Джон Бърдет
Банкок 8 (16)

14.

За моя изненада адресът на Брадли се оказва не на апартамент, а на стара къща от тик върху колове. Събувам си обувките, изкачвам водещото до главния вход дървено стълбище и разглеждам месинговата топка на звънеца. Тя е стара и както казах, от месинг — определено поне на седемдесет години. Под нея виждам името, също на месингова табелка: Уилям Брадли.

Изчаквам пет минути, преди да дръпна топката отново. Струва ми се, че чувам вътре шляпане на боси крака по тикови дъски, но не съм сигурен, заради шума от уличния трафик в далечината и непрестанното „дум-дум-дум“ от тонколоните по Каошан Роуд. Опитвам пак. На третото дръпване осъзнавам, че през отвореното прозорче със страхливия поглед на неизлечимо лукав човек ме разглежда жена към шейсетте. Възнаграждавам я с най-милата си усмивка.

— Дали кун Брадли си е вкъщи? — Тя ме гледа безизразно. — Аз съм полицай. — Бъркам за картата си и й я показвам, макар да знам, че вероятно е неграмотна. Но понеже продължава да ме оглежда, опитвам: — Майко, нося заплатата ти за миналата седмица.

На лицето й изпълзява усмивка — наивна, селска, радостна. Розовият език и венците контрастират с ебонитовото черно на няколкото изгнили зъба в устата й. Този дом е толкова аристократичен, че в него може да се открие автентична баба с автентичен навик да дъвче бетел. Лицето й се скрива и с изненадваща скорост входната врата се отваря. Сега виждам, че е висока към метър и петдесет, а дългата й черна коса — без нито един сив косъм — е събрана в плитка и стига до кръста й. Жената е по саронг и кремава блузка, а на шията й на златна верижка виси в позлатен медальон образът на предишния крал на Тайланд. Тя събира длани и прави дълбок вай. След като вече е решила, че може да ми се довери, нова усмивка разкрива недокоснатата душа зад очите й.

Докато влизам, тя се накланя над парапета на стълбището и изплюва струя канеленочервена течност, която улучва определена цел долу на земята.

— Напомни ми, майко, колко ти плащахме всяка седмица?

— Четиристотин и петдесет бата.

— Извинявам се за закъснението — казвам и вадя навитите на ролка банкноти от джоба си.

— Няма нищо, денят за плащане е днес.

— Кога идваха последния път?

— Преди два дни. Но тя е идвала и след това, защото си е взела нещата. Трябва да е било вчера, когато бях при дъщеря ми в Након Саван.

— Вчера ли беше почивният ти ден?

— Да.

— Тук ли спиш?

— Да.

Клякам, за да не стърча над нея. Тя веднага също кляка, за да не бъдат очите й над моите. Изваждам снимката на Брадли.

— Това е кун Брадли, нали? — Тя енергично кима. — Съжалявам, че нямам с мен снимка на мадам Брадли. Ти имаш ли? — Тя поклаща глава отрицателно. — Можеш ли да ми я опишеш? — Въпросът ми събужда в очите й моментно съмнение, но тя явно веднага решава, че съм добър човек и че вярата в мен не може да бъде разколебана от няколко странни въпроса.

— Висока… о, много висока. Никога не съм виждала толкова висока жена.

— Висока колкото него?

— Колкото него? Никой не е висок колкото него. Той е гигант.

— Кой ти нареждаше?

— Тя.

— Тя говореше ли тай като мен и теб? — Въпросът ми я обърква. — Фаранг ли е тя, или не?

— Не, не е фаранг. Тя е таи, говори също като нас. Първо си мислех, че е африканка… — Жената прави жест около главата си, описвайки голяма коса, и вдига ръка, за да покаже височината й, — но е таи.

— Как се обръщаше към нея?

— Мадам Брадли.

Глупав въпрос.

— Майко, искам да поогледам, става ли?

Тя свива рамене. Как ли би могла да ме спре? Хвърлям око към голямата стая, която заема целия долен етаж. Забелязвам двете колони от тик, разположени на равно разстояние от стените. Дюшемето е от тесни, добре излъскани дъски — дори повече, отколкото е нормално за тези къщи — и отразява светлината с меко сияние. По пода артистично са разхвърляни възглавници в ярки цветове. Калъфките на възглавниците са копринени, в електрически нюанси на зеленото, оранжевото и пурпурното, което контрастира изящно със старото дърво на стените и пода. Ламперията е орнаментирана в златни листа и среднощно синьо. Ниската масичка от тиково дърво е дълга три метра и е специално конструирана да предостави скрито пространство за краката и ходилата. Застлана е с домашнотъкана синя покривка и върху нея са сложени ратанови салфетници с подредени в тях жълти домашнотъкани салфетки, керамични чинии и купи със сиво-зелена глазура и ароматични свещи в черупки от кокосов орех.

Не съм експерт по американските военни, но осъзнавам, че това не е типичният дом, който един американски морски пехотинец ще изгаря от нетърпение да покаже на аверите си. Изборът да живееш в къща от тик е ексцентричен даже по таиските стандарти. Те по принцип са обитавани от чешити чужденци или таи, както и от всякакви артистични натури, прекарващи значителна част от живота си в места като Париж или Ню Йорк. Вглеждам се малко по-внимателно и забелязвам така модерните напоследък големи лакирани кошници. Обръщам внимание и на футоните, които без изключение са в златна коприна — запазена марка на „Хомапастър Корпорейшън“, която изнася само за кралски особи и милиардери. В скоби по стените са поставени безценни антики — делви за вода стил „кенди“, урни мощехранителници с дръжки от лотосов цвят, керамични буркани за лекарства. Всичко е таиско, всичко е чуждо. Цялата тази стая просто плаче да бъде фотографирана от фаранги.

За да попадна на следващия етаж, трябва да изляза и да се върна на външното стълбище. Вратата за втория етаж е заключена и се налага да сляза долу и да открия старата жена.

— Майко, забравил съм си ключа. Може ли да използвам твоя?

Тя бърка под полата си и за миг зървам съвременен колан за пари от типа, предпочитан от туристи, дето обикалят света само с една раница на гърба. Изважда голям месингов ключ и ми го подава. Връщам се горе, отключвам с грамадния ключ и с облекчение влизам в прохладата на старата къща.