Джон Бърдет
Банкок 8 (4)

2.

Минаващата над града магистрала е единственият път, където един мерцедес класа Е може да избяга на тойота „Ехо“, така че карам без особена надежда, както и без да бързам (привързаността иде от дявола, бавността е от Буда), чисто формално, като се чувствам не на място сред елитните возила, чиито собственици могат да си позволят магистралната такса: мерцедеси, беемвета, японски 4×4 и много таксита с фаранги на задните седалки. Прелитаме над хотелите бордеи в квартал Нана, преди да взема отбивката и да се влея в първичното задръстване под нас.

Никой не е способен на нашите задръствания. На кръстовището на Сухумвит и Сой 4 трафикът е застинал и в четирите посоки. Тук има кабина за регулировчиците, които би трябвало да се справят с проблема, но как биха могли две зле платени ченгета да раздвижат един милион коли, нагъчкани една до друга като манго за експорт? Полицаите спят в кабината, а шофьорите вече са се уморили дори да натискат клаксоните. Толкова е горещо и влажно, че не ти се иска да правиш даже това усилие. Откривам пистолетите ни с кобурите в краката на Пичай заедно с радиото и портативната сирена с магнитна основа за слагане на покрива и се залавяме за работа. Смушквам Пичай.

— По-добре му се обади и предай, че сме изпуснали обекта.

Пичай владее монашеската способност да чува и разбира, докато спи. Сега простенва и прекарва пръсти през осъдителните си черни кичури, за които винаги съм му завиждал, и се навежда да вземе корейската късовълнова радиостанция. Следва размяна на пукот и пращене, за да получим неизненадващото сведение, че полицейски полковник Викорн, началник на 8 участък, не може да бъде открит.

— Потърсете го на мобилния му.

Пичай измъква своя мобилен от джоба си и натиска бутона за бързо избиране. Започва разговор с нашия полковник, като използва думи, прекалено уважителни за предаване от съвременния английски (обръщението е нещо средно между „сир“ и „господарю“), вслушва се за момент, после прибира нокията в джоба си.

— Ще поиска от Пътната да помогнат. Ако засекат някъде черния фаранг, ще ни се обадят по радиото.

Включвам климатика и отпускам облегалката назад. Опитвам медитацията, която съм усвоил още като юноша и която оттогава практикувам нередовно. Номерът е да уловиш съвкупностите, минаващи на скорост през съзнанието ти, без да се вкопчваш в тях. Всяка мисъл е кука и ако можем да избегнем тези куки, тогава бихме могли да постигнем нирвана за един-два живота, вместо да се подлагаме на изтезанието от верижни прераждания. Прекъснат съм от поредното изпукване на радиото (регистрирам „пук“… „пук“… „пук“, преди да изплувам от медитацията). „Черният фаранг в сивия мерцедес е забелязан спрял при Дао Прия, на локалния път под моста.“ Пичай се обажда пак на полковника и той разрешава сирената.

Изчаквам Пичай да слезе от колата и да сложи сирената на покрива, където тя започва да припламва и вие без никакъв ефект върху задръстването; после отива до караулката, където регулировчиците продължават да дремят. Докато върви, си закопчава кобура с пистолета и бръква в джоба си за полицейската значка. Понеже душата му е по-възвишена от моята, той не показва с нищо отвращението си от нуждата да се движи из това замърсяване, наричано „земен живот“. И разбира се, не би искал да отравя чужд мозък. Което не му пречи да стовари, без да пести силата си, длан върху стъклото на караулката и да изкрещи на ония лентяи да се събудят, защото ще им го начука. Следва размяна на усмивки и джентълменска дискусия, преди момчетата в магарешко кафяво (униформите им могат да изглеждат и бутилково зелени при определено осветление) да излязат, за да поемат нещата в ръцете си. Те идват при мен — аз чакам в колата — и следва обикновеното сепване, когато ме виждат какво представлявам. Виетнамската война остави много метиси в Крун Теп, но малко от нас станаха полицаи.

Дистанцията между колите позволява обирането на само по няколко пръста, но колегите ни демонстрират значително умение и изобретателност в освобождаването на пространство. За нула време получавам възможността да изпълзя на тротоара и сирената почва да тероризира пешеходците. Пичай се ухилва. Имам способността да шофирам по възможно най-рисков начин още от дните, когато двамата с него вземахме наркотици и крадяхме коли — златна ера, на която краят дойде, след като Пичай уби нашия яа-баа пласьор и се наложи да търсим убежище в Трите камъка на Буда, дхарма^[1] и санга^[2]. Ще има време по-нататък да обясня за яа-баа.

Докато практикувам срещи отблизо със сергиите с храна, търговците на секс и насрещния трафик, като използвам приплъзване на колела, набиване на спирачки и веднъж дори завъртане с помощта на ръчната спирачка, се опитвам да си спомня с какво беше известен мостът Дао Прия. По какъв повод изобщо го бях чувал?

Щастливи сме. Сабай означава да се чувстваш добре, а санук означава да прекарваш забавно. Изпитваме и двете, докато се носим с демонична скорост към моста. Пичай каканиже на пали, древния език на Гаутама Буда, като защита срещу катастрофа. Иска от будистките светци и да не убием случайно някой, който не го заслужава — въпрос, по който Пичай винаги е особено чувствителен.

Крун Теп означава „Град на ангелите“, но ние сме доволни да го наричаме Банкок, след като това ни помага да разделяме фаранга с парите му.