Джон Бърдет
Банкок 8 (11)

9.

Подобно на много хора, и аз съм фен на скоростния влак, особено когато той може да ми бъде от полза. Всъщност логиката на идеята е безукорна: да се пребориш с трафика, като се издигнеш над него. Това е едно от онези начинания, основани на чужд капитал и чужда технология, по отношение на които нашите политици се отнасят с подозрителна страст. В продължение на десетилетия — или поне така ни се струваше — цели райони от града бяха задръстени или направо затворени от армии бели хора с жълти пластмасови каски, които издигаха бетонните си пилони и полагаха модерните си релси. Първата фаза на проекта вече беше приключена и гигантският град бе погълнал конструкцията, сякаш изобщо не я бе имало. Ние се бяхме почесали озадачено по главите. Всичко това само за някакви две релси?

Използването им обаче определено е приятно. Гледаш града отвисоко, докато се носиш в летящо купе, охлаждано от ледени струи въздух. И едновременно с това получаваш нагледен урок по банкрутиране, като броиш внушителните скелети на незавършени небостъргачи, издигащи се тук-там от хаоса долу — паметници на строителната треска, замръзнала по време на азиатската финансова криза от 1998 и така и неразмразила се впоследствие. Сега тези съвременни стоунхенджове са домове за просяци и безимотни. През прозореца на купето може да се видят техните хамаци, кучетата и прането им в пчелните клетки на бетонните пещери. От време на време внимателният поглед може да съзре медитиращ монах в шафраненожълта роба. Макар да знам, че таксито ще ми излезе по-евтино, винаги продължавам с влака до Сафан Таксин, където се качвам на кораба за остатъка от пътя нагоре по течението на Чао Прия до моста Дао Прия. Реката е шумна и задръстена с баржи и лодки, но ми напомня за щастливите моменти, които двамата с Пичай имахме по нея…

Когато най-сетне стигам при моста, вече е ранна вечер. Мерцедесът е ограден с колчета и оранжева лента и се охранява от двама полицаи, седнали на колата — единият на капака, вторият на покрива. Този на капака седи кръстосал крака под себе си и ме гледа, докато приближавам. Скарвам му се да слезе веднага и да опита да заприлича на истински полицай. В следващия миг и двамата са на крака и ми правят вай — вдигат събрани длани до челата си и ми се кланят.

— От колко време сте тук?

— От осем часа.

— Дойде ли някой да разпита бездомните под моста?

Момчетата поклащат глави — никой не е идвал. Обикалям колата и я оглеждам, без да влизам. Забелязвам, че задната седалка е сгъната, което освобождава равно празно пространство от задната врата до предната седалка. На пода пред седалката до шофьора има мобилен телефон. Въпреки всичко колата ще трябва да изчака. Защото на нея няма нищо да й стане, докато човешката памет е нетрайна.

Пустеещите земи между мерцедеса и колибите на бездомниците се осветяват на пробягващи ивици от фаровете на минаващите по моста над нас коли. Под моста обаче има уютно меко осветление благодарение на лампите, свързани към захранващите кабели, минаващи под свода. Хора седят на бамбукови рогозки и вечерят. Тук-там край ярко осветени тенджери клечат жени, а мъже по къси панталони седят кръстосали крака, играят карти и пият от пластмасови чаши.

Отивам и клякам до един от кръговете насядали мъже. Те не ми обръщат никакво внимание. Край всеки от тях има пачка банкноти, притиснати с камък. Вдигам една от чашите и подушвам. Нелегална оризова ракия. Оглеждам се да видя къде е казанът. Сигурно е в една от големите колиби, сгушени в тъмното под моста.

— Кажи ми, братко, кой тук е старшият?

Играчът изсумтява неопределено и кимва към една голяма колиба. Приближавам се до нея и почуквам на вратата. Усещам тежката сладка миризма на загрят ферментирал ориз. Отвътре някой изкрещява агресивно, на което с кротък глас отговарям:

— Моля те, братко, отвори.

Вратата се отваря и на прага застава оплешивяващ мъж над петдесетте. Зад него виждам масивен глинен съд, закрепен над малък огън от дървени въглища. От съда излиза тръба, а върху него е сложена алуминиева чиния, пълна с вода. Алкохолът ще се кондензира върху студената долна повърхност на чинията и ще бъде събран и отведен през тръбата. Самата тя стига до груб платнен филтър. Показвам полицейската си карта.

Мъжът свива рамене:

— Плащаме си за протекция.

— Сигурен съм. А хазартът?

— Тук никой не играе хазарт.

Кимам сериозно.

— На кой плащате за протекцията?

Мъжът изправя рамене.

— На полицейски полковник Сувит, началник на участък 15.

— Хм, добре. Според теб полковникът ще иска ли да бъде разследван от американското ФБР?

— От кой?

— Дошъл съм с мирни намерения, но имам нужда от помощта ти. Няма да записвам нищо. Днес е бил убит американски полицай, чернокож фаранг.

— Ухапаха го змии. Случва се…

— Казах, че е убит. Змиите убиха и моя духовен брат — детективът, който ми беше партньор.

Той ме оглежда от главата до петите с повече интерес, явно впечатлен от споменаването на „духовен“.

— Духовен брат? Моите съболезнования. Ще отмъстиш ли за него?

— Естествено.

— Мисля, че ще имаш неприятности. Не бях тук, но научих, че е идвала банда. Младежи на мотоциклети.

— Кой ти го каза?

— Стария Тоу. Седял и пушел, когато пристигнала кола, следвана от мотоциклетите.

— Трябва да говоря с него.

Старейшината свива рамене и се хили гадно.

— Няма да е лесно. — После ми прави знак да го последвам и тръгваме по неравния терен към една от колибите, открояваща се от останалите с най-изострения си покрив. Рогозки от листа върху бамбукова рамка са поставени върху стена от очукани алуминиеви контейнери, висока малко над метър. Контейнерите вероятно са изпадали в младините на Тоу от минаващ по моста камион. — Помогни ми.

Помагам му да повдигне целия покрив и го полагаме на земята. Между стените лежи старец, изпит и побелял — хърка и се дави.

— Прекалил е с ракията — обяснява старейшината, сякаш споменава за някаква зловонна субстанция, с която няма нищо общо. — Да го събудя ли? — И сритва Стария Тоу в глезените, което обаче не прекъсва хъркането му.

Опитва още няколко пъти, вече по задника, но макар всеки следващ ритник да е по-силен от предишния, ефект няма.

— Стига толкова — казвам накрая. Нагласявам покрива и питам: — Той буди ли се изобщо някога?

— Излиза навън по обяд… и започва да пие. Пие, докато се докара до това положение. Няма да изкара дълго така.

— Ще дойда утре по обяд. Искам го трезв — не му давай да се напие. Ясно?

Мъжът кима с лека усмивка.

— Някой друг не е ли видял нещо?

Старейшината поглежда настрани, към канала.

— Питай тях. — И махва към групата картоиграчи и клекналите край тенджерите си жени.

Зная, че е безнадеждно. Само пияница, който очаква да умре, може да каже истината пред полицията. Тръгвам към пътя.

— И да е трезвен — повтарям. — Не вярвам полковник Сувит да иска екип агенти на ФБР да разровят всичко тук и да почнат да се занимават с ракията, хазарта и… яа-баа.

— Никой тук не се занимава с яа-баа — с осъдителна нотка в гласа казва старейшината. — Това е отрова.

Вземам такси, за да се върна при реката, и продължавам към къщи с малка лодка, в която единствените пътници сме аз и двама монаси. Минаваме с рев на мотора покрай други лодки и оризови баржи, почти невидими под покривалото на нощта. Когато пристигаме, правя път на монасите да слязат първи, като наблюдавам как по-възрастният придържа внимателно робата си, за да не се закачи за нещо по древния дъсчен пристан, сгушен в тъмнината и забележим единствено благодарение на газовата лампа, поставена върху един от дебелите дървени колове. Монасите минават през осветения кръг и изчезват в нощта. Тръгвам по непавираните пътеки между колибите на бездомниците към моя квартал.

Хлапето лежи под навеса, но един от приятелите му ме вижда да приближавам и го събужда. То веднага скача и влиза след мен в сградата. Плащам му хиляда и двеста бата за три хапчета яа-баа, макар да предлага да ми ги даде безплатно. Докато му подавам парите, му казвам, че не съм от онези полицаи. В този момент отвън се разнася рев на мотор, по-оглушителен от тези, които използват таксиджиите, и двамата с хлапето излизаме да видим какво става. Долната челюст на хлапето провисва при гледката на своя сякаш пристигнал от бъдещето съплеменник. Мотоциклетистът е облечен от главата до петите в черна кожа, има подплатени наколенки и подплънки на раменете и изглеждаща като купена тази сутрин каска с опушено предпазно стъкло върху цялото лице. Машината е „Ямаха“, 1200 кубика и вероятно вдига стотак на втора скорост. На гърба на якето му със светлоотразяващи ярки букви е изписано „Федерал Експрес“. Без да казва нищо, куриерът слиза от мотоциклета и вдига стъклото на каската. Ставам донякъде част от великолепието му, когато се изяснява, че аз съм причината да се появи тук.

Разписвам се за дебел уплътнен плик, размер А4, на който е написано, че идва от Посолството на Съединените щати. В него намирам банкнота от хиляда бата, обвита около клетъчен телефон, модел на Моторола, зареждащо устройство и шест снимки на Брадли с размер 8×12. На гърба на една от визитките си Розен е написал: „Датата е потвърдена. Реших, че клетъчният ще е от полза и за двама ни, и допуснах, че си забравил да поискаш снимките. Помощта пристига утре. Дръж телефона подръка. Тод“.

Хлапето ми напомня:

— Провери колко предплатени импулса има. — Не знам как да го направя и му го давам. Той натиска няколко бутончета и свива разочаровано рамене. — Само за осемстотин бата. Не опитвай да звъниш в Сан Франциско.

Опитвам без особено старание да го ритна, но не улучвам и той се връща при леглото си под небето.