, което изглежда като жертва на яа-баа, да не говорим, че едва ли щеше да бъде толкова несхватлива да не забележи чак досега възможността за задгранично пътуване.

Кимвам на мъжа окуражително. Желаеш я, ами тя е в ръцете ти. Може ли някой да иска нещо повече от живота?

Изваждам снимка на Брадли от джоба си и ставам свидетел на обяснението на мама-сан, която информира швейцареца колко трябва да плати за бирата и момичето.

— Странно е, че наричат това глоба — споделя той с мен. — Сякаш човек върши нещо нередно.

После плаща, а мама-сан взема банкнотата от петстотин бата и погалва с нея за късмет всички момичета. Кимвам на мама-сан, за да й покажа, че искам да говоря с нея. Тя поглежда снимката. Не е човек, когото може лесно да забрави: огромен, чернокож, с обръсната глава, правилни черти, красива уста и ослепителна усмивка. Американец, не африканец. Не, не го е виждала, сигурна е, че е щяла да го запомни, но от друга страна, работи тук не чак толкова отдавна.

Това започва да ми изглежда като потенциален проблем. Брадли е живял в Банкок пет години и несъмнено е установил отдавна личните си отношения с жените. Изненадващо е колко бързо мъжете се насищат на Нана. А момичетата идват и си отиват.

И все пак упорито опитвам всичките барове, като показвам снимката на Брадли на по-старите мама-сан, защото при тях вероятността да са тук по-отдавна е по-голяма. Обаче никой не разпознава Брадли и когато се връщам в „Карусел“, вече съм изморен. Необятният бар е претъпкан с обичайната смес от белокожи и азиатки. На ТВ монитор върху закрепена за стената конзола две бели жени обслужват гигантски черен фалос. На голям екран, покриващ цяла стена, „Манчестър Юнайтед“ се бори срещу „Реал Мадрид“. Момичетата без клиент наблюдават мача. Чуват се одобрителни женски викове, когато Дейвид Бекъм бележи от невъзможен ъгъл за втори път в интервал от пет минути.

Мъжете обаче гледат шоупрограмата на най-голямата от въртящите се платформи, където жена малко над четиридесетте, гола, с изключение на каубойските си ботуши, лежи на пода и изстрелва стрелички за дартс през втъкната във влагалището й алуминиева тръба. Клиенти вдигат надути балончета пред нея и тя рядко ги пропуска. Казва се Кет и е приятелка на майка ми, живееше с нас, когато бях малък. Номерът й приключва и тя тръгва на обиколка из бара, все така гола, и поднася за бакшиш каубойската си шапка. Когато стига до мен, шапката вече е пълна с банкноти от по двайсет, петдесет и сто бата. Хвърлям петдесетачка и питам:

— Мога ли да поговоря с теб в гримьорната?

Тя ми се усмихва.

— Имам още едно представление в „Холивуд“ след двайсет минути. Така че ела в гримьорната веднага след като свърша тук.

Проследявам я с поглед, докато приключва обиколката с достойнство, сякаш се е занимавала с нещо общественополезно от рода на мозъчна хирургия или… опазване на закона. Веднага след като се прибира през служебния изход, я последвам, като си пробивам път през тълпа голи жени, приготвящи се да излязат на сцената. Когато се добирам до гримьорната, Кет вече е обула джинси, облякла е тениска и дори е метнала на гърба си малка раничка — с все същото професионално изражение.

— Как е майка ти? Все се каня да я посетя, но Петчабун е наистина далеко.

— На пет горещи часа в автобуса. Дори аз не ходя толкова често, колкото би трябвало. — Изваждам снимката на Брадли от джоба си и й я показвам. Сигурен съм, че забелязвам трепване на лицето й, но миг по-късно върху него отново се е наместило професионалното изражение. — Познаваш ли го?

Тя присвива устни, после поклаща глава.

— Не. Сигурна съм, че щях да запомня такова лице.

Прибирам снимката в джоба си.

— Същото казват всички, където и да отида.

— Какво се е случило, да не е убил някого?

— По-скоро обратното.

Лицето й се стяга.

— А!… Американец ли е?

— Морски пехотинец.

— Значи ФБР ще залее града. А ти ще можеш да си седиш кротко и да ги изчакаш да ти свършат работата.

— Само че те ще работят заедно с мен. Понеже нямат никакво право да извършват следствени действия в Тайланд.

— Ха, без малко да ме излъжеш. Мислех, че Америка купи страната ни още преди години, на просто никой досега не ни го е съобщил. Сончай, трябва да ме извиниш, но в „Холивуд“ ме чакат славата и парите.

Последвам я на излизане от гримьорната и тръгваме заедно по претъпкан с дупета и цици коридор. Излизам след нея от бара на терасата и я викам. Тя се обръща с гримаса. Чертите й се втвърдяват, но все пак бърка в черната си раничка и изважда картичка. Без да ме поглежда, написва на нея адрес и ми я връчва. Сега вече се усмихва.

— Живея много далеч оттук — наемите в града направо ме убиват. — И без да обяснява повече, бързо се отдалечава.

Картичката е написана на английски и тай:

„Кет Шоу Ентърпрайз“

Частни забавления

Сценични изпълнения

Кабаре програми

Има и телефонен номер с код в началото, който издава, че е на агента й. Виждам и адреса на уебстраницата й. Самият й адрес е надраскан на гърба и издава, че живее в много далечно предградие, за което може да се спори дали изобщо е в чертите на Крун Теп.

Тръгвам по балкона, който обикаля над вътрешния площад. Барът в ъгъла е за транссексуални, които искат да се покажат пред публика на масата с огледалата. Улавям за миг издължена женствена шия, меко одухотворено кръгло лице и зъл, раздразнен поглед, докато минавам край тях и слизам надолу по стълбището за площада. На пътя ми са изпречени толкова много полуголи тела — белокожи мъжки и кафяви женски — че едва си пробивам път.

— Здрасти, скъпи, как си? Самотен ли си? — Това е един от транссексуалните, с едри гърди и капризно нацупени устни.

Поклащам глава.

Самотен? За нещастие, това състояние е неизлечимо. Минавам през последните плувнали в пот тениски, озовавам се на улицата и с умора обмислям онова, което ме чака. Нана Плаза е само едно от семенцата в средата на мангото — във всички посоки има хиляди подобни барове в страничните сой и запустелите паркинги, особено от другата страна на Сухумвит чак до Асок, което означава една спирка на скоростния влак или около пет акра кафява плът, предоставена за вземане под наем от подобно количество бяла. Среща на Изтока със Запада. Мога ли да се отнасям с неодобрение, след като дължа собственото си съществуване на подобен съюз?

Вече е 1:45 след полунощ, горещо е и е задушно. С примирение изваждам едната таблетка яа-баа от джоба си. Малко съм позанемарил връзките си с пазара, но доколкото си спомням, синята се взема с хероин, което води до състояние на приятна еуфория. Аленочервените са смесени с тор и ти дават мощен заряд от енергия, но на цената на известно откачане, последвано от жесток махмурлук на следващия ден.

Връщам се на площада, за да си поръчам бутилка „Сингха“, с която изпивам хапчето. Естествено, то е аленочервено. Нощта е едва в началото си.