Джон Бърдет
Банкок 8 (25)

23.

Оперативна памет: остров в Андаманско море, запазен за природата и забранен за всеки друг, освен високопоставени полицаи с луксозни яхти; безброй момичета, чиито перфектни млади тела блестят с капчици след безкрайните гмуркания и скачане от трамплините (момичетата наистина се забавляват при тези излизания); ние с Пичай сме притеснени, държим се настрани и сме принудени да понасяме язвителни подмятания: не стигало, че сме отказвали подкуп, но да откажем секс било откровено подривна дейност. Беше едно от онези служебни мероприятия за укрепване на колектива след убиването на контрабандистите на яа-баа, просто в случай, че някой има угризения (никой нямаше). Единствената мисъл, занимаваща останалите полицаи, бе да вкарат по-бързо някак някое момиче в леглото и да ни оставят с Пичай и Полковника да се наливаме с бира и да съзерцаваме звездите. Мисля, че шефът се чувстваше по-сигурен на яхтата си, потънал в кадифената нощ, но не знам, може и да ни обичаше нас двамата. По озвучителната система на яхтата звучеше „Ездата на валкюрите“ — единственото западно музикално произведение, което Викорн показваше, че забелязва. Разговорът беше замрял. После Пичай внезапно зададе въпроса, който никой не бе посмял да формулира на глас: „Каква е тази странна музика, по дяволите?“.

Дори когато бе най-пиян, Викорн не обелваше дума за военните си истории. В такива случаи изглеждаше като развързал езика си, но вътре в него имаше сейф с твърдостта на диамант, който той не смееше да отвори в присъствието на компания. Единствените му намеци се състояха от отделни думи или тривиални фрази: „Ремфове“, „Гарвани“, „0-1“, „Другият театър“, „Американска закуска“, „Яйца на очи“, „Пат Блек“.