Джон Бърдет
Банкок 8 (34)

32.

На път за „Лумпини“ минаваме покрай американското посолство на Уайърлес Роуд. Трафикът е средна работа. Двамата с Джоунс поглеждаме дебелите бели стени. Преди няколко дни беше рожденият ден на краля и над един от входовете за посолството продължава да виси плакат, на който пише „Да живее Кралят“. Един от онези дребни жестове, за които сме благодарни на Чичо Сам.

Джоунс отмества поглед от сградата на посолството.

— Всеки път, когато някой изтупа праха от досието на Уорън, той научава за това. И започва една… Въпроси и натиск. Докладни, обяснения и имейли, с които се пита защо се прахосват ресурси по отношение на случай, базиран на инсинуации и клюки. Веднъж беше преместен резидент. Но и при нас, както при вас, могат да се намерят честни полицаи. Един малък екип не е спирал да се занимава с Уорън. Заради това съм тук и аз. Розен не знае, няма представа и Нейп. Мислят си, че съм се издънила в нещо и са ме изпратили тук за наказание. Чудесно. Точно това искам да си мислят. Така че не си отваряй устата. Казвам ти го, защото ще ми помогнеш. Посветила съм на този случай значителна част от кариерата си и той ще ми донесе повишение. Знам всичко за Уорън и неговия нефрит.

— Разкажи ми.

— Говори ли ти нещо името Барбара Хътън? А Улуърт? Татко му е построил най-високия небостъргач в Манхатън, преди Крайслер да подобри рекорда. А Сасун? Те са били голяма сила в Шанхай преди китайската революция. Списъкът е почти безкраен и включва мадам Чан Кайши, Еда Чиано — дъщерята на Бенито Мусолини, Едуина Маунтбатън, майката на английската кралица и всички по веригата до самия Хенри Пу И. Чувал ли си за него? — Поклаща глава. — Повече е известен като последния император на Китай. — Почтителна пауза. — Какво свързва всички тези хора? Те са основните играчи в една глобална финансова далавера, преди някой да измисли този термин. Всичко започва през трийсетте и четирийсетте. Поставено е началото на модата да се носят скъпоценни камъни. Преди това само китайците и малко на брой ценители от Запада са разбирали красотата на нефрита. След тях… ами след тях, ако не притежаваш поне няколко „райски камъка“, с които да блеснеш на официален прием, просто престават да те канят на приеми. Разбира се, всички те сега са покойници, или прекалено стари, за да ги вълнува нефритът, но той е бил тяхната страст, онова, което ги е обединявало. Просто няма как да не се натъкнеш на този факт, ако се запознаеш с историята на живота им. И всички те имат наследници, които на свой ред вече са на възраст… Сигурно не знаеш, че Уорън е учил при някой си Ейб Гъмп. Това е антиквар от Сан Франциско, който се заинтересувал от далекоизточното изкуство, когато италианският му мрамор, френските му часовници и почти всичко останало било унищожено по време на голямото земетресение в Сан Франциско. Този човек е бил сляп, но това не му е пречело да е страхотен познавач и ценител. Още през трийсетте станал легенда със способността си да даде оценка на нефритово бижу само с опипване. Той станал наставник на Барбара Хътън, когато тя пожелала да научи повече за нефрита… Когато големите родове от предвоенния период излезли от войната и от различните комунистически революции относително обеднели, а някои направо мизерстващи, трябвало да продадат колекциите си от нефрит на Ейб Гъмп, а след това и на Силвестър Уорън. Има една стара китайска поговорка: „По-добре да инвестираш, отколкото да работиш, по-добре да колекционираш, отколкото да инвестираш“. Чувал ли си я? Е, Силвестър Уорън добре я е знаел. Защото той е голям колекционер. Но дори колекционерите трябва да могат да продават, когато моментът е подходящ. Можем да кажем, че сигналът за всички колекционери на нефрит била продажбата през септември деветдесет и четвърта на годежната нефритова огърлица от колекцията на Барбара Хътън. Това станало на търг на „Кристис“, проведен в Хонконг, и цената била четири милиона и триста хиляди долара. Участвала дори мадам Чан Кайши, но загубила наддаването. А много искала огърлицата за стотния си рожден ден. Съобщавала залозите си по телефона от апартамента си на Грейси Скуеър в Горен Ийст Сайд. Само за един ден нефритът се превърнал в голямата новина за цялата бижутерийна индустрия, но имало една уловка. Огърлицата била от така наречения императорски нефрит — възможно най-високата категория, която съществува, добит в планините Качин, Бирма — и следите й можело да се трасират чак до Забранения град. Без този печат камъните едва ли щели да достигнат и една десета от стойността си. Това е нещо като китарата на Елвис Пресли. Без „родословното си дърво“ тя си е само една добре запазена китара втора ръка.

— Мислиш, че Уорън е използвал Брадли да фалшифицира тези бижута?

— Не знаем със сигурност. Както каза Нейп, това е работна хипотеза. Но за разлика от друго, което каза Нейп, аз работя в екип с хора от Вашингтон, които много се интересуват от Уорън. Проучила съм го, и него, и бизнеса му, и това е основната ми задача вече трета година. Покрай това научих практически всичко за далекоизточното изкуство. Пробвай ме, ако искаш.

— Как се казват шестте пози, в които обикновено е изобразяван Буда в религиозната скулптура?

— Витарка мудра — седнал с докоснати палец и показалец на дясната си ръка, седнал в поза лотос с една ръка върху другата в скута му, седнал с една ръка в скута му и другата върху коляното му, седнал с дясната ръка докосваща земята, седнал с длани отворени напред, прав с едната длан обърната нагоре, другата ръка сочеща земята, известна като „удържане на водата“.

— Добре. Даже много добре. Искаш ли сега ти да ме провериш на тема западна култура?

— Кои са имената на седемте джуджета?

Чувствам, че знам отговора на този въпрос, но не мога да го извлека от подсъзнанието си без помощта на медитация.

Спрели сме в центъра на задръстване, там, където Уайърлес Роуд се пресича с Рама IV. Стадионът е на неколкостотин метра пред нас. Шофьорът на Джоунс отключва вратите, пуска ни да слезем и си тръгва. Площадът пред стадиона е претъпкан със сергии с храна, хората ядат и пият, а зад тях тълпата реве. Джоунс показва билетите — местата ни са възможно най-добрите, долу ниско до въжетата — и ни пускат в тунел, който излиза точно под ринга. Обикаляме го. Местата не са номерирани, така че откриваме две едно до друго в ъгъла на сектора. Пристигнали сме по средата на схватката и двамата мъже вече са изпотени. Монгчай се бие със стария си враг Клайрпут. Нищо чудно, че възбудата е толкова силна. В муай тай бойците се ритат, докато в бокса се удрят. И двамата вече имат охлузвания по ребрата от двете си страни, а веждата на Монгчай е пукната. Това е голямата му слабост, иначе той е силен боец. Клайрпут е прекалено бавен с високите ритания, което позволява на Монгчай да вкара стъпало между ръкавиците му. Нормалната тактика е да го свали на пода, но Монгчай — той е гений — внася лека модификация в удара и само го завърта, което му позволява да го удари с лакът в тила. Сега вече Клайрпут е на пода и реферът му брои. Клайрпут не прави усилие да стане — той и без това губи по точки, така че какъв е смисълът да става и да го бият още? Тълпата възторжено изревава, когато Монгчай е обявен за победител. Хората от ложите се втурват да си приберат парите от букмейкърите, които ги чакат прищипали дебели пачки между пръстите си и използват кокалчетата на ставите си за сметало. Винаги съм се възхищавал на ловкостта и бързината на букитата край ринга. Бил съм един от тях преди седемдесет години.

Докато чакаме следващата схватка, Джоунс си поръчва кока-кола. Започва да смуче през сламката, разглежда стадиона и слага свободната си ръка върху бедрото ми. Оставя я там цели трийсет провокативни секунди, преди да се наведе заговорнически към мен и да прошепне в ухото ми: „Зад нас, вляво. Почакай малко и го направи гладко и небрежно“. Постъпвам както ми е казала и оглеждам местата зад нас достатъчно дълго, за да разпозная сержант Брадли и любимата му. Обръщам се и затварям очи, за да възстановя в съзнанието си образа на грамадния негър, бъркащ в голяма кесия с пуканки, и ослепителната жена до него. Тя е измила цветовете от косата си, изправила е къдрите и тази вечер е облечена в копринена зелена блуза и алени панталонки. Анализът на запечатания образ разкрива, че това не е възкръсналият сержант Уилям Брадли. Този тук не е толкова висок, физическата му форма не е толкова впечатляваща, а в косата му има сребро. Под хавайската му риза се забелязва шкембе, лицето му е подпухнало и е леко прегърбен. Съмнявам се, че Уилям Брадли е бил прегърбен. Но приликата е поразителна. Поглеждам обвинително Джоунс.

— Това е брат му. Наблюдаваме го от два дни. Взел е „Американ Еърлайнс“ до Париж, а оттам „Еър Франс“ до Банкок, така че явно се прави на невидим. Разбрах от хотела му, че тази вечер ще е тук — купил е билетите на рецепцията. Но не се бях надявала да се срещна и с мадамата. Тя вероятно изпитва нужда да има едри съпроводители, понеже мъжете не могат да отместят погледи от нея. По дяволите…

Онова, което приех за наранено честолюбие, се оказа признание на вина. Джоунс явно бе поглеждала през рамо прекалено често. Погледът й се срещна с този на чернокожия само за секунда, но това бе достатъчно да изправи гиганта на крака.

Той дръпва жената след себе си и поема с неочаквана енергичност нагоре по пътеката през ложите. Няма начин да се стигне до ложите от местата край ринга, така че се налага да изтичаме обратно през тунела. Виждаме как негърът държи вратата на таксито за дамата, после се шмугва вътре след нея, все така плавно и бързо. Когато стигаме тротоара, таксито вече кара по Рама IV. Джоунс изругава.

— Не допусках, че ще седне в ложите. Такива като него винаги седят край ринга.

— Позна ли те?

— Не, той няма представа коя съм. Но е професионалист. Бил е зад решетките доста дълго и не желае да рискува. Всъщност това не беше бягство, той просто взе предпазни мерки. — В тялото на Джоунс се е вселил поредният нов човек. Тя е напрегната, съсредоточена, дисциплинирана. Тениската и секси панталонките принадлежат на една жена, която е съществувала допреди десетина минути, и сега вече не са й нужни. Звънва на шофьора си по мобилния и му нарежда незабавно да дойде да ни вземе. После сгъва апаратчето и казва: — Добре, значи ще направим така. Отиваме в дома на Брадли и чакаме там. Няма начин Илайджа да е прелетял петнайсет хиляди мили и да не се отбие в къщата на брат си, а съм сигурна, че още не го е направил. Смятам, че ще отиде там през нощта, инкогнито. Вероятно е дошъл на кикбокса, за да убие времето, докато сметне, че вече може да отиде там.

— Муай тай — поправям я, докато се качваме в мерцедеса.

Пак сме един до друг на задната седалка. Джоунс казва:

— И двамата — Уилям и Илайджа — са израсли в Харлем, но пътищата им драстично се разделят. Илайджа се е занимавал с наркотици, и то все на едро. Започнал като юноша и като станал на двайсет, вече бил милионер и имал собствена банда. По някаква необяснима причина Уилям даже не се изкушил. Бил необщителен и не се забъркал в нищо. Изглеждало, че било предопределено да използва физическите си дадености и чрез спорта да се измъкне от гетото, но той бил един от онези, дето са добри във всичко, но неспособни да се специализират в нищо. Бил прекалено едър и бавен за професионалния бокс, нямал природната гъвкавост, необходима за професионалния баскетбол, и изобщо бил прекалено едър за какъвто и да било друг спорт. Влязъл в армията на седемнайсет години и сякаш намерил естествената си среда. Бил от онези, които приемат казармения живот за даденост и изобщо не обръщат внимание на недостатъците му. Срамувал се от по-големия си брат и според нас двамата не влезли във връзка повече от десет години. В крайна сметка Уилям омекнал и загубил илюзиите си като морски пехотинец. През последните няколко години често разговаряли по телефона.

— Илайджа поставен ли е под наблюдение?

— Почти денонощно. Получих тази сутрин по имейла извадки от разговорите им.

— Но не намерихме в компютъра на Уилям никаква кореспонденция между двамата.

— Зная, и точно това ме кара да се отнасям с още по-голямо подозрение. Телефонните им разговори са възможно най-банални и в тях няма нищо инкриминиращо. Но нещо се е подготвяло. Възможно е да са използвали уеб базирани имейл адреси, които са проверявали от интернет кафета. Има само един-два момента в разговорите им, когато Бил за момент забравя за предпазливостта. Той е имал сериозни притеснения за доходите си след излизане в запас. Говори надълго и нашироко колко разточителен е стилът му на живот и се пита как ще свързва двата края — има съвсем естествено звучащо безпокойство в тона му по време на ранните им разговори, което определено се засилва, когато започват да го притискат разни лихвари. После страхът магически изчезва. Пред нас е човек, който показва, че разбира защо брат му е правил, каквото е правил. Човек, разочарован от системата, на която е служил през целия си живот. И после все така изведнъж тонът му отново се променя и пред нас е човек, за когото слънцето е изгряло — Брадли пак е щастлив.

— Дали това съвпада с първата му среща с Уорън?

Тя бавно кимва.

— В значителна степен.

Трябва ни цял час, докато стигнем до Каошан при това задръстване. Завиваме в тясната сой, на която се намира къщата на Брадли. Впечатлен съм, че Джоунс проявява съобразителността да се събуе още на външните стъпала, и се впечатлявам още повече, когато изважда ключ за долния етаж. Отваря вратата тихо и ми прави знак да я последвам. Прекосяваме стаята, която тъне в почти непроницаем мрак, и подреждаме няколко възглавници на пода. Тя сяда и се обляга на стената, а аз клякам и чакам зрението ми да се адаптира. След известно време ключът на осветлението щраква и виждаме Илайджа Брадли.

Оглеждам преценяващо грамадния негър, после мозъкът ми автоматично го отхвърля като заплаха и фокусирам вниманието си върху двамата му спътници, увили червени шалчета на вратовете си. Брадли пресича стаята и сяда тежко в едно от кожените кресла, а двамата кхмери клякат от двете му страни. Единият държи картечен пистолет, който може и да е узи, а другият забива поглед в Кимбърли Джоунс. Джоунс гледа Илайджа, който пък гледа мен. Илайджа бавно бърка в необятната си риза, изважда отвътре твърд кафяв плик и ми го хвърля. Отварям го и виждам документ, написан на тай. Прочитам го.

Джоунс ме поглежда.

— Това е последната воля на Уилям Брадли, който завещава всичката си собственост в Тайланд, включително тази къща, на своя брат Илайджа.

— Което означава, че пребивавате тук в нарушение на закона, нали така? Не смятате ли, че едно малко обяснение е напълно уместно, преди да ви изхвърлим оттук? — Гласът му е плътен и тежък. Изненадан съм от съвсем умерената нотка на засегнатост в него.

Обяснявам на тай на човека с узито, че ще бръкна в джоба си за своята полицейска карта, и изчаквам да ми кимне, преди да го направя. Показвам я на Брадли.

— А коя е дамата?

— ФБР — късо обяснява Джоунс.

Илайджа кима бавно и намръщено.

— Я виж ти… Знаех си, че нещо около вас не е наред в мига, в който ви зърнах в залата. Само че вие нямате никакво право да се намирате тук, нали така?

— Вярно е, нямам право — признава Джоунс.

— Дори полицаят няма право, но в този град полицията прави каквото си пожелае.

Намирам това културно разделение за занимателно. За Брадли и Джоунс аз не съществувам, точно както двамата американци не ангажират в момента съзнанието ми. Не свалям очи от узито, освен съвсем за кратко, когато отмествам поглед, за да проверя другия кхмер, който вече е съблякъл с поглед Джоунс за двайсети път. Илайджа обмисля нещо — дълго, без да спира да гледа Джоунс. Захапал е долната си устна. Поклаща глава.

— Окей, значи ще направим така. Полицаят си тръгва, а ние двамата с вас ще си побъбрим като американци и ще видим дали можем да открием някакъв общ интерес. Става ли?

— Окей — съгласява се Джоунс.

— Не — казвам.

Двамата американци ме поглеждат.

— Всичко е наред — обяснява Джоунс. — Той е съгласен да ми бъдеш охрана. Никой няма да опита нищо, докато си отвън. Нали ще докараш тук цяла армия полицаи само за десет минути. Освен това знаеш кой е той. — Тя обяснява ситуацията внимателно, като на дете. — Наистина няма нищо опасно.

Сблъсък на две култури.

— Откога познавате приятелите си? — Въпросът ми е към Илайджа. — Час-два?

Той бавно ги поглежда, един след друг.

— Не ми е необходимо да ги познавам по-отдавна — те са лоялни служители на брат ми.

— Или надзиратели. Кхмерите не работят за никой друг, освен за себе си.

— В такъв случай позволявам ви да си тръгнете, да се върнете с двама ваши колеги и да ги арестувате, ако действително държите на това.

— Май не разбирате. — Погледът ми не изпуска кхмера, който поглъща краката на Джоунс. Илайджа загрижено проследява погледа ми. — Всичко ще приключи и те ще се върнат в джунглите на Камбоджа, а вие ще бъдете обвинен в изнасилване и убийство, ако приемем, че изобщо ви оставят жив.

В погледа на Илайджа нещо просветва. Той поглежда на свой ред мъжа с узито, чиято скука, изглежда, приближава границата на търпението му.

— Може да се каже, че донякъде те ме намериха — признава той. — Но знам кои са, естествено.

Аз обаче съм по-загрижен за мястото, откъдето са дошли тези двамата… духовно казано. Защото виждам в душите им преизподни и преизподни под преизподните, където могат да оцелеят само истинските изчадия.

— А може би не знаете. Това са фанатици, изпълзели от джунглата. Те вярват, че човешката история е започнала през седемдесет и осма година. Най-големите злодеи, които сте виждали в Харлем, са благодушни комедианти в сравнение с тези двамата. Това са хора, които не бих могъл да изплаша по никакъв начин. Дори най-лошият тайландски затвор е като петзвезден хотел пред онова, с което са свикнали те.

Мъжът с узито се прозява шумно и поглежда партньора си, който кима и изважда изпод ризата си ножа от калъфа.

— Опа… — възкликва Илайджа.

— Май нямаше предвид този вид бъбрене, Илайджа — казва Джоунс. Запазва самообладание, но лицето й е пребледняло. — Момчетата са твои и ми се струва, че Бюрото ще поиска да бъдеш екстрадиран.

— Английският им е много слаб — казва Илайджа. — Ако говорим бързо, няма да разберат нищо. Но не мога да се конфронтирам с тях. Имам бизнес в този град. Дали не е по-добре мис ФБР да си тръгне, а двамата с вас да поговорим?

— Тази идея е доста по-добра.

Джоунс обаче поклаща глава и прави физиономия.

— Не обичам да бъда слабата жена.

— Тук става дума за биологическа функция — обяснява Илайджа, — и освен това моментът не е подходящ да се грижим за спазването на женските права. По-добре е да се махнете веднага. Не искам усложнения и не вярвам, че мога да ги овладея, особено сега, след като твоят човек ми обясни що за типове са тия двамата. — Илайджа последователно премества поглед от мен към кхмерите и после към Джоунс. — Предполагам, че никой от вас не е имал предвидливостта да вземе оръжие, нали?

Двамата с Джоунс се споглеждаме и свиваме рамене. Не мисля, че кхмерите са успели да разберат дори дума, понеже полагаме усилия да говорим много бързо, но няма начин да се скрие, че Илайджа вече е на наша страна. Моментът е опасен. Ставам и започвам да им се карам гневно. Събличам си ризата, за да им покажа дългия зигзаг на шевовете, започващ от под мишницата ми и стигащ чак до бедрото.

— Ти ли направи това? — крещя аз. — Кой от вас го направи?

Мъжът с ножа се изправя и се приближава, за да ме разгледа отблизо, а Джоунс тръгва към вратата. Мъжът бръщолеви нещо на кхмерски с приятеля си и двамата избухват в смях. Неочаквано за мен мъжът с ножа ме прегръща през раменете.

— Не сме ние — обяснява ми той. — Онзи, дето го е направил, трябваше да се върне в Камбоджа, защото едва ходеше. — Поглежда Джоунс, която отваря вратата, за да излезе, но не прави опит да я спре. Вместо това гледа прехласнат шевовете ми и дори прокарва пръст по дължината им, като клати възхитено глава. Сега го гледам със зрението на ясновидец — виждам издължената му зурла и кожените му криле. Той буквално отравя раната ми, докато бърка в нея.

— Добра работа — обажда се Илайджа и мъдро кима. — Дали двамата с теб не бихме могли да вършим заедно бизнес? След като си толкова печен и знаеш всичко, може би имаш някаква идея как да се отърва от тези двама главорези, без да си навличам гнева на духа на Пол Пот.

— Плати им и ги отпрати.

— Защо ли не се сетих и сам? Дали не би пожелал да проведеш преговорите? Измориха ми се ръцете да разговарям с тях.

Обяснявам им, че черният фаранг желае да върши своя бизнес директно с Кралската тайландска полиция и че би желал да им благодари за помощта и сътрудничеството. Бандитът с узито, както можеше и да се очаква, започва тирада за поетите опасности и риска да се носи оръжие в Крун Теп, което заслужава съответната компенсация. Изглежда, са излезли от джунглата по-отдавна, отколкото съм предполагал, защото подробното изброяване на онова, за което очакват да бъдат възмездени, е направено с изненадваща многословност и подробности в детайлите. Крайната сума е четири хиляди бата, която Илайджа изплаща с банкноти от по сто. Проследяваме ги с поглед да излизат и Илайджа казва:

— Да се махаме от този музей. Имаш ли нещо против просто да се разходим по улицата?

Тръгваме рамо до рамо по Каошан, където ври и кипи. Илайджа не привлича повече от един-два погледа въпреки габаритите си. Ако не са очите му, може да бъде взет за типичен дебел американец на екскурзия. Но очите му… не спират да оглеждат. Спираме в един бар по средата на улицата и той поклаща глава, докато аз поръчвам две бири.

— Страхотна улица. Не съм виждал такава от шейсетте. Харлем е като погребален дом в сравнение с това тук. Видя ли двамата пласьори? Какво беше, ганджа?

— Вероятно.

— Само че и двамата бяха полицаи, нали?

— По какво разбра?

— Бяха прекалено небрежни и твърде самоуверени за обикновени пласьори. Всеки мой пласьор или трябва да страда от контролирана параноя, или изобщо няма да го взема на работа. Тези двамата имаха защита. Според мен полицаите вземат подкуп, но едновременно с това конфискуват наркотик и впоследствие сами го продават, не съм ли прав?

— Това тук е цяла индустрия.

Донасят ни бирите, Илайджа вдига своята и я излива в устата си. Сваля празната бутилка, леко се оригва и поклаща глава.

— За следващото ми превъплъщение се кандидатирам за тайландски полицай. Приятелю, та ти имаш най-добрата професия на света.

Замислям се за моята бърлога, дългия ми цял метър белег и змията в окото на Пичай.

— Да — съгласявам се.