Джон Бърдет
Банкок 8 (40)

38.

Както съм и предполагал, насочваме се към търговската улица „Рачада“. Представете си Лас Вегас, но с друг порок във фокуса на вниманието. Представете си още архитектура в стила на неоориенталска сватбена торта с ослепителна вулгарност. Помислете си за слънчеви очила след залез. Дори през деня неоновите надписи конкурират слънцето, като в повечето от тях присъства думата „масаж“. Шмугваме се в площада пред хотел „Емералд“ и четирите врати на лексуса са едновременно отворени от лакеи, тренирани да правят точно това за малки японци с тлъсти банкови сметки, защото този хотел не е за западняци. Започвам да се питам дали Силвестър Уорън е западняк.

С двамата ми телохранители седим, гледаме и чакаме, докато Полковника пресича просторното фоайе, за да говори с един от дванайсетте души на рецепцията, който му прави вай. Дори от това разстояние долавям уважението при споменаването на Уорън. Полковника прави отсечен жест с глава, който ни отвежда пред стената с асансьорите. Избираме онзи, който се качва до апартамента на последния етаж, и когато индикаторът показва 33, излизаме в просторно фоайе. Млада жена със саронг в синьо и бяло прави вай и ни повежда към стая с размера на училищен физкултурен салон, с прозорци от пода до тавана, дивани с места за петима, цяла горичка орхидеи в кристални вази и висок строен мъж — стои прав, обърнал профила си към нас, и е мушнал дълбоко ръце в джобовете на смокинг стил 20-те на ХХ-и с подплънки на раменете. Оставили сме телохранителите още на партера, така че само двамата с Полковника правим вай на куна, който за моя голяма изненада учтиво ни отвръща по възможно най-елегантен начин със същото, без да оставя впечатлението, че това за него е само формалност. Правилата казват, че човек с неговия статус не би трябвало да разменя вай с нищожества като нас, но жестът има своя чар, който Полковника не пропуска да забележи. След всички ругатни в колата полковник Викорн е самата любезност и учтивост пред този уникален представител на богатството и властта.

— Добре дошли в Шангри-Ла — казва Уорън с широка усмивка, в която има много неща, не на последно място лека самоирония.

Усещам непробиваемият му финес да ме обезсърчава. Великолепната му стойка също е потискаща, а ефектът се подсилва от идеалния му тен, ажурната верижка на лявата му китка, която помня от снимките с президенти, едва доловимия аромат на скъп одеколон и не на последно място неумолимите сиво-сини очи, които като че ли мълчаливо признават, че всички тези превземки са само средство за постигане на целта, украшение под формата на мимикрия. Толкова сме прехласнати от излъчването на куна, че и на двамата с Полковника ни трябва повече от минута, докато разберем, че в стаята има още един човек.

— Познавате полковник Сувит, нали? Началника на Петнайсети участък?

Правя учтиво вай в посока на набития мъж с бръсната глава в полицейска униформа, а полковник Викорн, който не изглежда изненадан, само кимва. Присъствието на полковник Сувит тук обаче е пълна изненада за мен, не на последно място, защото е нагло потвърждение на най-лошите ми страхове: на мен никога няма да ми бъде позволено да разследвам по-нататък нито професионално, нито в личен план. Ще бъда птичката, блъскаща се в прозореца, докато не се изморя и не падна при другите трупчета на птички по пода. Чувствам се замаян.

— Помолих полковник Сувит да дойде, защото разбирам, че мястото, където е бил намерен покойният Уилям Брадли, е в неговия участък. Освен това с полковника се познаваме от много години, така че това беше възможност да изпитам удоволствието от неговата компания. — Изречението звучи малко помпозно, особено защото е казано на тай. Междувременно усещам, че Уорън ме е огледал, осмислил е що за птица съм и се е успокоил. — За нещастие времето ми при това мое посещение е ограничено. — Той прави пауза и като че ли наистина се поколебава коя от няколкото възможности да избере. Поглежда за миг полковник Сувит, но той остава абсолютно безучастен. Интуицията ми е безсилна пред този американец, защото цялото му излъчване е внимателно и много изкусно контролирано, нещо характерно за хората, живеещи зад защитна стена. — Не зная дали при това положение няма да е най-добре за всички ни, ако ме оставите да говоря, а ако след като свърша, е останало нещо неясно, детектив Джитпличийп ще може да попита каквото иска.

— Сигурен съм, че няма да пропуснете нищо, кун Уорън, и детективът няма да издаде и звук — уверява го полковник Сувит, без да си прави труда да ме погледне. Вместо това вдига въпросително вежда в посока на Викорн, който накланя със съмнение глава настрана.

Враждебността между двамата е единственото ми успокоение в този дворец на привилегиите.

— Искам да започна с извинение към вас, детектив, защото наистина трябваше аз да се свържа с вас, вместо да ви принуждавам да ме търсите.

Голямата изненада, ако изключим извинението, е, че Уорън е превключил на английски, ловко изваждайки от разговора двамата полковници, на които вече е отредена ролята на тъпи наблюдатели. Докато се опитвам да формулирам възможно най-елегантен отговор на елегантното му встъпление, той пак елегантно продължава:

— Научих за смъртта на Брадли вероятно не много след като сте го намерили в колата му. Ще бъда откровен и ще ви призная, че имам много приятели във вашата страна, доста от които високопоставени, и те, като истински тайландци, се грижат за мен. Те знаеха, че с Брадли сме в известен смисъл приятели, свързани от, признавам, ирационалната ни страст към нефрита. — Той прави кратка пауза, за да ме огледа изучаващо, преди да продължи: — Както е казал Хемингуей за лова на едър дивеч, или го разбираш, или не. За тези, които не разбират, лудостта по нефрита може да изглежда нелепа в нашия свят, където царува силицият. Но за тези, които разбират, приятелството между сержант от морската пехота и бижутер не е невъзможно, дори точно обратното. Хобитата събират хора от най-различни класи и положение в обществото — вино, коне, гълъби, соколи… скъпоценни камъни. Когато установят, че имат обща страст, хората забравят за социалните бариери. Моят занаят ме принуждава да култивирам онези, които изпитват искрен възторг. От друга страна, кой друг ще купи скъпоценни камъни, ако не богатите? Моите приятели и клиенти са хората, които движат света, докато самият аз не съм нищо повече от скромен търговец.

Последното изречение, произнесено без дори намек за смиреност, но и без никаква ирония, слага край на встъплението. Той изважда от джоба на смокинга си цигаре и отива до една от масичките за кафе, където има пакет цигари. Игнорира напълно полковниците и ми предлага да запаля. Отказвам, онемял. Струва ми се, че съм обект на онова много специално внимание, което се полага на осъдения на смърт в нощта преди екзекуцията. Той пъха цигарата в цигарето и жестикулира с него, за да подчертае думите си. Цигарето е нефритово.

— Но нека премина по същество. Най-добрият нефрит на света се добива в района на планините Качин в Бирма и така е било от хилядолетия. По време на всяка от многото хиляди години, политическата ситуация в Бирма е оставала нестабилна, човешката цена при добива на нефрит — ужасяваща, алчността на китайските посредници — те неизменно са били само китайци — възмутителна. Днес положението е същото, както и когато околните държави са воювали. В наши дни корумпираната военна хунта — наистина луди хора, отчаяно нуждаещи се от твърда валута — продава нефрита паралелно с опиум и метедрин. Миньорите вземат хероин, за да издържат на нечовешките условия, броят на серопозитивните е огромен и много от тях заболяват от СПИН. Смъртността сред работниците е висока, което устройва хунтата, защото тя не желае миньорите да се връщат в Рангун и да разпространяват клюки. Въпреки това някои неща излизат наяве и няколко западни журналисти публикуваха материали за ситуацията, илюстрирани с обичайните снимки, показващи бедстващи хора от Третия свят, умиращи в условия на пълна мизерия. Разбира се, всеки има своето мнение за политическата коректност. Дали това понятие е признак за повишено чувство на отговорност, или е продукт на общество на вечно недоволни, критикари и фанатизирани фарисеи? Предполагам, досещате се за моето мнение. Във всеки случай, като търговец, чиито клиенти трябва да бъдат виждани само като застъпници на възможно най-висшите морални норми, аз съм длъжен да бъда крайно внимателен. Не мога да си позволя да стане очевидно откъде идва моят нефрит. С две думи, не съм ходил в Рангун от поне десет години. — Той свива рамене. — Но ако не мога да продавам нов нефрит, значи ми остава да продавам стар. За щастие има такъв. Не бих казал, че всички украшения, плячкосани от Забранения град, са изключителна изработка. Нищо подобно, възможно е човек да вземе отделно бижу и да го подобри така, че да отговаря на търсенето. Възможно е също така новият нефрит да се маскира по такъв начин, че да изглежда като нещо, което е било в обращение от доста време. Като се имитират неща от имперската колекция например. Това не означава непременно измама. Клиентът отлично съзнава какво купува и е очарован да заобиколи псевдоморалността на странното време, в което живеем. Ако не харесва дизайна на украшението, винаги може да ме помоли то да бъде преработено от моите майстори. Тук, слава богу, не говорим за делфини или тюлени, нефритът не е на път да се изчерпи. Нито пък бирманското правителство обмисля спиране на продажбата му, така че ако не го купувам, когато цената му е относително приемлива, китайските ми конкуренти с удоволствие ще го направят. Както казах, в историята не е имало момент, когато човек с деликатна съвест е могъл да купува нефрит от Бирма. А аз не мога да си позволя лукса на деликатната съвест. Още в началото на кариерата си взех решение да се опитам да не се конкурирам с големите бижутерски фирми. Моята сфера на действие е Източна Азия и съм посветил много време и пари за охрана на територията си. Медиите могат да се преструват, че спазват небесните правила, но тук, на земята, нищо не се е променило от времето на войните за пространство между неандерталците и хомо сапиенс. И ние, сапиенсите, сме победили, защото сме знаели и мръсните номера. — Той най-сетне запалва цигарата и забелязвам, че ръката му лекичко трепери — слабост, може би незабележима от човек, чиито сетива не са изострени от медитация и параноя. — Бижутерът е продавач, а всички добри продавачи се възползват от открилите им се възможности. Когато случайно се натъкнах на уебстраницата на Брадли, видях една възможност. А когато го намерих тук, видях, че не съм се излъгал. Симбиозата между нас беше впечатляваща. Той вече бе ходил в Лаос и бе навлизал в джунглата по границата с Бирма, откъдето бе закупил няколко парчета необработен нефрит с цел експерименти. Неговият експеримент бе завършил с провал. Просто не е възможно за кратко време да станеш купувач на нефрит. Този занаят се овладява цял живот. От друга страна, той имаше финансови затруднения. Относително луксозният му стил на живот го бе вкарал в дългове. Мисля, че не е нужно да ви обяснявам какво означава тази дума в тази страна. Лихварите чю-чоу, от които бе вземал пари, бяха започнали да губят търпение. Естествено, изплатих му дълга и поех издръжката на неговата уебстраница. Може да се каже, че му спасих живота. По-късно му дадох назаем достатъчно, за да купи къщата, която бе наел. Условията на кредита ми бяха съвсем разумни и приемливи за него. Помогнах му и да я обзаведе с дреболии от моята колекция. Научих го на много неща за търговията с нефрит и го представих на мои приятели и сътрудници, до един китайци, с които правя бизнес вече от близо три десетилетия. Те действат в Бирма, Лаос и Камбоджа и аз не предприемам нищо, преди да съм се посъветвал с тях. Част от съветите им включват пътищата за анонимно внасяне на нефрит в Тайланд. С оглед граничните проблеми между Тайланд и Бирма, съветът понякога е камъните да се прехвърлят в Лаос и Камбоджа и едва след това да се внесат в Тайланд откъм изток. През земята на кхмерите. В други случаи ги вкарваме от северозапад, през Карен. — Пауза за вдишване. — Брадли стана мой агент тук, таен агент, ако щете, който отговаряше за транспортирането на камъните до един от моите складове. Също така бе организирал копирането от местни занаятчии на няколко неща от моята колекция. Моя грижа беше да предложа завършените бижута на най-дискретните си и взискателни клиенти. Добър детектив като вас едва ли ще се затрудни да проследи произхода на оригиналите, но аз бях уверен, че това ще е непосилна задача за средностатистическия жълт журналист. — Свиване на раменете. — Дали съм бил финансовото спасение на Брадли? Не изцяло и не завинаги. Измъкнах го от гадна дупка и с моя помощ той си докарваше предостатъчно към заплатата на морски пехотинец, но от друга страна, работата му за мен никога нямаше да му донесе парите, от които той щеше да се нуждае след уволнението. Дали съм осъзнавал, че връзките, които му дадох, е можело да се използват за някакъв вид незаконна търговия, ако е искал да го направи? Би било глупаво от моя страна да не видя тази възможност още в началото. Единственото ми изискване беше моите камъни да не пътуват със същата доставка, с която пътуваше неговата стока. Изискване, което се опасявам, че невинаги е било спазвано. — Усмивка. — Не че подобно малко предателство на доверието би ме накарало да поискам смъртта му.

Бях слушал захласнат как прави на пух и прах моя случай точка по точка. Монологът беше гениално сътворен и пълен със загадъчни намеци за неизречено обвинение, така както един адвокат би признал нарушение на правилника за движение, за да избегне обвинение в убийство. Сега разбирам, че всъщност Уорън бе настоял да ме види въпреки съвета на двамата полковници да не го прави. Те, впрочем, не бяха обелили и дума по време на речта и несъмнено бяха засегнати, че тя е на английски. С даденото ми подробно обяснение на неговото поведение бях лишен от моралните и правни основания да продължавам всякаква линия на разследване, включваща него — много по-ефективен начин да ме неутрализира, отколкото да поиска от началниците да ми запушат устата. Досега не бях имал честта да се срещна с толкова завършен гангстер, пред когото дори моят полковник Викорн изглеждаше пълен аматьор.

Превключвам на тай, за да му благодаря за отделеното ми време и да го помоля да ме извини, ако съм му причинил каквито и да било неудобства.

Усещам осезаема вълна на облекчение откъм двамата полковници, когато чуват това. Усмивка от Уорън, който въпреки всичко ме оглежда, за да долови някакъв признак на двуличност. Четиримата тръгваме към вратата и долавям, че той не е напълно убеден, че аз съм убеден. Кратка пауза, през която той търси начин да свърши работата, после леко свиване на раменете и се сбогуваме.

Мълчание в асансьора, докато слизаме надолу. Накрая се обажда Викорн:

— Какво каза той? — Въпрос, от който очите на Сувит заприличват на нитове. Разказвам им. — Значи си доволен? Край на писмените искания за разпит на приятелите на нашите началници?

— Доволен съм — отговарям. Не съм посмял да спомена Фатима, както и това, че нейното присъствие в магазина на Уорън прави на нищо казаното от него, макар да не мога да обясня защо смятам, че е така.

Във фоайето сме. Долавям неохота от страна на полковниците да ме пуснат да си ходя — впечатление, подсилено от двамата телохранители на Викорн, които се присъединяват към нас и ме блокират отпред и отзад.

— Да седнем — предлага Викорн и посочва четирите дивана с розова тапицерия, разположени около маса за кафе, чиято площ е малко по-малка от площта на моя коптор.

Слага ръка на рамото ми и ме натиска върху единия диван. Установявам, че седя между двама мъже, които не се възползват от пространството около нас. Лявата ръка и рамо на полковник Сувит са забити в дясната ми страна, а Викорн ме подпира отляво. Никога не съм се чувствал толкова желан. Сувит е към петдесетте, десет години по-млад от Викорн, което е опасна възраст за тайландско ченге. Не е успял да направи толкова пари, колкото е направил Викорн, макар причината да не е в липса на желание. Той е свиреп по натура и ревнив към успеха на другите, неспособен е да проумее, че добрият гангстер харчи пари, за да прави пари. Проблемът му е, че стиска прекалено силно (поне такъв е слухът, статистически потвърден от високия процент пребити и убити сред хората, които изцежда). Докато Викорн е готов да помогне на бедните, за да си спечели подкрепата на местното население, Сувит убива изпречилите му се на пътя — метод, който мнозина смятат за неприемлив. Телохранителите на Викорн се наместват на дивана срещу нас и забиват погледи в мен.

— Разкажи ми за себе си — обажда се Сувит. — Най-много ме интересува как един жалък нещастник като теб е станал полицай.

— Беше съучастник в убийство — пояснява Викорн.

— Не е лошо като начало — признава Сувит.

— Дядо му по майчина линия е в тясното обкръжение на брат ми. Той и приятелят му — също престъпник — прекарали една година в манастира на брат ми, след което дори Кралската тайландска полиция била облекчение за тях. — Викорн въздъхва и вади тънка метална кутия с пурети, но не предлага нито на мен, нито на Сувит. Запалва една и издухва намръщено дима. — Ти не познаваш брат ми. Той може да ти разнищи мозъка и да го сглоби обратно по начина, по който разглобяват часовници и отново ги сглобяват. След това нищо не работи както трябва, но нещото поне тиктака. Точно това направи и с двамата.

— Аз се възхищавам на брат ти — намесвам се с упрек.

Викорн отново всмуква от пуретата и не ми обръща внимание.

— А после ми ги изпрати. Такива бяхме и като малки: всеки път, когато той счупеше нещо, аз трябваше да го поправям.

— Той е петнайсет години по-голям от теб — изтъквам.

— Именно. Сега разбираш колко несправедливо се е държал — да очаква от мен да чистя след него. Правех каквото можех, но винаги имаше винтчета, които той бе успял някак да развърти и до които аз не можех да се добера. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че Сончай досега не е лягал с курва?

— Да не е обратен?

— По-зле. Архат е. Не взема пари.

— Да, това наистина е по-зле. Е, радвам се, че не е от моите. И нищо ли не може да се направи?

— Нали знаеш, можеш да заведеш коня на реката, но не можеш да го накараш да пие.

Като по сигнал, двамата полковници ме хващат под мишница и ме вдигат на крака. Щеше да е по-добре, ако се бяха наговорили и действаха по план, но не е така. В крайна сметка те са си две тайландски ченгета и имам усещането, че съм в плен на вкоренените им професионални рефлекси, докато ме извеждат навън. Телохранителите ни следват.

— Да се разходим — предлага Викорн. — Я какъв хубав ден е.

Поредната му лъжа. Денят е калпав — задушно е, слънцето не може да пробие през мръсните изпарения, тълпите се влачат оклюмали по търговската улица и се мушкат от един климатизиран магазин в следващия. След около двеста метра стигаме до Консулството на Република Украйна — факт, който дава повод и на трима ни да се замислим. Кой ли дребен функционер, насила освободил се от усмирителната риза на социализма и ровещ с нос из нечий задник в търсене на повишение, е избрал за място на това консулство самия център на най-наситения с публични домове на единица площ район на света? След нови стотина метра Викорн показва с брадичка неонов надпис с размера на самосвал, закрепен на сграда, имаща далечна прилика с колониален дом, понеже е пететажна и се намира в центъра на площад с площта на футболен стадион. Надписът гласи „Дворец на нефрита“ на английски, тай, японски, мандарин и руски. Същите пет езика прокламират предлагането на масаж. Започвам да се боря, но Сувит и Викорн са ме хванали в стоманена хватка, а двамата телохранители са толкова близо, че можем да си обменяме вируси.

— „Дворец на нефрита“, а? — казва Викорн. — Харесва ми.

Издърпват ме насила по стълбището, където униформени лакеи правят вай и отварят услужливо голямата стъклена врата.

Във фоайето вниманието без никаква деликатност е привлечено към прозорец, широк трийсетина метра, зад който се виждат подредените в редици поне триста пластмасови седалки. Денем е, така че повечето седалки не са заети, но трийсетина красиви млади жени седят натруфени, несъмнено подбрани заради порцелановата кожа, перфектните гърди и прелестните усмивки. Викорн извива главата ми, за да е сигурен, че ги виждам.

— Не са ли страхотни? И знаеш ли още нещо: заради тарифите, които вземат, и бакшишите, които им дават, те искат толкова страстно, колкото и ти тях. Коя ще вземеш?

Поглеждам го с див поглед и мълчаливо поклащам глава. Сувит ме хваща още по-здраво, а Викорн ме пуска, отива до рецепцията и разменя няколко думи с мъжете в смокинги. Пазачите зад мен се залепят за гърба ми. Виждам Викорн да вади кредитна карта.

След малко се връща и ме водят към асансьорите. На петия етаж специален надпис ни предупреждава, че влизаме във ВИП клуба, който е само за членове. Три млади жени, явно възползвали се от подобрената диета, достъпна за тяхното поколение, на височина колкото мен и изглеждащи като кандидатки за Мис Тайланд, вече ни чакат облечени в копринени хавлии със сложна кройка. Четвъртата жена е на около четиридесет, по-ниска и облечена в стилна вечерна рокля.

— Това са Нит-нит, Ной и Нат — представя ни тя девойките и прави дълбок вай на Викорн и Сувит. Телохранителите пазят вратата на асансьора.

— Къде е стаята? — осведомява се Викорн.

Мама-сан показва с жест тапицирана в зелено врата.

Той се обръща към мен.

— Сега изборът е твой: момичетата ли да те съблекат, или да им помогнем ние? — И без да се интересува от отговора ми, казва на мама-сан: — Заключете вратата след него. Не го пускайте навън, преди да е изтекло времето. За колко платих долу?

— Три часа — отговаря тя с поклон и вай.

Момичетата зад гърба ми се кискат. Отвеждат ме в гигантска баня, чиято основна характеристика е джакузито. В допълнение към това е обзаведена с плосък телевизор „Сони“ с плазмен екран, дълъг поне метър и висок шейсет сантиметра, окачен на стойка, огромно легло с гумиран чаршаф и цял арсенал от ароматни кремове и масла в бутилчици, подредени по края на джакузито. Вратата се затваря, после се отваря и влизат Нит-нит, Ной и Нат. Усмихват се. Вратата щраква зад тях. Нит-нит пуска водата в джакузито, докато Ной и Нат ловко ме освобождават от ризата и панталоните, свалят ми обувките и чорапите, събличат ми бельото и ме слагат да легна на леглото. Достойнството ми в никакъв случай не е погъделичкано от факта, че съпротивата ми е сломена от щедрото прилагане на американски продукт. Кремът за бебета на „Джонсън“ е най-добрият помощник на момичетата в тази част на света. Всъщност аз не се съпротивлявам толкова енергично, колкото бих могъл. Даже бих казал, че изобщо не се съпротивлявам. Докато отбранявам последния рубеж, тихо пея на пали цитати от писанията, които мога да си спомня. За нещастие помня онова, което помни всеки млад монах: монаси, имах три двореца — един за лятото, един за зимата и един за дъждовния сезон. През всичките четири месеца на дъждовния сезон оставах в двореца на мусоните и кракът ми не стъпваше навън. Навсякъде бях съпровождан от куртизанки, които, без да спират, танцуваха и свиреха, пееха и се грижеха да ми бъде приятно. Доста съблазнителен прецедент от страна на Златния, по чиито стъпки съм избрал да вървя.

Нит-нит се връща от джакузито, съблича се чисто гола и нежно прекарва пръст по зигзага на шевовете ми, като стене състрадателно. Готов съм да избухна в сълзи.

— Да включа ли телевизора? — пита Нат, докато и тя се съблича.

— Не ме интересува. Както решиш.

— Имаш ли нещо против да включим на мач?

— „Манчестър Юнайтед“ ли дават?

— Срещу „Байерн“. — И с люлеещи се гърди посяга към дистанционното.