Джон Бърдет
Банкок 8 (12)

10.

Когато се прибирам в стаята си, самотата се стоварва в лицето ми като тухла. Заставам пред собствената ми рисунка на Негово обично величество краля и се разплаквам.

Защо Пичай бе решил да се ръкоположи в сан? Не си бях задавал този въпрос, докато беше жив, може би понеже изкачването му по Пътя бе така естествено, както е растежът на дърво. И все пак, дори в страна като Тайланд, не е съвсем обикновено един полицай да приеме Буда. Но сега, когато поглеждам обратно към неговия живот, виждам предопределението.

Синовете на проститутки научават за мъжеството от майките си, особено когато става дума за мъжествеността на фаранги. За моята майка фарангът беше своеобразен канал „Дискавъри“ към екзотичните пътешествия зад граница, кухня, толкова мистериозно банална, че трябва да се съсредоточиш, за да доловиш някакъв вкус в ястието, но най-вече велик експеримент по психосексуална манипулация, извисена от нея до висша форма на изкуството, доведена до ниво на съвършенството, позволяващо й да превръща в пари едва доловимата промяна на тона — резултат, който по-слабите изпълнителки постигат с цената най-малко на истерично избухване.

Не и Уанна. По-традиционно таи от Нонг, майката на Пичай се бе заловила с работа по баровете веднага след като бе зарязала баща му, защото бил „пеперудка“ (технически израз сред нашите жени, употребяван по отношение на мъж, който чука всичко, което мърда). Беше повърнала след първото си лягане с фаранг. Беше запазила гордата си осанка, по-подходяща за диво животно, отколкото за жена. Но така и не бе реализирала пълния потенциал на уменията си. Нонг се шегуваше с нея — подмяташе, че била последователка на школата за прелъстяване, наричана „мъртвото тяло“. Не че имаше значение. Дребничка, с бледа плът, която сигурно доставяше върховна наслада при докосване, Уанна беше — и продължаваше да е — красива, а както е известно, фарангът умира за такава стръв.

Пичай разделяше клиентите на майка си на две категории — господари и роби. Онова, което той намираше за особено и което даваше основание за сериозни съмнения в нормалността на фарангите, бе фактът, че майка му никога не изневеряваше на непреклонното си безразличие. Белият господар, който търсеше начин да я защити и покори (за да получи от нея уверения, че благодарение на него тя вече е спасена), получаваше от нея същия комплект изпълнявани по къс списък стенания и пъшкане, както и Белият роб, който декларираше, че е спасен, когато тя му позволеше — и то в буквалния смисъл на думата — да й оближе задника.

С подобряването на английския си тя можеше да съобщава на Пичай квинтесенцията в любовния брътвеж на клиентите си. Да търсиш нирвана в нечий скут… може ли да съществува по-голяма глупост от тази? За Пичай най-ужасното бе, че тези духовни джуджета бяха на път да завладеят света. И според мен точно това жестоко разочарование го бе тласнало към Пътя. Той винаги бе демонстрирал благородната си готовност да предприема действия дори въз основа на най-горчивите си преживявания и за разлика от мен, не се бе страхувал да разсече оковите си, след като бе разбрал същността им. А може би не ме бе обичал толкова, колкото го обичах аз?