Джон Бърдет
Банкок 8 (49)

47.

В том 3 от превъзходния си труд „Анализ на тайландската култура“ професор Бекендорф се превръща почти в тайландец, когато без предупреждение прави главоломен скок в метафизиката във финалния абзац на глава 29 („Съдба и фатализъм в съвременен Сиам“):

Докато средностатистическият западняк прави всичко по силите си, за да насочва и контролира съдбата си, съвременният тайландец не е по-близо до възприемане на това отношение към живота от предците си преди един или два века. Ако изобщо има някакъв аспект на съвременната тайландска психология, който продължава да възприема без уговорки будистката доктрина за кармата (толкова близка до ислямския фатализъм, често изразяван с фразата „Написано е“), той със сигурност се съдържа в убеждението, че que sera, sera. На пръв поглед подобен фатализъм може да изглежда ретрограден, дори перверзен пред лицето на замайващия арсенал на разположение на западняците срещу превратностите на живота, но всеки, който прекара малко по-дълго в кралството, бързо ще се усъмни в мъдростта, дори честността, на западното отношение към живота. След като плати данъците си, застраховката „Живот“, медицинската осигуровка, застраховката срещу временна нетрудоспособност, след като се примири да предлага трудовите си умения съобразно последната мода сред работодателите, след като спести за образованието на децата си, плати издръжката на бившата си съпруга, купи къщата и колата, което статусът му в избраната професия абсолютно го задължава да направи, след като се откаже от прекомерното пиене, никотина, извънбрачния секс и наркотиците за разтоварване, след като прекара двуседмичната си отпуска на възстановяващо (но безопасно) приключение, научи се да бъде свръхвнимателен в приказките си и в отношенията си с другия пол, средният западняк може да се запита — и често го прави — какво е останало в живота му. Той също може — и неизменно го прави — да се почувства измамен, когато открие екзистенциалистично, че въпреки тревогите и застраховките си той не е успял да се опази в ни най-малка степен от пожар, обир, наводнение, земетресение, буря, уволнение, терористи или бягството на жена му с децата, колата и всички налични спестявания в общата банкова сметка. За сметка на това, в едно кралство, където думата безопасност не съществува, където гражданинът може да бъде погубен от нещастен случай или болест и където западнякът би могъл да си купи малко застраховка, тайландецът си живее живота в състояние на безметежна безгрижност. Стандартното заключение на типичния западняк е, че тайландците живеят в измислен рай. Може и така да е, но не трябва ли тайландецът да напомни на западняка, че той пък си е построил измислен ад?

Човек не може да не изпита съжаление към Бекендорф, надничащ към нас иззад книгите си, и да не си пожелае той да има куража да се скрие, да вземе малко яа-баа, да отиде на диско, да си избере момиче и да си легне с него. Нямам представа защо ми хрумна за него, докато пътувам с мототакси към Галерията за изящни изкуства на Уорън в Ривър Сити. Доколкото ми е известно, Уорън и Бекендорф нямат нищо общо, по-скоро би могло да се каже, че те представляват двата края на спектъра при фарангите: Бекендорф — вечният изследовател, наивен и доверчив, въпреки красивите си дълги думи, Уорън — върховният циник. Но и двамата принадлежат към този спектър, защото и двамата са прекарали живота си в тъжно надничане над стената, макар думата „тъжно“ да не е първата, която ми идва наум, като се сетя за Уорън. Може би се опитвам да открия смисъла в телефонния разговор снощи към полунощ, по време на който Уорън ме покани да отида при него и да проверя „стоката си“ тази неделна сутрин. Защото имаше нещо, хм, нещо тъжно в гласа му, нещо почти свенливо, сякаш той говореше за лична тайна, която е решил да сподели и за която не му стигат думите. Стори ми се дори на ръба да изтърси нещо — отново дума, която някак не подхожда за такива като него — но Фатима му се притече на помощ и с тихия си леко дрезгав глас ме помоли на тай да ги посетя към единайсет часа. При това се постара да ми стане ясно, че Кимбърли Джоунс не е поканена.

Обадих се на ФБР веднага след като свърших този разговор и Кимбърли отново изтъкна същото, което казваше от няколко дни: защо Фатима продължава да работи за Уорън, след като е убила Брадли? Това просто не се връзваше с нашата хипотеза за психологическата й нагласа, в която вярвахме, когато отидох да я посетя в апартамента й. Всъщност тя толкова подчертано не пасва на останалата част от картината, че ние с Джоунс обсъдихме двайсет други теории, съгласно които Фатима беше платен убиец, работещ за Уорън, което обаче ни най-малко не ни помогна да измислим защо Уорън ще иска да се отърве от Брадли. Това влизаше в противоречие с профила на ФБР и с декларираното от Фатима решение да убие Уорън — то просто не се вписваше в никаква теория. Проблемът е, че докато се качвам с асансьора към галерията на Уорън, не се надявам да чуя признание.

Магазинът е затворен, решетката на вратата е спусната, но Фатима е вътре и почиства праха от двуметровата дървена статуя на Вървящия Буда. Облечена е в разкопчана на шията перлена блуза и черни виетнамски три четвърти копринени панталони. Усеща погледа ми от другата страна на вратата, усмихва ми се топло, сякаш сме стари приятели, и натиска бутона за вдигане на решетката. Влизам, тя натиска друг бутон и решетката отново се спуска, този път зад мен. Усмихва ми се дяволито, сякаш иска да ми каже: „Е, сега вече няма кой да ни пречи“.

— Мисля, че онази вечер се представи страхотно — казвам абсолютно искрено. — Не съм чувал тази песен изпълнена по-добре.

Тя скромно се засмива и кокетно примигва често-често с дългите си мигли.

Докато си говорим, от странична врата се появява кхмерът с узито. Този път е без автомата, но от това отношението му не става по-приветливо. Напротив, озъбва ми се и удря едно рамо на задната стена. Фатима вдига слушалката на телефона и набира номер.

— Господин Уорън, детектив Джитпличийп е тук — съобщава тя с усмивката на уверена секретарка. — В склада е — пояснява ми на тай. — След минутка ще е тук. Нещо за пиене? Зелен чай? Кока-кола? Уиски? Бира?

Поклащам отрицателно глава. Гледаме се в упор известно време, после погледите ни се отместват. Не съм спокоен, защото не ми е ясна целта на тази среща, точно сутринта и именно днес. Когато ми се открива възможност, се опитвам тайно да изпадна в медитация, за да сондирам дълбочините на онова, което става, но и тя, и кхмерът остават непроницаеми. Нещо не е наред, по-скоро нищо не е наред, всичко е неестествено. Започвам да си мисля, че кхмерът я надзирава, че Уорън е намерил доказателство, че е убила Брадли, и сега използва този и другите си кхмерски охранители, за да направи с нея онова, което е било целта му още в началото. Знам, че това е любимата теория на Кимбърли, и тя определено подхожда на фактите, но — уви — не и на атмосферата. ФБР обаче няма търпение за атмосферата и Кимбърли е убедена, че това е капан, в който съм вкаран, защото Уорън е получил разрешение от Викорн да ме убие. Успях да вбеся Кимбърли с безразличието си към тази възможност. Снощи, след като й затворих, медитирах с помощта на джойнт и после си легнах. И Пичай беше там, в сънищата ми, сияеше и се усмихваше.

Задната врата се отваря и влиза Уорън, следван от втори кхмер, този вече с узи. Американецът е избрал за сутринта шалче в златно с пъстра шарка, кремав пуловер от кашмир без ръкави, морскосиньо сако от фин вълнен плат, панталони на Зеня в сиво-зелено и мокасини на Бейкър-Бенджи, толкова красиви, че да те заболи сърцето. Прехвърля цигарето и нефритовата си табакера в лявата си ръка, за да се здрависа с мен. Сивите му очи ме поглеждат изпитателно. Както обикновено, оказвам се неспособен да разчета погледа му, защото защитното му покритие е непроницаемо за слабата ми магия на жител на Третия свят. Лицето му е малко изморено, а и нетипично за него тази сутрин не се е избръснал добре — останала е ивичка косъмчета под дясната челюст. Понеже стоим близко един до друг, познавам, че парфюмът му е купен от Жоел Розентал, бижутера с магазин на Рю дьо Кастилион номер 14 в Париж, който произвежда собствена серия парфюми, и се питам дали в това няма някакъв скрит подтекст: бижутер, станал парфюмер.

— Радвам се, че можа да дойдеш — казва ми Уорън с обичайния си чар и успява да ме накара да повярвам, че е доволен да ме види.

Ограничавам се с кимване и чакам. Той, разбира се, прекрасно се ориентира в ситуацията и с изражение, което почти граничи с намигване, ме поканва да го последвам през магазина към мястото, където на полицата са изложени ездачът и конят. Сваля бижуто, вдига го на светлината и ми го подава. При нефрита този ритуал е задължителен, защото усещането на тежестта е чувствено изживяване, за което няма сравнение и което е много важно, тъй като тежестта е контрапункт на лекотата в дизайна. Не разбирам нищо от скъпоценни камъни, но някакъв вътрешен глас ми подсказва да споделя с Уорън наблюдението си, което с мъка превеждам на адекватен английски:

— Тази вещ е така наситена със светлина, че изглежда, сякаш може да отлети всеки момент, а после я вдигаш и осъзнаваш, че е произлязла от земята, че тежестта, хладината и тъмнината на земята по някакъв начин са останали заключени в нея, но някаква магическа сила й помага да изрази ефирността на духовния свят.

Изречението не е от онези, които обичайно изричам пред други, и за миг се изплашвам, че съм си позволил прекалено много. Уорън обаче е в обичайното си настроение и възмутително претенциозните ми думи, може би защото са вдъхновени от Буда, най-сетне проникват през щита му. За момент съм го извадил от равновесие и той ме поглежда с враждебността на човек, който е бил разкрит, но после възстановява невъзмутимостта си, докосва ръката ми с възможно най-лекия допир (струва ми се, че усещам леко треперене) и взема бижуто от ръцете ми.

— Брадли го копираше по моя поръчка — обяснява ми той, — но аз изпратих хора да ми го върнат, понеже все пак си е мой. Явно не съм изпратил подходящия човек, но пък Бил беше убит, нали? Нямах представа какво да очаквам в дома му, така че изпратих такъв, който можеше да реагира на всичко. Съжалявам за раната ти. Ако белегът е лош, мога да уредя някой в Щатите да се погрижи за него.

Докато говори, ме гледа в очите и усещам от цялото му същество да струи вътрешна необходимост. Ако не го познавах по-добре, щях да помисля, че душата му плаче за помощ. Очите му са влажни.

Фатима и кхмерите ни наблюдават.

— Фатима ми каза, че с агентката от ФБР сте идвали тук миналата седмица — продължава той, вече овладял се напълно, и връща ездача на мястото му. — Реших, че при това положение двамата с теб трябва да поговорим, преди Бюрото отново да се вбеси. Вероятно нямаш представа каква цена се плаща, за да успееш в земята на свободните. Превръщаш се в мишена за всеки умуващ бюрократ, който вижда в теб средство да си осигури повишението. Споделих ситуацията с някои мои приятели във Вашингтон и ще ти призная, че не очаквам специален агент Джоунс да остане в кралството още дълго.

Докато ми обяснява всичко това, ме води към предната част на магазина и витрината, която е защитена от втора решетка, спусната от вътрешната страна на стъклото. На стената има малък пулт. Той въвежда код, натиска един бутон и решетката започва да се вдига. Древният нефрит сияе под светлината и за пръв път, несъмнено благодарение присъствието на Уорън, виждам гениалността в изработката на много от съвременните бижута.

— Твоите идеи — отбелязвам. След като най-сетне съм надникнал в душата му, вече мога да разбера и изкуството му.

— „Идеи“ е точната дума. Аз вече не се занимавам с дизайн — имам хора, които се справят по-добре от мен. Но занаятчията не е непременно и майстор. Той има нужда от нещо допълнително, което идва единствено от студеното сърце на вселената… за този, който може да го долови. — На лицето му се появява лека усмивка и той вдига тежка нефритова огърлица на златна верижка. Нефритът е на големи топки, два сантиметра в диаметър. — Тази е от колекцията на Хътън — подхвърля той между другото. — Всъщност минала е май през всички. Хенри я взел, когато избягал от Забранения град, продал я на Куо, той я продал на най-добрата си приятелка Еда Чиано, Еда я продала на бедната Барбара, а тя ми я продаде една година преди да умре. По онова време тя беше на такива дози морфин, че можех да я получа за един долар, но й дадох пазарната цена.

До нас се е приближила Фатима, явно привлечена от огърлицата. Той я поглежда за миг, после посяга и сваля перлите й. Виждам професионализма в движенията му, ловките ръце, украсявали с неговите бижута кралици и принцеси. Докосва перлите така, сякаш докосва тялото й — безкрайно нежно — слага ги на кадифената възглавничка на витрината, после — съвсем неочаквано — ми дава нефритовата огърлица. Тя е тежка като наниз от миниатюрни гюлета и аз я слагам на шията на Фатима. Отстъпвам крачка, за да й се възхитя: сексапил, пари, параноя и изчервяване под осветлението на магазина.

— Всъщност цветът на нефрита не ти подхожда, скъпа — казва Уорън, изважда табакерата си, избира внимателно цигара, леко я почуква, за да уплътни тютюна, втъква я в цигарето, запалва я, вдишва дълбоко и отстъпва и той крачка назад, както вероятно е правил с хиляди жени. Отново е непроницаем и Фатима изживява моментен пристъп на страх. — Да, вярно е, че изглежда зрелищно на шията ти, защото всичко там би изглеждало превъзходно, но нищо не ти подхожда повече от перлите. Вашето мнение, детектив?

Налага се да се съглася. Нефритът е прекрасен, но някак не може да се открои върху шоколадовата й кожа по начина, по който се отварят перлите. Когато й ги слагам отново, осъзнавам, че са ми липсвали, та макар и за кратко. Въздействието е уникално с това, че е невъзможно да свикнеш с него. Отместваш погледа си дори само за миг, после го връщаш върху обекта на възхищението си и изживяваш всичко като за пръв път. Фатима се усмихва лъчезарно, погалва нефритовата огърлица за миг и поглежда Уорън в очите.

Ръката, която сваля нефритовото цигаре от устните му, леко трепери.

— Добре — малко сърдито казва той, — твоя е. Задръж я. Детективът ще е свидетел.

Челюстта ми провисва, но Фатима изобщо не изглежда изненадана. Само кимва и отнася огърлицата в дъното на магазина. Гледам я и не вярвам на очите си, докато я изсипва в черна чантичка с монограма на Шанел. Уорън пък гледа мен.

— Изненадан ли си? Всъщност тя може да има всичко, което пожелае. Кажи кое от витрината ти харесва, мила? Нещо безценно? Цялата моя аладинова пещера е твоя. Аз съм само джинът от лампата.

Фатима притиска чантичката на Шанел към корема си. Лицето й някак помръква и тя само свива рамене.

Уорън продължава да я гледа от упор — двамата се намират в двата края на стаята — после бръква във витрината и изважда белия тигър. Повдига го, за да мога да го видя по-добре, и изпитвам чувството, че е чул Кимбърли, когато се възхищаваше на тази антика и ми обясняваше ценността й. За ценителя подобна мисъл сигурно е убийствена.

— Искам да ти покажа склада долу — казва ми той и ми подава тигъра.

Едва не го изпускам от изненада, че е поверил това безценно нещо на мен, и съм сигурен, че го поглеждам изплашено. Той обаче само се усмихва — явно оценява почтителността, с която се отнасям. Аз обаче веднага започвам да се питам…

— О, няма нищо — успокоява ме той.

Сигурно наистина чете мислите ми.

Като държа тигъра с две ръце, тръгвам след него към задната част на магазина и под погледите на двамата кхмери и Фатима излизаме през задната врата, която се оказва, че води единствено до сервизен асансьор с масивната конструкция на банково хранилище. Тишината се нарушава само от мъркането на двигателите „Мицубиши“. С Уорън сме сами в асансьора и избягваме да се поглеждаме в очите, както правят всички хора в тясно пространство, ако не са конспиратори или любовници. Ние не сме нито едното, нито другото, което, от друга страна, ме кара са се чудя, понеже долавям някакво стаено желание в него… някаква тайна молба. Спускаме се дълго, сякаш пропадаме вдън земя — складът му явно се намира доста под най-долното ниво на паркинга.

— Това е… как да се изразя… истинската витрина. Професионалните купувачи не се вълнуват много от нещата, които съм изложил горе. Аз пък не бих ги изложил, ако не знаех, че рано или късно ще ги продам на един или друг глупак на безбожна цена. Тук долу обаче познавачът може да избере нещата, които може да си позволи, и някои от тях са отлична сделка. Красотата, детектив, е огромна планина, а модата осветява само една от множеството й страни. Рано или късно вниманието бива привлечено от друга страна и… воала — колекционерът получава поредната си жертва. Най-трудно се продава на познавачи естествено, но това носи и най-голямо удовлетворение. — Сивите очи проникват дълбоко в мозъка ми. — Най-голямото удоволствие на света е да разбереш, нали така? Но кой на света може да разбере артистични души като нашите?

Готов съм да възразя, но вместо това превключвам цялото си внимание върху голямото подземие. То е доста по-просторно от онова, което човек би очаквал, след като е бил в магазина, и в него цари очарователен хаос. Преценявам на око, че може би заема около половината от площта на паркинга. Насечено е от пътеки между стелажите.

— Мозъкът отказва да оцени такова съкровище — проговарям на тай, защото благоговението ми може да бъде изразено единствено на този език.

— Нека помогна — предлага той с усмивка.

Не мога да схвана защо е толкова поласкан от жалката фраза, материализирала се в главата на един обикновен детектив от Третия свят при гледката на тази колекция, но от друга страна, защо да се преструва? Чувам вратата на асансьора да се затваря и електромоторите да се включват. Той слага ръка върху моята, за да ме успокои, но това има точно обратния ефект. Тук, в неговото леговище, усещам странния му дух по-ясно и долавям агонията му по-отчетливо.

— Разбирате ли ме, детектив?

— Мисля, че да.

— И какъв е отговорът ви на моите терзания?

— Притежаването на голямо съкровище изисква голяма саможертва, за да не унищожи притежаването притежателя — принуждава ме да изрека Буда.

Уорън изсумтява неопределено, моментът отлита и той се впуска в рекламната тирада на продавач, като започва с петте големи каменни глави на Буда, явно откраднати от Ангкор и носещи етикети, които ни посрещат като праисторически гиганти, когато завиваме в една от пътеките.

— Специален агент Джоунс е доста умна — казва Уорън и спира за секунда, за да запали цигара, — но е американско ченге и й липсва вашата дълбочина. Започнах да купувам всичко, което мога, от Ангкор веднага след началото на гражданската война там. Като американец се чувствах отговорен. Пентагонът бомбардираше страната, без да се съобразява с нищо, и я дестабилизираше, после ЦРУ подкрепи червените кхмери, защото бяха врагове на Виетконг, а ние американците не умеем да губим с достойнство. Така че унищожихме една страна. Е, не съвсем, защото тези древни кралства не умират, а се прераждат. Но аз исках да спася кхмерското изкуство, особено това в Ангкор, и единственият начин беше да го изкупувам, докато ситуацията не се нормализира. Сега връщам всичко… на мои разноски. — Въздишка. — Ако бъда откровен, трябва да призная, че нищо не се е променило от времената, описани в „Тихия американец“ на Греъм Грийн — когато в крайна сметка унищожим целия свят, това ще е резултат от добрите ни намерения. Междувременно, като американец, депрограмиран от Азия, се опитвам да поправя каквото мога. Вярвате ли ми?

— Да.

— Ето, виждате ли, това е разликата. Джоунс не би разбрала, не би поискала да повярва, че мога да съм добрият герой. Американските ченгета са известни с пълната си липса на толерантност към моралните двусмислия… иначе щяха ли да са американски ченгета? Не че ме вълнува, разбира се.

Крачка по крачка той ме води по дългия коридор, задръстен със златни статуи на Буда, къщички за духовете, керамични съдове, дървени миниатюри от Аютая, десет метра стелажи, натъпкани от пода до тавана с купички за събиране на милостиня, следваща секция, в която са струпани стотици керамични пластики — всичко е удивително, безценно, прекрасно. А аз продължавам да нося белия тигър. Когато стигаме края на коридора, Уорън го взема от ръцете ми и го слага на полицата.

— Това е най-ценното ми притежание. По отношение на тази антика фразата „струва колкото теглото си в злато“ е клише, което се нуждае от преразглеждане. Не бих я продал дори за десетократната й тежест в злато. Обяснете ми сега, детектив, как така знаех, че е безопасно да я поверя в ръцете ви?

Свивам скромно рамене и потърсвам погледа му, но в този момент в дъното на склада се отваря вратата на асансьора. Чуват се стъпки и се появява Фатима, съпровождана от двамата кхмери. Сега и двамата носят узита, а Фатима изглежда изморена. Уорън я гледа с жесток, агонизиращ поглед, докато се приближава.

— Вие ми направихте честта да признаете честността ми, затова се чувствам длъжен да отговоря на комплимента. — Но вниманието му е явно раздвоено. Той прави знак на Фатима да се приближи. Кхмерите замръзват и остават на местата си. Виждам го едва сега. Взел го е някак, докато вниманието ми е било отклонено — кожена дръжка и няколко метра тънки ивици, тъмни под светлината на лампите под стелажите.

Фатима се приближава и той я обръща с лице към стената и й помага да сложи ръцете си върху полицата половин метър над главата й.

— Моля те, недей — казвам.

Без да ми обръща внимание, той разкопчава копчетата на блузката й, издърпва я нагоре и я запрята връз раменете й, като разкрива идеалния й гръб и закопчалките на сутиена. Разкопчава го — сега нищо не пречи на окото да се разхожда по целия й гръб.

— Недей — повтарям.

Той хваща ръката ми и погалва с нея гърба й, после обхваща с пръстите ми гърдата й.

— За да разбере какво е любовта, човек трябва да докосва перфектното й тяло. Но да продължаваш да обичаш… това вече е съвсем различно. Изискват се други умения. Кой от нас не би искал да има любов, податлива като тялото на Фатима и издръжлива като камъка? Кой от нас не подлага на изпитание любовта, докато не я пречупи? Наистина ли съм толкова странен?

Лицето му е изкривено в агония. Не се иска особена проницателност, за да видя в него демона в черната му слава.

Дрезгаво прошепвам:

— Бичувай мен вместо нея.

Уорън се озъбва.

— Не ме разочаровайте, детектив. Знаете, че не е толкова лесно. — И ми подава бича.

— Не.

— Но вие ще бъдете много по-нежен от мен. Ако го направите, обещавам да не я докосна с пръст.

— Не.

— Дори с цената на живота си?

— Животът не ме вълнува.

Продължителна тишина, през която очаквам всеки миг кхмерите да ме екзекутират. После чувам:

— Добре, ти спечели.

Разбирам, че последните думи са предназначени за Фатима. Вдигам поглед и виждам Фатима да си слага сутиена. Блузката й е все още разкопчана, когато се обръща, за да вземе бича от ръцете му. После проговаря с необичайна жестокост:

— Нали ти казах, че е архат. Ти загуби. Вземи тигъра и го сложи на главата си.

Уорън се подчинява. Целият трепери. Крепи статуетката на главата си, докато тя отмерва десет крачки към вътрешността на склада. Мисля си, че няма опит, но тя замахва с бича и той изплющява зад гърба й. Откъм секцията с купичките за милостиня се разнася трясък и това ме кара да погледна лицето на Уорън. Той буквално е прехапал устната си. После ивиците на бича се стрелват към нас и инстинктивно се навеждам. Изобщо не вярвам, че Фатима е положила някакви усилия за точност, понеже кожата изплющява в лицето на Уорън и го принуждава да отстъпи и да хване тигъра. Бичът разкъсва сакото, пуловера и ризата отдолу и разсича плътта му. Той обаче продължава да държи тигъра.

— Мамиш! — изсъсква Фатима. — Кой ти каза, че можеш да помръдваш?

Бичът отново изплющява, този път върху ръцете, държащи тигъра. Въпреки това той не го пуска, но кожата се увива около плочката, тя рязко дръпва, Уорън я изпуска на пода и безценната антика се разбива на хиляди парчета.

Стоя с провиснала челюст и погледът ми скача от нея на Уорън и на парчетата по пода.

— Той не игра честно — изсъсква тя на мен, — нали видя?

Двамата с Уорън приклякаме, защото тя замахва за трети път с бича. Този път улучва лавица с керамични статуетки и ги помита за част от секундата. Уорън е снишил глава и ридае. След малко се отпуска на четири крака и се опитва да събере натрошената на парченца плочка.

Нямам време да осмисля ставащото — умът ми отказва да го побере. Кхмерите зад гърба ми ме водят към асансьора, а Фатима и Уорън остават в склада. Изведен съм от магазина — без да оказвам съпротива — и се озовавам в задушния неделен ден до реката, покрай която бродят туристи и в която с рев се носят скутери. Джоунс седи на задната седалка в наетата кола, спряла в паркинга. И не прави опит да скрие облекчението си, като ме вижда да се появявам.