Джон Бърдет
Банкок 8 (5)

3.

Спомням си с какво беше известен мостът Дао Прия.

— Бездомници, цяло селище. Викат им и скватери. Там са вече от двайсет години. До един от разни племена, дошли от северозападните краища. Карен^[1]. Монтирали са си голям дестилатор. Свързват двата края с хазарт и уиски, малко проституция, просия и кражби.

— Тогава трябва да си плащат за протекция. Това към кой участък се пада?

Свивам с безразличие рамене:

— Четиринайсети… петнайсети.

— Петнайсети е на Сувит. Той е мръсник.

Кимвам.

— Ще се прероди като въшка в задника на куче.

— Не и преди да изкара осемдесет и две хиляди години като гладен дух.

— Осемдесет и две ли бяха?

— Това е стандартната присъда за такива като него.

Свивам вежди. Техниката на медитиране на Пичай може да е много над моята, но познанията му по отношение на свещените книги са ненадеждни.

Докато минаваме над канала, сивият мерцедес се вижда от моста, което ме изненадва. Изминали са над два часа, откакто Пътната ни съобщи къде е бил забелязан, най-вероятно от някой от скватерите. Но защо един скватер ще се обажда в Пътната?

Подобно на маса други неща в моята страна отбивката от моста към брега на реката се стопява във въздуха без никакъв принос към икономиката. Има си я там точно за такива като нас. Спирам със скърцане на чакъла (сменил внезапно асфалта) на десетина метра от мерцедеса, наобиколен от мъже, жени и деца. Те са прегърбени, одърпани и автоматично са заели свитите пози на бедняци в присъствието на полицаи. Някои от тях имат размазаните очи и изкривените устни на вечно пияни. Никога няма да разберем кой от тях се е обадил. Те никога няма да ни кажат нищо. Това е моят народ.

Пичай слиза от колата пръв — още носи пистолета си, който се трие по левия му хълбок. Бързам да го последвам, като запасвам собствения си кобур, и двамата крачим по чакъла към тълпата, която се отваря, за да ни направи път.

— Какво има? Какво гледате? — Никакъв отклик, нито дори кимване, но една боса жена в окъсана тениска и по саронг^[2], в напреднал стадий на алкохолно отравяне, вдига глава към моста и измучава. Едновременно с това чувам Пичай да изсумтява по начина, по който смелият сумти, когато друг би изкрещял. Той неохотно отстъпва от колата и ми позволява да надникна и аз. Аз също изсумтявам, но при мен това е средство да прикрия страха си. Поглеждам Пичай, понеже той е по-добър стрелец от мен.

— Вратата — казва ми Пичай.

Мерцедесът има издължено купе и е с пет врати. Някой е поставил извито парче арматурно желязо върху дръжките на предната и задната откъм страната на шофьора. Всеки, дори дете, би могъл просто да свали стъклото на прозореца, да махне нескопосаната скоба и да избяга, но това би отнело време — време да осмислиш какво блокира вратата и да свалиш стъклото. Ще е необходим също и незамъглен от ужаса мозък.

Много американци, в това число морски пехотинци, се страхуват от змиите. Навремето Виетконг ги използваха доста ефективно като оръжие в тунелите на Ку Чи. В конкретния случай огромен питон се е увил през раменете и шията на негъра и се опитва да погълне голямата му глава. Отбелязвам за себе си, че питоните нормално не се тресат така, както и че по правило не се возят в мерцедеси. Но дали чернокожият тресе питона, или е обратното?

Нареждам на хората да се отдръпнат, а Пичай изважда пистолета си.

— Куршумът може да рикошира, може да отскочи навсякъде, затова се приберете под моста.

Те се изтеглят, а Пичай прикляква до вратата на шофьора, но ъгълът на възможния изстрел не го удовлетворява. Не иска да улучи морския пехотинец, защото той може още да е жив, но как да разбереш дали и доколко стъклото ще промени траекторията на куршума? Той обикаля бързо и съсредоточено колата и се връща на изходна позиция.

— Някой е залостил и другите врати.

Той може да се самоконтролира и аз знам какво минава през съзнанието му. Заклел се е да изчисти ужасяващата карма, която го очаква след убийството на дилъра на яа-баа, като стане будистки светец, архат, още по време на този живот. Архатът не се колебае да отдаде живота си, ако дългът го призовава. Архатът е победил страха.

Той прикляква, прицелва се внимателно и стреля. Чудесен изстрел! Три четвърти от главата на питона се пръсва. Пичай сваля металната скоба от вратата и я отваря, но грамадният пехотинец, особено с вече отпуснатия върху раменете му питон, е тежък и се килва навън. Преди да успея да се притека на помощ на Пичай, пехотинецът и питонът се свличат върху скъпия ми приятел и го приковават на земята. Възприемам вика му като предизвикан от страх, коленича до него и първоначално даже не виждам (всъщност не вярвам, че виждам) малката кобра, страстно впила се в лявото му око. Влагам всичките си сили, издърпвам го изпод пехотинеца, изваждам собствения си пистолет и лягам до него, докато той се гърчи, стиснал кобрата с едната си ръка.

Другата характеристика на Naja siamensis е, че тя никога не пуска. Застрелвам я през гърлото и едва тогава разбирам какво се е опитвал да ми обясни Пичай по време на агонията си. Защото вътре има цял водопад, десетки извиващи се и плюещи твари, които се изсипват от колата. Една дори наднича между копчетата на ризата на пехотинеца, която се издува на вълни.

— Не позволявай да стигнат до хората. Застреляй ги. Изглежда са упоени, щом се тресат така.

Казва ми, че с него е свършено и че няма никакъв смисъл да викам помощ по радиостанцията. Дори ако пратели хеликоптер, пак щяло да е късно. Никой не можел да оцелее след ухапване от кобра в окото. Очната му ябълка вече е като топка за голф и всеки момент ще се пукне, а змиите постепенно изпадат в наркотичен транс. Самият аз съм вцепенен, но започвам да стрелям по тях, изпаднал в състояние на друг вид транс. Изтичвам до тойотата за още амуниции и сменям поне седем пълнителя. С болка, изкривила чертите ми, лягам да чакам змиите, които още не са изпълзели от дрехите на чернокожия. Една по една те се измъкват на свобода и аз ги прострелвам на земята. И продължавам да стрелям дълго след като всички змии отдавна са мъртви.