Джон Бърдет
Банкок 8 (15)

13.

Излишно е да обяснявам, че яа-баа си беше голяма издънка, така че се озовавам на Каошан Роуд някъде към осем и половина на следващия ден, без да съм мигвал. Седя в кафето срещу офиса на интернет доставчика, пия от тъмната течност, неразредена с мляко и неподсладена със захар, и превъртам калейдоскопичната лента на събитията от предната нощ в съзнанието си. Помня ясно, че разговарях с петстотин жени, нито една от които не познаваше Брадли. С огромно притеснение си спомням и танцуването ми в Пат Пон. Макар вече да не е нощ и слънцето да прежуря, нощта някак се възпроизвежда в главата ми. Улицата е пълна с бледокожи чужденци.

Тук нещата изглеждат доста по-различно от Сухумвит. Всъщност мястото е толкова необичайно, че изобщо не подхожда за Крун Теп. Дори таите идват тук като туристи — да позяпат и да поклатят глави.

Фарангите тук често се движат на двойки, момчета и момичета, и са доста по-млади в сравнение с клиентелата от места като Нана Плаза — това са предимно деца в така наречената „свободна“ година между училището и университета или университета и реалността.

Каошан предлага най-евтините жилища в града — леглата в общежитията се дават срещу няколко долара на нощ, но условията са такива, че дори аз ги намирам за ужасни. Тук усещането за купон-купон-купон никога не изчезва, дори в ранна утрин. Всъщност улицата е оформена от сергии, предлагащи пиратски дивидита, видеокасети, компактдискове и туристически пътеводители за Югоизточна Азия, други сергии с готова храна, следващи — за сандали, сергии за тениски и най-сетне сергии, на които има всякакви боклуци. Между сергиите и кафетата почти няма място за минаване, така че туристи с огромни раници се извиват, за да се промъкнат, току-що пристигнали с някой нощен полет от Европа или Америка и вече тръгнали да търсят възможно най-евтиното жилище, за да спестят за по-дълъг престой, някои дори с намерение да изкарат тук година. Помните ли сцените от Китайския град във филма „Блейд рънър“? Моят народ бързо се научи да прави маски от Бали, скулптури от Камбоджа, кукли от Бирма, батика^[1] от Индонезия и дори… диджиридо^[2] от Австралия. Тук можеш да обмениш валута, да си направиш пиърсинг, да посвириш на барабани бонго, да погледаш видео или да си провериш електронната поща. Нищо общо с Тайланд.

Един чернокож, държащ да се слее с тълпата, би постъпил много умно, ако избере за целта Каошан Роуд.

В този миг се появява тайландец на мотоциклет и отключва офиса на интернет доставчика. Давам му няколко минути, преди да пресека улицата.

Мъжът е някъде към трийсетте, явно от поколението на изобретателните, отворени към света тайландци, прозрели възможностите, предлагани от интернет технологията. Поглежда ме за миг и веднага му става ясно, че съм полицай. Показвам му снимката на Брадли.

Мъжът го разпознава моментално и ме повежда на горния етаж — там машините по паянтовите маси бръмчат тихо и равномерно. Всеки, наемащ някакви интернет услуги, е длъжен да попълни формуляр, отпечатан от правителството, в съответствие с изискванията на Закона за телекомуникациите, така че без много да говори, мъжът изважда папка от един от шкафовете и бързо открива в нея формуляра на Брадли. Той е на тай и по-голямата част от информацията, попълнена от Брадли, също е на тай.

— Помогнал си му да го попълни?

— Не, той го взе и после го донесе попълнен.

— Говореше ли тай?

— Съвсем малко. Не мисля, че би могъл да пише на тай.

— Сам ли беше?

— Идвал е тук само два пъти: първия — да вземе формуляра, втория — да го донесе. И двата пъти беше сам. — Той се поколебава. Окуражавам го да продължи с кимване. — Мисля обаче, че го видях веднъж да се разхожда по улицата. Малко е трудно да не го забележиш. Беше с жена. — Отново кимвам. — Искам да кажа… жена и половина. Отначало ми се стори, че е афроамериканка като него, после видях, че има очи като нашите, че кожата й е по-скоро кафява, отколкото черна, и че косата й е практически права, макар малко да я бе накъдрила. Висока, много по-висока от повечето таи, но не чак толкова колкото него, разбира се. Стигаше до рамото му. — Мъжът се усмихна. — Аз стигам само до гърдите му.

— Как изглеждаше косата й?

— Боядисана в различни цветове… зелено, оранжево, разбирате. Но направена с вкус. Изобщо, двамата се разхождаха, без да бързат, сякаш бяха на модно шоу. Тя беше страхотно секси… а бе като извадена от филм. Всички се извръщаха да ги гледат и според мен си мислеха, че са филмови звезди, пристигнали от Америка. На нея вниманието й допадаше.

— А той?

— Според мен той беше сериозен мъж. Сериозен американец, нали се сещате? Тя беше по-фриволна. Но, както казах, видях ги само веднъж, при това от разстояние, и може да не е бил той. Вярвам обаче, че не бъркам, понеже няма много като него в Крун Теп.

Това е първата ми истинска следа и искам по някакъв начин да възнаградя този човек. Записвам си адреса на Брадли, така както го е попълнил на тай във формуляра, и казвам:

— Виж, рано или късно тук ще дойдат агенти на ФБР, ще поискат да видят този формуляр и ще започнат да задават горе-долу моите въпроси.

— И?

— Тук те нямат никаква власт. Не си длъжен да им казваш нищо.

— Какво искаш да направя?

Усмихвам се.

— Ако бях на твое място, щях да се оставя да ме подкупят.

Мъжът кима. Предложението ми не го изненадва ни най-малко.

— И коя цена би била добра?

Замислям се. Голям привърженик съм на преразпределението на глобалното богатство в посока от Запад към Изток.

— Ако бях на твое място, щях да издържа на изкушението до хиляда долара.

Той бързо пресмята наум: четиридесет и пет хиляди бата… е, не е състояние, но щом падат от небето… Затова събира длани пред челото си и прави вай.

— Благодаря, детектив.

— Няма защо. А ако някога пак видиш онази жена, обади ми се.

Излизам на улицата и за миг ми прималява. Метът е изсмукал всички хранителни вещества от клетките ми и организмът ми заплашва да сдаде. Мозъкът ми пулсира с бесния ритъм на музиката от близкия музикален магазин и съм на път да повърна. Когато откривам тясната сой, където би следвало да е апартаментът на Брадли, светът започва застрашително да се накланя под ъгъл от трийсет градуса.