Джон Бърдет
Банкок 8 (39)

37.

— Никой на пазара още не е видял пълния потенциал на виаграта — обяснява майка ми. Държи изящно „Марлборо Ред“.

Седим до една сергия за храна, след като сме приключили обяд от супа том-юм, пържена риба, пикантна салата с кашу и три вида пиле в Пратунам. Масата ни се огъва под шест различни соса, бирени бутилки, ситно накълцан джинджифил, пържени фъстъци, люти чушлета и още сто неща. Намираме се на трийсет сантиметра от уличното задръстване, но тази сергия е известна с качеството на печената патица с къри. И не е просто известна, ами славата й е толкова голяма, че полицейският полковник начело на местния участък не смее да направи нищо на собствениците, макар масите и столовете им да заемат по-голямата част от тротоара, като принуждават по този начин пешеходците да рискуват живота си, лавирайки между едва пълзящите коли. Тайландската кухня е най-сложната, деликатна, разнообразна и добра на света. Тя просто прави на нищо превзетата френска и налудничавата китайска, макар че човек трябва да отдава дължимото, комуто е нужно: по време на единствената сделка на Нонг в Япония (в Йокохама, при местен якудза с безукорни маниери, чиято хронична мигрена можеше да се облекчи само с непрекъснат секс) първата ми хапка говеждо ала Кобе ме накара да им простя за Пърл Харбър от твое име, фаранг.

Защитена благодарение на огнено люта стена, кухнята ни е останала непокварена от западното влияние по начина, по който пострадаха други велики кухни, така че най-добрата храна все още може да се намери в най-обикновените домове и по-специално на улицата. Всеки тайландец е роден гастроном, така че полицаите не пипат най-добрите сергии за храна — знаят кое е в техен интерес.

— Сигурно — викам, за да бъда чут през шума на колите.

— Искам да кажа, че всички знаят за нея, и фарангите знаят, че могат да си я купят във всяка аптека, навсякъде в Тайланд, но ние още не сме се събудили за новия потенциал, който се задава.

— Ти обаче говориш, сякаш си наясно, майко.

— Помисли — вика ми тя. — Ти си фаранг на седемдесет години и през последните двайсет от тях сексуалният ти живот от убийствено скучен е станал несъществуващ. Очакват те най-много десетина години, а през последните пет не си се сещал за секс. Мислил си, че си извън играта, и си се примирил, че всички в семейството ти, включително най-милите ти същества, гледат на теб като на грохнал стар глупак, който би следвало да има добрината да пукне, за да могат най-сетне да наследят дома ти.

Майка ми си спомня Флорида естествено, и Маями, където всички ни изглеждаха като на път за или от старчески дом. Примигвам няколко пъти, понеже пред очите ми минават определени образи на Дан Ръск. Може и да е игра на въображението, но виждам дланта му, толкова голяма, че покриваше с нея дупето на майка ми, спомням си сторилото ми се безкрайно пътуване в неговия камион от летището до имението му, което пък беше необятно. Голямата кухня и другите големи и празни места, пропити със самотата му, оставяха у мен усещането, че сме се приземили на планета с двойно по-голяма сила на притеглянето и на обикновената дейност — особено разговорът — е домакинско задължение, изискващо нечовешка сила на волята. Ръск изкара седмица, преди майка ми да се обади на единствената си роднина с телефон и да измисли с нея семейна криза… вече съм забравил какво трябваше да е сполетяло майка й, но се оказа достатъчно, та Ръск да се върне в Маями и дори да плати несъществуващите болнични разноски. Никога не се бяхме чувствали толкова щастливи да се върнем в Крун Теп с безметежната му жизненост.

— И ето че един ден в старческия дом, в който минават дните ти, някой споменава за виагра. Стар пръч, по-дърт и от теб, за когото дори ти смяташ, че трябва да има почтеността да пукне и да отърве света от себе си, прошепва в ухото ти, че наскоро е прекарал седмица в Банкок, опитал е синьото хапче и е имал продължила три часа ерекция, която е използвал, за да вкуси три или четири от възможно най-красивите млади жени, които дотогава е виждал в живота си само много отдалеч. Е… ти как ще постъпиш?

— Има смисъл в думите ти.

— Ти едва не си глътваш изкуствените зъби, докато запъхтян бързаш да си направиш резервация за следващия полет до Крун Теп… ето, това ще направиш! Така че този пазар просто ще расте. Има над петнайсет милиона американци на възраст над шейсет и пет, с които жените и децата им се отнасят като с парцали, когато са най-мили с тях, а нека уточня, че възрастта след петдесет в Америка не е най-добрата, без значение колко пари си скътал. — Тя подчертава изумителните си разкрития с убедителни мушвания с цигарата. — Примиряват се с това, защото още преди много време възможностите им за нещо друго са се изчерпали. Или поне така смятат. Е, аз имам добри новини за тях. Но дали наистина искат диско, техно и цялата тая лудост… те може би са прекалено глухи, за да го чуят. Искат ли наистина да съзерцават гърли по бикини, които лудуват около стоманените пилони, всички тези глупости? Разбира се, че не искат. Те искат нещо от тяхното си време, търсят среда, която да се погрижи за тяхната възрастова група и да откликне на техните нужди.

— Набавен кислород за бара. Линейка, услужливо чакаща пред входа? Защо да не добавим към публичния ти дом и спешно отделение?

— Бих те помолила да не го наричаш така. Аз предлагам либидотерапия за възрастни. Това, което се опитвам да ти обясня, е синхронизиране.

— Синхронизиране?

— Точно за това става дума. Младият мъж получава ерекция, защото жената до него го е възбудила и от десет хиляди години насам търговията се върти около този очевиден факт.

— И на какво друго би могла да се опре?

— Сега-засега тази индустрия е оставена на милостта на майката природа. Все още сме на етапа на преследването и събирането. Но при пазара, в който сме се прицелили, клиентът получава ерекция горе-долу един час след вземане на хапчето и това е еквивалентът на ситуацията с пържолата във фризера. Отървали сме се от майката природа и сме овладели контрола над времето. Сега съществува прозорец от четири часа, които той не иска да прахосва в наливане с бира и слушане на влудяваща музика. После може и да релаксира, но главният му приоритет сега е да се възползва от Хапчето. Особено след като вероятно е прочел, че то може да предизвика сърдечна атака.

Примигвам от очевидната нелогичност на последната забележка.

Тя запалва нова цигара.

— Не разбираш ли — в техните глави това може да им е последният секс! Може да са решили да излязат, затръшвайки вратата, образно казано. Ние може да им помагаме да отпразнуват последните си дни на този свят. Те разменят година-две куцукане по линолеума и затъпяващи игри на карти в компанията на други страдащи от артрит живи покойници срещу може би седмица на екзалтирано чукане на най-красивото нещо, което са виждали от петдесет години. Сигурна съм, че Буда би одобрил.

— Евтаназията чрез оргазъм може да е по-добър изход от леталната инжекция.

— Точно така. И нещо друго — след като това е може би последният ти купон на тази земя, защо да се стискаш? Ако децата ти са себични кретенчета, защо да не продадеш къщата и да не похарчиш парите за моите момичета? Така че аз предлагам резервации по телефона. Също като в ресторант. Клиентът идва на бара първия път, вижда момиче, което му харесва, след това ни се обажда от хотела си, предупреждава ни, че пие хапчето и че очаква след точно един час да може да палува. Това за нас е плюс, понеже не се налага да чакаме той да реши дали харесва дадено момиче и кога го иска. Правим твърдо разписание и го изпълняваме. Обсъдила съм всичко това с Полковника. Той смята, че няма начин да се провалим.

— Как ще подходите към рекламата? Медицински списания или уебстраниците с твърдо порно?

— Уебстраница с много визуален материал. Но смятаме, че с течение на времето най-добрата ни реклама ще стане личната препоръка. В края на краищата в момента сме единствените, без конкуренция.

Представям си старци, влизащи с провлачена походка в бара: с криви усмивки и издути панталони… липсващата връзка между секса и смъртта.

— Е, Сончай, какво ще кажеш?

— Може и да стане — съгласявам се с известни резерви.

— Разбира се, че ще стане. Бедата е, че няма как да го патентоваме. Веднага след като ни види какво правим, конкуренцията ще организира хиляди подобни барове из целия град. Така че трябва да действаме бързо. Аз не съм единственият финансов мозък в бранша.

Наблюдавам две млади жени, които се опитват да минат покрай нас, всяка понесла поне по десет найлонови плика, натъпкани с евтини дрехи. По тротоара няма място и те слизат на улицата, за да заобиколят спряло в задръстването такси. Тук е мястото, където търгуващите със секс купуват дрехите си, и на идване ние сме се поздравили с много наши стари познати. Покупките на майка ми са под масата. Намираме се в Пратунам и на двеста метра от нас започва огромен пазар, където за по три долара парчето могат да се купят тениски, поли, рокли, къси и дълги панталони и блузки, практически неотличими от продукцията на ателиетата на Калвин Клайн, Ив Сен Лоран, Армани, Зеня и така нататък. Нонг вече е купила гардероба си за този сезон — забелязвам, че е малко по-сдържан от обикновено и по-подхождащ за матриарх на индустрия. Повиквам сервитьорката, за да платя сметката, но майка ми ме спира.

— От мен е, миличък. Искам да ти платя за подписването на плановете.

Съгласявам се. Плановете ми отвориха доста работа, понеже двамата с Полковника непрестанно внасяха изменения. Разбира се, че беше необходимо да се предвиди телевизор във всяка стаичка и в крайна сметка те решиха да предложат пълен тайландски масаж, така че всяка стаичка допълнително щеше да бъде обзаведена с малко джакузи в ъгъла, което означаваше и съответната канализация. Отсега предвиждам маса нещастни случаи, когато старци на по деветдесет години започнат да се подхлъзват в сапунената вода или предадат богу дух по време на масаж на цялото тяло по пълната програма. Сигурен съм, че на подобна възраст човек може да хвърли топа дори само след кратка схватка с млечна жлеза, но ще видим. Трябва да приема, че Полковника знае какво прави, дори ако майка ми е допуснала да се увлече след кратката си среща с „Уолстрийт Джърнал“. Предавам й тънкото куфарче, в което нося плановете, й я гледам как го отваря. Тя ги изважда и ги прелиства с нарастващо изумление.

— Но ти си забравил да ги подпишеш, скъпи.

— Не съм.

— Но нали обеща?

— Зная.

— Е, какво те спря? Ето ти химикалка.

— Не.

— Сончай!

— Не искам да имам нищо общо с това… докато не ми кажеш.

Спречкването е типично за майка и син. И двамата се познаваме достатъчно добре, за да разберем значението на погледа на другия. Не помръдвам, нито премигвам. Накрая тя сваля поглед.

— Добре, ще ти кажа. Само подпиши.

— Първо ми кажи. Не ти вярвам.

— Досадно хлапе!

— Защо е толкова трудно? Ако не знаеш кой е, ако онзи месец си се чукала с по трима всяка нощ, кажи ми, че е така, аз поне съм наясно с какво си си вадила хляба.

— Разбира се, че ако не знаех, щях да ти кажа още преди години — отсича тя и всмуква дълбоко. — Но не е и толкова просто.

— Кое му е сложното? Хайде, майко.

Може би халюцинирам, но ми се струва, че забелязвам в очите й лека влага.

— Добре, миличък. Но трябва да ми обещаеш, че ще ми простиш. Предварително.

Започвам да изпитвам неопределено дълбоко подозрение, но все пак обещавам.

— Сончай, учудвало ли те е някога защо направих такива усилия да научиш перфектно английски? Обърна ли внимание, че почти при всяка от нашите „екскурзии“ винаги отивахме при някой, който го владееше отлично, дори когато това бяха Фриц и Трюфо?

— Разбира се, че забелязах. Дори ако не ми беше направило впечатление преди, щях да забележа с онзи от „Хародс“. Та какво друго можеше да ти предложи той?

Спомням си кльощавия англичанин с огромния нос, през който изпускаше повечето от гласните, и дори още по-големия проблем с майка му, която имаше странни претенции на база близкото разположение на апартамента му до магазина „Хародс“ в Лондон, ужасните две седмици на непрестанни караници с нея, а тя живееше в апартамента над неговия, дългите обиколки из прочутия магазин. Предполагам, същите мисли минаваха и в нейната глава.

— Мислех, че просто правиш най-доброто за моето бъдеще.

— Е, това е вярно, но имаше и нещо повече. Изпитвах голяма вина за… опитвах се по някакъв начин да те компенсирам… Той ме обичаше, разбираш ли? — И майка ми избухва в плач. — Съжалявам, страшно съжалявам, миличък. — Попива очите си с хартиена кърпичка. — Беше заради онези пожарни коли. И храната — беше толкова проста, те нямаха представа от готвене, беше абсолютно безвкусна.

Благодаря на Буда, че съм детектив и мога да се възползвам от несвързаните ключове към загадката. Изведнъж всичко си идва на място. Минало, което никога не съм имал, и бъдеще, което никога няма да имам, се стрелват през главата ми. Пулсът ми е ускорен двойно и за пръв път в живота си изпитвам желание да я ударя. Вместо това посягам към цигарите й, изваждам една, запалвам я с трепереща ръка и поръчвам още бира. Пия на големи глътки направо от бутилката.

— Американец?

— Да.

— Военнослужещ?

— Да. Много смел. Имаше цял куп медали. Беше офицер. Войната се бе развила за него по ужасен начин и той дълго имаше психични проблеми.

Дълбоко всмукване от цигарата.

— Взе ли те в Щатите? Поиска ли да се ожените? — Кимване. — В Ню Йорк?

— В Манхатън. Апартаментът му беше непосредствено до пожарната. Сирени на всеки пет минути. Мислех, че целият град гори.

— И храната беше ужасна?

— Имай милост, миличък. Та аз бях само на осемнайсет години, не бях излизала от Тайланд и почти не говорех английски. Бях ужасена и исках да се върна при мама. Тогава не бях коравата кучка, в която се превърнах. Израснах едва след като ти се роди. — Тежка въздишка. — Тези хора не можеха един ориз да сготвят както трябва. Родителите му ме мразеха. Бях с кафява кожа и дръпнати очи и каквото и да кажех, те знаеха как се бяхме запознали и какво съм правила, за да си изкарвам прехраната.

— Но той те е обожавал? — Кимване. — Знаел е, че си била бременна?

— Беше луд по теб още преди ти да се бе появил на бял свят. Трябваше да избягам. Той се върна в Тайланд да ме търси, но аз избягах в провинцията. След Ню Йорк ме бе обзела паника. Съжалявам. Говорих за това с монасите… ходих в манастира. Ти така и не знаеш, че съм била там. Настоятелят ме попита дали американският ми любовник е имал нужда от мен само докато е преодолявал шока си след бомбардировката. Въпросът беше много добър и аз не знаех отговора, така че се заклех пред Буда, ако се родиш здрав и силен и аз имам късмет, да направя каквото трябва, за да научиш отлично английски.

— Лишила си ме от възможност да се кандидатирам за президент на Съединените щати, само защото не ти е харесвала храната там? Колко типично тайландски.

— Но ти дадох възможността да се кандидатираш за нирвана. Що за будист щеше да се получи от теб, ако бях останала в Америка?

Реших да не отговарям на този гениален контраудар.

— Можех да стана астронавт.

— Не, нямаше да можеш — ти не понасяш високото.

— С какво се занимаваше той, каква беше професията му?

— Учеше право.

— Какво? Американските адвокати са до един милионери. Значи съм могъл да стана поне сенатор.

В очите й вече няма сълзи. Майка ми е майстор на бързото овладяване.

— Децата на американските адвокати умират от свръхдоза на ранна възраст. Разбираш ли сега от какво съм те избавила? Както и да е, ако сега подпишеш тези планове, ще направим милион и ще можеш да отидеш там и да живееш както ти харесва. И ще видим тогава колко време ще издържиш далече от Тайланд.

Изпушил съм цигарата за по-малко от минута и ми се вие свят. Пулсът ми обаче малко по малко се успокоява и като че ли вече съм в състояние да виждам нещата малко по на фокус.

— Как се казваше?

— Майк.

— Майк кой?

— Какво значение има това? Смит. Ето, като знаеш, каква е разликата?

Дори за секунда не й вярвам, че се е казвал Майк Смит, но не се заяждам. Изненадвам я с широката си усмивка и я потупвам по ръката, което, изглежда, я успокоява. Тя изпива чашата си на две глътки, запалва следващото марлборо и се обляга на стола си.

— Благодаря ти, че прие нещата така добре, миличък. Трийсет и две години живях в страх от този момент. Правилно ли постъпих, или не? Недей да мислиш, че не съм се измъчвала с този въпрос. Исках да ти кажа, но семейството ме посъветва да не го правя — не можеш да ме обвиняваш за неща, които не знаеш, колко тайландски, наистина. Понякога се питам наред ли съм, че съм избягала от Америка. Дори да се бяхме развели след година-две, щях да получа работна виза и правото да остана. Но Тайланд тогава беше съвсем различно място, а ние бяхме толкова нецивилизовани и толкова ни беше страх от чуждите страни… Бяхме и скромни. Изненадва ли те това? Едно момиче не можеше да помисли да си продава тялото, докато не изпаднеше в безизходица. Дядо ти беше болен от сърце, баба ти я удари кола, докато карала велосипеда си, и моята баба трябваше да гледам — тя тогава вече беше сляпа — а двамата ми братя още бяха момченца. Имах и правото, и задължението да работя в баровете. В онези времена момичетата оставаха в играта, докато не съберат пари за жилище. Продаваха се с вечното извинение, защото обичаха и секса, и парите, макар че никога не си го признаваха и се преструваха, че мразят работата си. Ще повярваш ли, че съм шокирана от това, в което се превърна търговията? Но какво да правим? Такъв е светът.

Подписвам плановете, тя плаща сметката и ставаме. Прегръщам я топло. Тя ме поглежда озадачено и се сбогуваме. Тя взема такси, но аз решавам да полавирам сред спрелите коли. Какво толкова? Той ме е обичал още преди да съм се родил. Обичал е и нея. Летя в облаците.

 

 

Все така с приповдигнато настроение отивам в болницата Чармабутра. Комплексът е нов, блестящ и на около минута път от баровете на Нана Плаза. На приземното ниво има закусвалня на „Макдоналдс“, във фоайето на първо ниво има кафене на „Старбъкс“, чакалнята е от мрамор и стъкло, регистратурата е параболично извита, компютрите са свързани към интернет, а където и да подпреш лакът, до него ще намериш телефон. Но е болница. Брошурата превъзнася качествата на шестстотин висококвалифицирани лекари и цяла малка армия от сингапурски, тайландски, американски и европейски мениджъри, след което описва Центъра за сърдечни болести, лабораторията за лазерна корекция на късогледството, профилактиката на инфаркти, ултразвуковото изследване на коремната кухина, пълния лабораторен анализ на кръв, урина и екскременти, липосукцията, козметичната хирургия на тяло и лице, пакетите, в които са предвидени всички възможни нужди на всеки турист от Европа или Щатите, най-сетне луксозните стаи със спиращ дъха изглед към града. На регистратурата споменавам, че съм запазил час за разговор с д-р Суричай. Служител на администрацията ме съпровожда с асансьора до седми етаж, където ме чака докторът. Прекарваме заедно цял час. Когато напускам болницата, група снажни мъже ме заобикалят и ме натъпкват в чакащата лимузина — лексус в морскосиньо. В нея има достатъчно място отзад за мен и двамата ми телохранители. Третият остава отвън, докато ние ускоряваме със свистене на гумите, което намирам доста неподходящо за моя Полковник, изтегнал се на предната седалка, облечен в цивилни дрехи и сложил тъмни слънчеви очила. Зад волана е обичайният му шофьор.

— Мога ли да попитам защо ме отвличат?

— Не те. Просто си взет в карантина за предстоящата ти среща. Последното нещо, от което имаме нужда, е да се появиш по бермуди на Томи Бахама и да започнеш да показваш на всеки глупак полицейската си карта.

— Къде да се появя?

— Дай ми картата си.

Давам му я.

— Бих искал все пак да знам къде отиваме.

Полковника слага картата ми в джоба на сакото си на Зеня — впрочем не е фалшификат — и поклаща глава на тъпотата ми.

— Получих ли аз, или не, писмено искане, заведено в 4:33 следобед преди два дни, че някой си детектив Сончай Джитпличийп настоява за разрешение да разпита някой си Силвестър Уорън по време на петдневния му престой в страната във връзка с командировка от Съединените щати? — Обръща се да ме погледне и дори повдига очилата си: — Писмено искане с дата и час.

— Обичам да изпипвам нещата.

— Обичаш да преебаваш нещата с гръм и трясък, това обичаш. И при кого щеше да отидеш с копието на писменото си искане с датата и часа, ако бях отказал да ти разреша?

— При никого. Няма при кого. Просто исках да направя ясно…

— Че в цялата Кралска тайландска полиция има един архат, една чиста непокварена душа, доблестно и героично изпълняваща своята работа, докато останалите се мотаем, затънали в тиня.

Усещам, че челюстта ми грозно е провиснала.

— Имаш ли някаква представа в каква мръсотия ни забъркваш? Защо не можа тихо и кротко да дойдеш в кабинета ми, когато никой не гледа, и умолително да прошепнеш в ухото ми, че би желал да се видиш с оня тип, ако съм в състояние да използвам връзките си и стига да не възразявам и стига да не възразява никой от ония, дето са стъпили на врата ми, за да застанат колкото може по-високо в пирамидата? Знаеш ли, че най-важните и влиятелни жени в кралството купуват повечето си бижута от този кретен? Особено китайките. Известно ли ти е това?

— Да — признавам.

— И знаеш, че когато е в Крун Теп официално, той отсяда в „Ориентал“ в апартамента „Съмърсет Моъм“ с всичката му очарователна носталгичност и изгледа към реката, а когато не е официално, може да отседне където си пожелае, нали?

— Досещах се, че може да има две различни резиденции, когато става дума за официален и неофициален бизнес.

— Тогава не може да не си се досетил, че в замяна на щедрото спонсориране на Фонда на полицейските вдовици и сираци от страна на великия кун твоите началници полагат значителни усилия, за да опазят в тайна от медиите неговите малки неофициални удоволствия?

— Да, тази мисъл май мина през главата ми.

— А дали е минавала през същото това място и другата мисъл, а именно, че всеки разпит на куна от теб ще трябва да стане в присъствието на хора, достатъчно благонадеждни, за да отрекат всичко инкриминиращо, което той неблагоразумно би могъл изпусне, в малко вероятния случай, че изобщо каже нещо съществено пред теб?

— Не, за това не съм се замислял, понеже не съм допускал, че ще ми позволиш да говоря с него.

Полковника изсумтява.

— Така значи? Даже и след като си споменал пред приятелите си в американското посолство, че си завел официално искане да разпиташ Уорън, което очакваш да остане без последствия?

— По дяволите!

— Като по този начин слагаш начало на един от онези обратни ефекти на доминото, при които всички плочки се изправят, точно когато сме си мислили, че те окончателно и безвъзвратно са паднали.

— Имало е неприятности и преди?

— Кунът е опасен задник. В благородната ни полиция има цял отдел, чиято задача е да внимава той да не прекали, когато е тук. Той е един от онези фаранги, които смятат, че нашата страна е детска кошарка за богати западни откачалки, нечестно потискани от развитите си култури, така че трябва да изживеят първичните си инстинкти точно тук, в екзотичния Изток. Допускаш ли, че е възможно да не е имало проблеми досега?

— От какво естество?

— Не ти влиза в работата.

— Аз съм разследващ детектив…

— Ти си разследващ куроглавец, който ще си намери каквото търси, докато ние, останалите, ще трябва да бършем лайната, дето ще се разхвърчат, с голи ръце. Ти си по-лош и от брат ми. Имаш ли някаква представа колко досадно е да имаш един шибан светец за брат? — Той се извръща от мен и поглежда през страничния прозорец. — Всяка издънка естествено е по моя вина. И с теб ще е така, виждам го. Медиите ще надушат нещо след зрелищната ти смърт, около която, уверявам те, ще има много насилие, ще ти издигнат храм и ще се превърнеш в първия тайландски полицай, обявен за светец, заради любовта си към истината, справедливостта и първенството на закона, а аз ще прекарам остатъка от живота си да уверявам хората каква чест е било за моя милост да си мой подчинен и колко трудно е за един окаян нещастник като мен да се опитва да се извиси на висотата на високия пример, който си ни оставил. Не мислиш ли, че вече ми е писнало от това с брат ми?

— Курви ли са?

— Кои да са курви?

— Онова, с което са свързани неприятностите му. Наранил ли е някоя? Трябва да е било нещо страшно, за да го забележат.

Той въздиша.

— Да, беше много лошо.

— Трябва да е била чужденка — размишлявам на глас. — Даже да е убил тайландско момиче, едва ли щеше да се размирише толкова, колкото казваш.

— Без коментар и какво общо, по дяволите, има това с Брадли? Уорън не е убил Брадли.

— Зная. Но това не означава, че не е подбудителят, кармически казано.

Завиваме в Асок. Той поклаща глава.

— Същият си като шибания ми брат.

Трафикът застива, преди да сме изминали и половината от дължината на улицата. Вече съм почти сигурен къде отиваме и Полковника знае, че зная. Вдига поглед към мен в огледалото за обратно виждане.

— Просто от любопитство, какво правеше в болницата?

— Не ти влиза в работата.

— Да не би Уорън да е бил някога в нея?

— Не ми е известно.

— Защо ли този отговор нещо не ми харесва? — измърморва той и отмества поглед от огледалото.