Джон Бърдет
Банкок 8 (42)

40.

Вече толкова сме свикнали да седим на задната седалка в наетата от Джоунс кола, че това е нашият еквивалент да седим на диван пред телевизора. Взаимоотношенията ни са се развили от лек флирт към лишена от сексуален контекст толерантност без никакви страсти в преходния период. Мисля си, че това може да послужи за образец на постиндустриална връзка. Тази мисъл не е помрачена от Контрольора, който седи на предната седалка и дъвче мазни свински наденички, за които ни накара да спрем на сергия с готова храна. Той е като потомък след кошмарно сношение, но не заченат, ами пръкнал се от небитието.

— Ако съм разбрала правилно защо отиваме в Патая, не ми е ясно как ще се отървеш от Контрольора — прошепва Джоунс в ухото ми.

— Имам план.

— Можеше да се предположи. — Прозявка. — И що за образ е този Ямской? Гангстер с татуировки на кирилица по челото и рекламна брошура, в която предлага плутоний за бомби?

— Не съвсем.

 

 

Патая е морски курорт, който щеше да се намира на около час път от Крун Теп, ако разстоянието можеше да се измине без изненади по пътя. Това също е място, където индустрията се разкрива като онова, което е: Индустрия, с главно „И“. Джоунс е взела пътеводителя си „Самотната планета“, и ме просвещава:

— Годишният оборот на сексиндустрията е двойно по-голям от годишния бюджет на тайландското правителство (Уха!). Само около 2.5% от всички участващи в нея тайландци са по баровете и 1.3% работят в масажорните. Останалите 96.2% практикуват по кафета, фризьорски салони и публични домове, където рядко влизат не тайландци. Всъщност по-голямата част от сексиндустрията в страната е невидима за дошлия на туризъм чужденец и се смята, че трансакциите между тайландци и не тайландци представляват в числово изражение по-малко от 5% от общата сума.

 

 

Джоунс затваря книжката и ме поглежда с изражение, което досега не съм виждал на лицето й: смиреност?

— Никога не съм имала нещо общо с проституцията. Вярно, изучавала съм закона в частта му, която има отношение към нея, знам как да прибера улична проститутка в Щатите и научих много, проучвайки кариерата на Гладис Пиърсън, но не съм имала възможност да се занимавам социологически. Това, което съществува тук при вас, е направо феноменално. Питам се дали някога е имало нещо подобно в световен мащаб. Според мен социологическите му корени са много дълбоки. Не ти казах, но когато посетих Нана онзи път, видях един млад американец, двайсет и две — двайсет и три годишен, много симпатичен, направо да го схрускаш, но… беше загубил двете си ръце при нещастен случай. И знаеш ли… момичетата се отнасяха с него като с всеки друг. Правеха го, без да се преструват, идеше им просто отвътре, разпитваха го как ги е загубил, играеха си с чуканчетата… подиграха се с всички правила на етикета… опипваха го и го питаха дали иска да вземе някоя в хотела си. А той се хилеше като доволна котка и… в очите му имаше сълзи. Нямаше никаква нужда да имаш диплома по психология, за да прочетеш мислите му: беше обиколил половината свят, за да намери мястото, където с него се отнасяха като с нормален мъж. Не можах да доловя дори микроскопичен намек на физическо отвращение или някаква снизходителност у никое от момичетата. Изглежда, вие нямате проблемите с физическата уродливост, които имаме ние. Защото това бяха млади, красиви, здрави и перфектно изглеждащи момичета — и не забелязваха, че той е сакат.

Не знаех какво да й отговоря, макар да чувах това наблюдение от време на време. Инвалидът с ампутирани крайници е типичният посетител на Нана. Но не само те: хора, неестествено ниски за нашето нарцистично общество, когато се появят тук, буквално биват отмъквани от услужливите ни момичета (които по правило са също ниски или дори още по-ниски). Хроничният алкохолизъм може да е форма на проказа в твоето гнусливо общество, фаранг, но при нас това е възможно най-леката форма на неразположение, незаслужаваща дори споменаване. Същото се отнася и до кривите или изкуствените зъби, побелялата коса, липсата на такава, деформираните крака… изобщо няма нещо, което да затвори вратите към нашата Демокрация на плътта.

 

 

Изведнъж, точно когато навлизаме в покрайнините на Патая, разговорът придобива неочаквана насока. Джоунс слага ръка върху моята. Това не е флирт, макар да е демонстрация на известна нежност. На мен обаче ми се струва жест на съжаление.

— Сончай, мисля, че до момента разбирам този случай. Не колкото теб, но почти. Налага се да ми кажеш какво очакваш от мен във връзка с онова, което ще се случи по-нататък. Струва ми се, че искането ми е справедливо. Мислех си за теб, за случая, за Тайланд и… още съм тук. Не съм избягала в Щатите, не съм се оплакала от теб на шефа на ФБР, не съм те застреляла, дори не съм те сритала в топките. Тук съм… още. Ако искаш да остана, трябва да си откровен с мен.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Да.

— В такъв случай би следвало също да знаеш, че тя е невинна, независимо от дефиницията на тази дума.

— Но не и в правен смисъл.

— Имах предвид от гледна точка на човешкия морал.

— Ето, точно това ни учат в Академията да избягваме. Техническият термин е „проява на изобретателност“. Което не се поощрява, по-скоро обратното. Важното е какво казва законът.

— Културен шок. Важното е какво казва изобретателността. Дори Викорн, когото ти презираш, има здрави човешки морални принципи, които за него са непоклатими. Той е бил начело на групата в престрелки, в които като нищо можеше да бъде убит. Той е смел вожд. За теб може да е динозавър, но има причини, поради които го обичаме. А страхливците тук не ги обичаме.

— Искаш от мен да си държа устата затворена?

— Да.

— Ще ми дадеш ли Уорън?

— Не знам дали ще мога да го направя. Може би той ми принадлежи. В крайна сметка не е убил твоя партньор.

— Не е убил и твоя.

— Кармически погледнато, отговорен е.

— Подобни аргументи се конструират много лесно. Лесно могат да се обърнат и наопаки. Може би той ме е убил в сто предишни прераждания. Може би този път е ред да му го върна. Всеки, който преследва човешки същества, ще ти каже, че в повечето случаи в това няма нищо лично, но понякога има, честно ти го казвам… Искам Уорън, Сончай. Сключваме ли сделка?

— Ще трябва да си помисля.

Вече сме в Папая и бавно се носим заедно с трафика по централния крайбрежен булевард.

— Наистина ли току-що видях бар на име „Хуй и путка“? — Джоунс не вярва на очите си. Настроението й рязко се е променило, ядосана е. — Има ли тук нещо, което да не е свързано със секса?

В думите й има истина. На страната срещу морето са залепени бар до бар и зад всеки бар има групички момичета, готови да направят каквото поискаш за петстотин бата, стига да не боли. Ние сме миролюбив народ и не обичаме болката. Още по-малко обичаме хората, които я причиняват. Не обръщаме на закона, секса и смъртта повече внимание от онова, което тези заблуди заслужават, но да причиниш нарочно страдание някому е във висша степен антибудистко.

Джоунс се съсредоточава отново върху случая и казва:

— Имаш ли някакво обяснение защо Фатима беше в магазина на Уорън?

— Не. Съгласен съм, че това е загадка.

— Като загадката с питона?

— Проблемът с питона поставя два въпроса: първо „защо питон“ и едва след това „как точно“.

— Зная.

Когато стигаме до Наклуа Роуд, казвам на шофьора, че двамата с Контрольора трябва да слезем. Бързо се отправяме в жегата към магазин, чиято витрина е затрупана с пиратски CD-та, повечето игри.

— Знам защо правиш това — ненадейно ми доверява Контрольора.

— Така ли?

— Искаш да изчукаш фарангката, нали? В хотел ли отивате?

— Не съм сигурен.

— Не бих искал да си прахосваш парите.

— Какво означава това?

— „Плейстейшън 1“ вече остаря. Окей, евтина е, но е без стойност, защото не можеш да я продадеш като употребявана.

— А останалите?

— „Екс бокс“ на Майкрософт е добра, но за нея има доста по-малко софтуер.

— А „Геймкюб“?

— „Геймкюб“ става, но е стара.

— Значи?

— „Плейстейшън 2“. Страхотна е. Можеш да сваляш игри от Мрежата, съвместима е с всичко написано за „Плейстейшън 1“, приема сексфилми на дивиди и разпознава игри на дивиди.

— Трябва ли ти и компютър?

Контрольора ме поглежда странно.

— За какво? Включваш я към телевизора като всяка друга конзола.

— Хм… не знам. Колко струва?

— Седемнайсет хиляди бата.

— Седемнайсет хиляди?!

— Искаш ли да ме няма и устата ми да остане затворена?

— Да.

Влизаме в магазина и Контрольора подхваща мистериозен спор с младия продавач за последната версия на игра с името „Последна фантазия“. Продавачът, хлапе на петнайсет години, с халки, нанизани на веждата, демонстрира надменност. Оказва се, че той предпочита „Драгън уориър VII“ или дори „Пейпър Марио“ пред „Последна фантазия“ — нещо, с което Контрольора не може да се съгласи.

— А бе ти шегуваш ли се: „Пейпър Марио“ по-добра от „Последна фантазия“? „Последна фантазия“ е страхотна.

На което момчето само свива рамене.

— Виж, аз работя тук и с какво мислиш се занимавам по цял ден? Играя игри. А ти какво правиш?

— Полицай съм.

— Е, и как смяташ, че можеш да се сравняваш с мен? Казвам ти, ДУVII е върхът и освен това получаваш сто часа бонус.

Това не впечатлява Контрольора.

— А как завършва?

— Лудница!

— А по отношение на стрелбата? Коя е най-добра според теб?

— Според мен? Че възможно ли е да се направи нещо по-добро от „Нереален шампионат“? Пистолетите…

— Страхотни, нали?

— Абсолютно.

— Колко игри ще ми дадеш с машината?

— Обикновено пет, но щом си полицай, ще получиш десет.

Контрольора ми обяснява, че селекцията ще отнеме известно време.

— Как си с порното? — пита той продавача.

— Имаме всичко. Какво искаш, нормално или обратно? Садо-мазо? Лесбийско? Бичове? Восък? Групово изнасилване? Коя раса: фаранги, китайки, индийки, таи, латино?

— Латино ли? Какво представлява латино сексът?

— Страхотен е.

Контрольора ми кима и се оставя в ръцете на продавача, който го отвежда при стелажите, където една „Плейстейшън 2“ вече е включена и работи. Виждам го да слага диск и на екрана веднага се появява тъмноока гола красавица, изтегнала се на скамейка в парка, нейде из Латинска Америка. Един по един пристигат мускулести млади мъже, кодирани в цвят — черен, рус и червенокос — несъмнено за по-лесно различаване. Контрольора превъртя ловко напред като експерт, стопира на моментите с вкарването и ги разглежда с поглед на познавач, преди да продължи нататък, прескачайки пълнежа, влизащ в графата „подготовка“. Приключва с латино порното за пет минути и продавачът зарежда по-сериозното развлечение на „Драгън уориър VII“. Контрольора веднага се включва в действието и успява да изненада продавача с уменията си с меча. Продавачът се връща при мен и аз плащам за машината.

Отвън ФБР чака в колата.

— Толкова лесно?

Кимам. Има нещо силно наподобяващо интелигентност върху лицето на Контрольора, докато воюва с дракона. Струва ми се, че в това може да се потърси културен морал, но Джоунс не обича подобни разсъждения.

— Какво гледа?

— Латино порно и „Драгън уориър VII“.

— Как мислиш, не е ли пришълец от близкото бъдеще на човечеството?

— Не мога да разбера как така все ти идват наум подобни неща, а аз не можах и веднъж да се сетя.

— Започваме някой от старите ни спорове?

— Не.

— Как обясни на Контрольора причината, поради която искаш да не ни се пречка?

— Казах му, че ще те чукам.

— Твоят будистки кодекс не забранява ли да се лъже?

— Има относителни истини.

— Не искаш ли да ги абсолютизираш?

— Това вече сме го обсъждали. Ние сме културно и духовно несъвместими.

— Казано с прости думи, грубото ми американско поведение те инхибира, така ли?

— Ти си прекрасен агент.

— Какво ще кажеш малко да смекчим нещата между нас, а? Чувала съм, че бебешкият крем на „Джонсън“ страшно помагал в такива ситуации. — Тя отбягва параноичния ми поглед с доволна усмивка. — Протокол — обяснява тя на прозореца, — обмен на информация. Е, вярно, твоят Полковник не ни казва съвсем всичко, но и ние му връщаме със същото.

 

 

В края на крайбрежния булевард завиваме наляво и почти веднага надясно. По средата на разстоянието до плажа Йомтиен отбиваме наляво в частен път, собственост на луксозен жилищен блок. Луксозен по тайландските стандарти, разбира се. Никой не е павирал пътя от пет години, когато идвах за последен път. Седим в колата и чакаме някой от охраната да дойде и да ни отвори портала.

Планирал съм времето, отчитайки вероятните задръствания, така че пристигаме по обяд, когато всички свестни руснаци са между пияни и трезви. Когато заставаме пред просторния апартамент на последния трийсет и седми етаж на блока и натискам звънеца, часовникът показва точно 12:12. Имах терзания дали да се обадя предварително, или не, но накрая реших да не се обаждам. Ако заловя Ямской в компрометираща ситуация с половин дузина сибирячки без визи или с просрочени такива, или най-сетне такива, които са очевидно от бранша, може да е по-склонен да говори. Голямо значение има и колко ще е пиян. Ако е много пиян, може да изпадне в несвяст както предния път. Ако е твърде трезв, ще бъде прекалено стегнат, прекалено затънал в руската си душевност, за да има желание да комуникира с външния свят.

Изглежда, имам късмет, понеже ми отваря жена. Тя е на около двайсет и шест, с боядисана руса коса, бяла, с пълни устни и изражение на вълчица, което вероятно намира за неустоимо. Облечена е в черна рокля, стигаща най-много два пръста под чатала й, а деколтето й почти не оставя нищо за въображението. Парфюмът й не е на нивото на майчиния ми стандарт, но от друга страна, тази жена не оставя впечатлението, че се е задържала в Париж. Поглежда ме безизразно и понечва да затвори, но й показвам полицейската си карта.

— Анди — извиква тя без намек за безпокойство, но вместо Ямской се показва друга жена, по бикини и тениска. След това още една. Четвъртата вече е облечена в дълга нощница, стегнато закопчана на врата. — Това полицейска акция ли е? — повече с любопитство, отколкото със загриженост пита първата.

— Не знам — искрено отговарям аз. — Искам да говоря с Андрей.

Накрая сред тълпата от жени си пробива път и Ямской. Той е висок и длъгнест, запазил е повечето си коса, което го прави да изглежда по-млад от петдесетте и няколко години, които е изживял в това тяло. Сепва се в първия момент, после широко се усмихва. Преценявам, че е погълнал точно правилното количество алкохол, когато извиква:

— Сончай! Сто години не сме се виждали! Влизай, скъпи приятелю, влизай!

Проверявам лицето на Джоунс. Очаквам да е изненадана, защото въпреки групата жени, това не е типичният за един сводник дом. Вътре цари хаос и основен фактор за това впечатление са книгите. Те са навсякъде, по полици на стените, по мокета, на купчини из ъглите, дори под краката на разгъваемите столове.

Джоунс е ококорена, но главно заради жените, които й играят по нервите с погледите си и с остро звучащите си реплики на руски. Според моето скромно мнение Джоунс е много по-привлекателна от тях, което може би обяснява кръвнишките погледи. Не мисля, че е видяла книгите, затова й обръщам внимание върху тях.

— Андрей е един от най-заклетите книжни червеи на света. Само погледни! Френски романи, руски, американски, италиански, но това е лекото четиво. Неговата страст е физиката. И все още е в течение на всичко ново, нали, Андрей?

Въпросът ми не е особено дипломатичен. На лицето му за момент се появява гримаса на съжаление, после той възвръща хладнокръвието си и ми прощава, като слага ръка през раменете ми.

— Таите всъщност изобщо не са чувствителни, те само съблюдават ритуална вежливост — обяснява той на Джоунс. — Ако забравиш за всичките им вай и другите формалности, ще видиш един народ, който не дава пет пари за нищо. — Акцентът му е плътен, граматиката — безукорна.

— Мисля, че съм на път да установя същото — отговаря Джоунс.

Сега вече поглежда книгите и май започва да променя отношението си към Ямской, неговите ексцентричности са й много по-понятни от моите. Тя е чела учебници за хора с неговия стереотип, може дори да е гледала филми за такива като него. Задава въпроса си максимално деликатно:

— Вие наистина ли сте оттеглил се физик?

— Безработен. Уволнен. Изхвърлен… да не си играем на думи. За мен ботушът беше замахнал още докато бе на власт Горбачов — този световен нещастник. Но ме улучи право в задника, когато икономиката рухна при управлението на заклетия пияница Елцин. Да… добре си избираме водачите, няма що.

Той ни повежда към вътрешността на апартамента, като продължава тирадата си за Горбачов и Елцин. Влизаме в спалнята, където хаосът окончателно е победил реда. Единственият недвусмислен ориентир за окото тук са трите бутилки водка, започнати и оставени без капачки върху голяма обикновена стъклена масичка за кафе. Помня от последното ми посещение руския навик да се отварят много бутилки наведнъж: едната може да е с подправки, другата ароматизирана с някакъв плод — това много прилича на таиския обичай да даваме много сосове за овкусяване на месо. Разбира се, водката не е храна, освен ако не си руснак.

Ако изключим водката, човек сериозно ще се затрудни да разплете визуално предметите един от друг. Книгите не са единствените виновници. Тук има части от женско бельо, обувки, пепелници, прахосмукачка, чийто маркуч е увит около краката на масата, смачкани кутии от бира, неотворени бутилки вино, а на една тоалетна масичка встрани са скупчени всякакви козметични продукти. Нищо не е хоризонтално или вертикално, всичко е под наклон или ъгъл. А апартаментът е огромен, с пет спални, достатъчни да дадат подслон на поне двайсет прибрани тайландски момичета, които освен това щяха да поддържат идеална чистота.

Две от жените са ни придружили в стаята, останалите нещо спорят в коридора. Като си мърмори под нос на руски, Ямской започва да прибира нещата от един диван и да ги складира в ъгъла: черен сутиен, том от някаква енциклопедия, бутилка шампоан, книги, които любопитно разглежда като отдавна загубени приятели, преди да ги осъди на забвение в нова купчина. Минават няколко минути, преди да можем да седнем. Самият той сяда на пода, опрял гръб на друг диван, затрупан с други боклуци, казва нещо на жената с късата рокля и тя изравя отнякъде пластмасови чаши. Налива водка и ни ги подава, без да пита искаме или не. После подава на Ямской бутилката и завършва процедурата, като налива и на себе си от една от другите отворени бутилки. Междувременно другата жена излиза от стаята.

— Зоя има среща с един армейски генерал — обяснява ни той. — Човекът ни е клиент за пръв път и тя е малко неспокойна. Съвсем малко, няма нищо страшно. Заради това иска да пийне глътка-две.

Наблюдаваме Зоя да си налива втори път и отново да изпива съдържанието на екс. Тя казва нещо на Ямской, който я освобождава с вяло движение на китката.

— Удивително, нали? — обръща се той към Джоунс.

— Кое?

— Не забелязахте ли фигурата й под роклята? Мощни крака, дебел задник, къс торс, заоблени рамене — фигура, моделирана от природата в продължение на хилядолетия, за да оцелее жената в степта и да може да работи — но генералът я намира за екзотична. И макар да е заобиколен от богини с шоколадова кожа, плаща десетократно повече именно за Зоя.

Входната врата се затръшва.

— Сигурно е любов — произнася се Джоунс.

Изненадан за миг, Ямской я поглежда и след това лицето му разцъфва в широка усмивка.

— Това беше добре. О… беше много добре. Извинете ме. — Той вдига бутилката и преброявам две подскачания на адамовата му ябълка. — За една американка сигурно изглеждам по-голяма развалина, отколкото на самия себе си, а?

— Според мен вие сам не знаете в каква степен сте развалина — отговаря Джоунс.

Улавям се, че също като Ямской наблюдавам да видя дали ще отпие поне малка глътка от чашата си. Пробвам моята и с удоволствие установявам, че ми се е паднала от подлютената. Тя улавя погледа ми и оставя чашата си на страничната облегалка на дивана.

— За себе си аз съм повече от развалина. Аз съм атомизиран… разпрашен. Понеже съм атомен физик, би следвало да зная най-добре. Никой не знаеше накъде ни водеше учителят ми Сахаров, когато той пое нещата в ръцете си. Той беше като Христос, опълчил се срещу цялата Римска империя. Колко хора биха заложили на Христос в онези времена? Та неговият шанс за успех сигурно е бил най-нищожният от всичко в древния свят. Но от друга страна… те не са били руснаци. Руснаците обичат да залагат на губеща карта.

— Работили сте със Сахаров?

— Е, да не преувеличаваме. Бях асистент на помощника му. И още по-точно помощника на помощника. Към края на дните си комунизмът беше удивително йерархична структура — нещо, което бе забелязано и многократно изтъквано. — Ново надигане на бутилката. — Не е ли иронично наистина, че трансформацията в руското общество, провокирана по същество от Сахаров — ядрения физик, доведе до атомизацията ни? Това е просто лош каламбур. Разбира се, никой не ни предупреди накъде отиваме и какви ще са последиците. Знаехме, че капитализмът прави курви от всекиго, но чак атомизирани курви… Това беше нещо, което не успяхме да схванем в иначе теоретично логичната ни вселена. От падането на Съветския съюз насам съм бил гордият собственик на поне двайсет различни индивидуалности. В глобалната икономика това е необходимост. Аз съм изгърмял физик, интелектуален сноб, заклет пияница, провалил се поет, съпруг ренегат, отсъстващ баща, автор на незавършени романи, некомпетентен бизнесмен, фен на руския балет, банкрутирала личност и сводник. Не е възможно да бъдеш всичко това едновременно, така че трябва текущо да решавам кой от многото възможни Ямской да бъда. В Америка трябва да си опитен в бързата смяна на костюмите и вие сигурно имате много повече практика. За един руснак това продължава да е трудно.

— Но предизвикателството сигурно ви е приятно. — И за моя изненада Джоунс взема чашата си и отпива дълбока глътка, никакви експериментални опитвания с език. После ме поглежда гневно. — И коя от многото роли ви е най-трудна?

— Тази на сводника — без замисляне отговаря той. — Тя е много по-сложна, отколкото да се опиташ да напишеш роман, и изисква много по-точна преценка от това да жонглираш с неутрони. На пръв поглед изглежда много лесно: въпрос на търсене и предлагане с допълнителното предимство, че продуктът се транспортира по своя воля и няма нужда от системи за пренос и доставка. Не и когато става дума за руснаци. Как мислите: аз ли въртя тези жени, или те мен? Те са напълно независими. Две от тях имат научни степени, една е доктор на науките, а останалите две са само с отлично образование. Те биха могли да работят в Русия, ако пожелаят, но… — Той свива рамене.

— Заплащането е ниско, така ли?

— Въпросът даже не е толкова в парите. Поне не в американския смисъл.

— Какво тогава са парите в руския смисъл на думата?

— Чипове за залагане. Те могат да се приберат в Русия толкова бедни, колкото когато са я напуснали, но докато са тук, могат да играят с относително високи залози в онези намиращи се под протекцията на полицията казина, които официално не съществуват. Сводникът прибира, колкото да може да им купи билети за дома, когато профукат всичко. — Поглед към мен. — И да плати на тайландската полиция, разбира се. — После обяснява на Джоунс: — Всяко тайландско ченге, с изключение на Сончай е бизнесмен от световна класа. Тях просто не можеш да ги прекараш по никакъв начин. Ако не внимавам, те ще наемат момиче и ще ме глобят с цената на момичето — защото осъществявам трафик на жени — като извадят десет процента за моите разноски. Не и Сончай. Той е по-лош бизнесмен дори и от мен. Вероятно това е причината, поради която го харесвам — той не ми създава комплекс за малоценност.

— Питах се защо — вметвам и отпивам от водката.

— Това и фактът, че е още по-откачен и от мен. Трябваше да чуете последния ни разговор. Беше нещо от рода на хиндуистка научна фантастика. Предполагам на него не му достави същото удоволствие като на мен, защото след това ми изчезна за три години.

— Ти загуби съзнание, след като обиди Буда.

— Така ли? Че защо не ме застреля?

— Не мислех, че си жив.

— Какво толкова съм казал?

— Заяви, че Гаутама Буда е най-великият търговец в човешката история.

— Прав съм бил — каза той на Джоунс. — Той ни продава нищо. Нали именно това означава нирвана — „нищо“. Като лекарство срещу голямата космическа катастрофа, която повечето от нас наричат живот, той препоръчва строг курс на медитация и идеален живот в продължение на всички прераждания, без накрая да получиш нищо. Мислите ли, че някой на Медисън авеню може да продаде такова нещо? Само че целият индийски субконтинент повярвал навремето. Днес на света има повече от триста милиона будисти и броят им расте.

— Ти освен това каза, че бил прав. Но не помня логическата връзка.

— Точно така. Знае се, че черните дупки в космоса, които могат да бъдат описани като зони, където не съществува нищо, понеже в тях умира и светлината, и времето, всъщност излъчват елементарни частици и отново ги поглъщат. Дим и огледала, точно както казал онзи преди две хиляди и петстотин години. Магия. Което може да направи от логиката най-голямото суеверие след непорочното зачатие.

— Ами, така стоят нещата — обажда се Джоунс. — Това само служи като потвърждение, нали? Той продава нищо, ако разбираме нищото в определен смисъл. Нищото за един будист е всичко, тъй като само нищото е реално. — Малко неловко тя отпива нова глътка от водката.

Ние с Ямской я гледаме ухилени. Изведнъж Ямской изръкопляска няколко пъти и се чувствам задължен да се присъединя. Джоунс се изчервява, но никога не съм я виждал толкова щастлива.

— Ти май си я обучавал? — поглежда ме Ямской.

— Нищо подобно. Не съм допускал, че се интересува от будизма.

— Интересуваш ли се? — пита я Ямской.

— Интересувам се от този кретен — посочва ме тя и отпива поредната яка глътка водка. — А будизмът е единственият сигурен начин да му привлечеш вниманието. Будизмът поне е тема, по която можеш да изтръгнеш нещо от него.

— И аз установих същото — съгласява се Ямской. — Като истински тайландец, той може да заспи по всяко време, но само спомени „прераждане“ или „нирвана“ и веднага ще наостри уши. Това ми харесва в тази страна. Всеки има душевно измерение, дори полицаите. Даже и мошениците. Някои от най-големите гангстери трупат точки, като даряват огромни суми на манастири и бедни. И човек се чуди…

— За какво?

— За смисъла в последните петстотин години западна цивилизация. Ако си бяхме останали в средновековието, сега поне щяхме да се усмихваме колкото тайландците.

— Налей ми още малко водка — обръща се Джоунс към мен. — Имам чувството, че цяла вечност съм чакала подобен разговор. Та това е по-хубаво и от училището.

В коридора се разнасят стъпки и на вратата се появява жената в нощницата. След предишния коментар на Ямской се опитвам да огледам фигурата й колкото е възможно. Тя е слабичка и бледа, косата й е почти черна, а очите — големи и зелени. Намирам я за крайно екзотична. Джоунс я дарява с голяма топла усмивка — жена на жена — на която рускинята отговаря със същото.

— Това е Валерия — съобщава Ямской. — Тя е с докторската степен. Чула е разговора ни и е изпитала неудържимото желание да се присъедини. Това е един от милионите ни недостатъци — руснаците са си все недоучени. Ние продължаваме да говорим за живота по начин, зарязан от Запада преди петдесет години.

— По-добре е, отколкото да смучеш хуйове — отбелязва Валерия, отправя се към масичката, взема една от бутилките и пие. — Но аз още не съм доктор. В момента събирам пари, за да довърша дисертацията си. — Английският й е по-чист от този на Ямской и в него се долавя британски акцент. След като е проговорила, забелязвам в нея твърдостта на красивата жена, която няма нужда да се безпокои за външността си. Вече не ми се струва толкова екзотична.

— Събра ли пари за дисертацията си в казиното снощи?

Свиване на раменете, последвано от нова голяма глътка.

— Прав беше за руснаците. Ние обичаме да изгърмим всичко на лош залог. Просто не мога да повярвам. Толкова много секс… за нищо. Ако изоставя хазарта, мога да зарежа и продаването на тялото си, двете неща взаимно се нулират и… къде са ми парите за дисертацията?

— Каква е темата? — проявява интерес Джоунс.

— Детска психология.

Двамата с Ямской виждаме ужаса, който пробягва по лицето на Джоунс, но Валерия от нейния ъгъл явно не може, защото поглежда Джоунс в очите и започва съвсем сериозно да обяснява как съветската диплома не струва нищо даже в самата Русия, но с докторска степен тя може да се кандидатира успешно за преподавателска длъжност в някой американски университет, като използва резултатите си по изследването на криминализираните улични деца, които изобилствали във Владивосток, така както го имало и в Ню Йорк или Лос Анджелис. Изглежда, наистина иска да замине за Щатите.

Както бе предсказал Ямской, псевдоинтелигентният разговор се оказва прекалено съблазнителен и за останалите три жени, които се присъединяват една по една с две запотени бутилки водка. Намират се нови пластмасови чаши и изведнъж се оказва, че си правим купон. Въпреки моментното й отвращение, че една закоравяла проститутка може да стане един ден детска психоложка, Джоунс явно изпитва симпатия към Валерия, която е напълно способна да предложи интелигентна женска компания, разчитайки може би да се получи нещо между двете тук, а после да й помогне да си намери работа в Щатите и тогава да станат първи приятелки. Всички бърборят едновременно, темите са главозамайващо разнообразни, а Ямской систематично развива теорията си, че материализмът бил суеверието на двайсети век — тъмна ера, която ще бъде сменена от просветлението на магията. Той вероятно предполага, че по този начин ще ме провокира, което само идва да покаже, че изобщо не разбира будизма, понеже будизмът презира магията, но аз все още не искам да го нервирам. Трите останали жени бъбрят на руски с вметнати английски фрази и като че ли разработват печеливша стратегия на блек джек. Водката се лее, разговорът става все по-гръмогласен, а аз изпадам в мълчание. Това си е купон на бели. Виждам пред себе си колоса на западната култура с неутолимата му нужда да запълва пространството, цялото пространство, докато не остане никакво място за тишината. След малко се обаждам:

— Андрей, било ли е някое от твоите момичета бичувано до смърт?

Настъпва оглушителна тишина. Джоунс е дълбоко притеснена и бавно почервенява. Валерия спира по средата на изречението си и забива в мен зелените си очи, които вече не ми изглеждат така прекрасни. Ямской извръща глава към стената, а трите останали, които съм смятал, че не знаят добре английски, свеждат поглед към мокета. Когато Ямской обръща отново глава към мен, устата му е изкривена.

— Това ли дойде да ме питаш?

— Да.

— Махай се!

— Анди! — обажда се Валерия.

— Махай се на майната си от апартамента ми!

— Анди, не можеш да говориш по този начин на тайландски полицай. За бога, та ти си руски сводник в чужда страна. Спри!

За момент изглежда, че той ще стане, за да ме удари, и действително се надига, но е твърде пиян, за да се дотътри до мен, така че пак се свлича и подпира глава на страничната облегалка на дивана, сякаш ръцете му са отсечени.

— Защо? — Очите му ме гледат умолително. — Защо повдигаш тази тема? Не ви ли стига бе, хора? Не прекарах ли достатъчно от живота си в това чистилище? Каква ми е вината?

Обръщам се към Валерия, чиято циничност, изглежда, е точно онова, от което имам нужда в момента, в лицето на цялата тази неразшифруема руска емоционалност.

— Можеш ли да кажеш нещо по въпроса?

— Говориш за Соня Людина.

— Млъкни — сгълчава я Ямской.

— Не ставай смешен, Андрей, цял Владивосток още говори за това. Защо да не му кажем?

— Той вече знае. Той е лукав тайландец.

— Не знам — казвам. — Не знам, да не говорим пък за „вече“. За какво да знам?

— Ако не знаеш, за какво ровиш? Това са много тайни неща. Много, мнооого тайни. О, да… — Напълно разстроен, Ямской е загубил изискаността си. — Не можеш да говориш за това, та макар и още да е най-голямата клюка за Владивосток. — Напипва бутилката водка и я разглежда много внимателно. — Аз… който някога седях в краката на великия Сахаров…

— Историята на Соня Людина е трагична — обяснява Валерия, — но не и типична. Ако беше типична, никоя от нас нямаше да е тук. Ние не сме нито сирачета, нито улични курви. Ние сме умни жени, дошли тук, за да направим набързо пари в този жесток свят. Няма никакъв шанс да рискуваме телата си като нея. Соня Людина беше различна.

— В какво?

— Тя беше улична курва. Без образование, родена в просто семейство. Твърда като кокал — истинска сибирячка. Готова бе на всичко. Не я беше страх от нищо. Вярваше, че всички мъже са тъпи животни, които можеш да водиш за носа. Аз самата не съм голям фен на мъжете, но смятам, че нейното отношение към тях беше опасно. Особено в тази професия. — Една от жените на пода казва нещо на руски. — Наташа казва, че съм снобка, но Соня Людина не беше глупава. Просто късметът й изневери.

— Тя трябваше да има протекция — обяснява на английски Наташа. — Не беше независима. Беше докарана тук от банда селяндури. Те трябваше да я пазят. Използваха Андрей само за осъществяване на контакта.

— Това е истина — признава Валерия. — Те обявиха награда за главата на американеца. Рано или късно ще се доберат до него.

— Няма — казва Наташа. — Американецът им плати.

— Няма такова нещо — обажда се Ямской. — Предложи им, но му отказаха. Те няма да оставят нещата така, кой ще им повярва. Това е въпрос на чест. Така че се наложило американецът да си осигури протекция. Най-добрата възможна, така чух.

— Кой американец? — Джоунс се е навела напред, цялата слух.

— Някой си Уорън. Бижутер. Голяма клечка в тази страна.

— И това се знае? Казвате ми, че във Владивосток името на Уорън най-открито се свързва с тази история?

— О, да. За нас името му е като плашило. Нали се сещаш: слушкай, защото иначе ще ти пратя тази нощ Уорън.

— Имало видео — допълва Валерия. — Разговаряла съм с жени, които са го виждали. Бял американец и грамаден негър.

— Андрей — казвам, — трябва да знам със сигурност. Разполага ли тайландската полиция с копие на това видео?

Той май е достигнал фазата на загубване на съзнание. Струва ми се, че ми кима, но не съм сигурен, защото главата му клюмва напред, после я отмята диво назад, сетне тя пак пада напред. Поглеждам Валерия и Наташа, които отбягват погледа ми. Ямской бавно се свлича в хоризонтално положение, събрал крака и отпуснал ръце от двете си страни. Изведнъж се е превърнал в най-прибраното нещо в стаята.

И както се е проснал, внезапно отваря едно око:

— Тайландската полиция е купила видеото от бандата, платили са им цяло състояние за него. Парите, разбира се, са на Уорън и пак, разбира се, ония им обещали, че копието е единствено. На тях не им пука за видеото, те искат Уорън.

— Валерия, колко е била висока Соня Людина? — Джоунс поглежда в упор детската психоложка, която на свой ред се обръща към Наташа, а тя се обръща към жената до нея. После всички гледаме към Ямской.

— Около метър и осемдесет — отговаря той със затворени очи. — Стройна. Изключително тяло.

— И колко пъти е била с Уорън преди да умре?

— Два. Първия път било много кратко и според нея не се случило нищо особено — тя се съблякла, а той само я опипал. Дал й златна карфица и й обещал, че ако я носи в пъпа си, щял да й даде нефритово топче, което да наниже на нея. Тя естествено веднага отишла на първото достъпно място и си направила пиърсинг. Но втората им среща била за нея последна.

— Споменавала ли е за чернокож американец?

— Не. Само гледалите видеото говорят за чернокожия. Аз не съм го виждал.

— Често убиецът в случаи като този има нужда от нещо, което да го тласне — обяснява Джоунс на Валерия. — Понякога това е нещо расово, нещо социално, нещо физическо… да кажем височината на жертвата… а понякога е социалното й положение. Обикновено е нещо, което дава на убиеца усещане за собственост, някаква претенция към тялото на жертвата. Изглежда, Уорън е с особени предпочитания.

— Той е бижутер — казва Валерия. — Няма как да е обикновен човек, нали?

— Може ли някой да ми каже датата, на която е била убита Соня Людина? — пита Джоунс.

— Дванайсети декември деветдесет и седма, през нощта… значи може да е било и на тринайсети — отговаря Ямской. — Сега се махайте.

 

 

Седнали сме както обикновено на задната седалка на колата и Джоунс казва:

— Уорън е бил в Тайланд между пети и петнайсети декември деветдесет и седма. Проверих датите.

На път към плажовете на Патая прибираме Контрольора — чака ни пред магазина с новата си „Плейстейшън 2“ под мишница. Умилостивяваме го с пържено пиле и още наденички и се включваме в задръстването, което пъпли обратно към Крун Теп. Докато Контрольора усилено дъвче, Джоунс отново слага ръка върху моята, която е отпусната на седалката.

— Не мислиш ли, че е крайно време да ми разкажеш за онази болница? Викорн казал на Розен, че си ходил там, и Розен иска от мен да разбера защо. Казвам ти го съвсем направо. Такава е заповедта.

Поглеждам я. Питам се готова ли е да го чуе. Поемам много дълбоко дъх и започвам да й разказвам за срещата и да я преживявам отново.